ПЪТЯТ КАТО ПОЗНАНИЕ И САМОПОЗНАНИЕ В ЛИРИЧЕСКАТА КНИГА „АХАВ“

      В творческата биография на Васил Славов „Ахав“(2024) е етапна книга. Тя се ражда в ключов момент от живота на поета, когато съзнанието, че „повече извървяност има вече зад нас“, обръща погледа му към изминатия път, за да го огледа и осмисли. Възникналият комплекс от мотиви, образи, лирически ситуации, в които се разгръща поетическото светоразбиране и световъзприемане, е свързан с отправната точка – направения преди десетилетия екзистенциален избор, определил статуса му на български поет, живеещ в Америка. Самата структура на книгата възсъздава духовното движение у героя – от  тръгването през опита на пътя и постепенното разширяване на зрителното поле, на духовните хоризонти, до формирането на лично изстрадана концепция за човешката субективност в отношението й към света.

     Ролята на встъпление е възложена на стихотворение от предходната стихосбирка „Ням“(2021). От една страна, то подчертава единността на художествения свят, неговата идейно-съдържателна цялост, от друга – обръща нова страница в духовния живот на поета, когато след периода на „нямост“, на изолация в света на собствените си съмнения, противоречия и неудовлетвореност, е настъпило времето на издигане над тях, на вслушване в „нотите на тишината“ и в нотите, идващи от съкровените метафизични дълбини.

     Създадената от встъплението нагласа за книга, за художествена цялост, чието психологическо ядро е лирическят субект, се проявява  и в градежа на структурата от отделни цикли. Всеки от тях със значение на глава, на етап от процеса на изминатия път, освен присъщите на лирическия цикъл междутекстови връзки, е придружен с  епиграф, чиято роля е да даде ключ за навлизане в неговия смисъл.

    Изведените в епиграфите текстове най-често са цитати от творби на чужди автори, в които авторът е доловил родство, съзвучие на мисли и чувства. Тази осъзната близост е някакъв акт на самопознание, на ориентираност към тип естетическо съзнание и художествени канони, а идеята за близост на своето с чуждото, на сегашното с отминалото, придава особен характер на неговия лиризъм. Форма на пронизващата цялата книга интертекстуалност, цитатите свидетелстват как по пътя на личното си търсене Васил Славов е обогатявал знанието от собствения си екзистенциален опит със знанието от активната си съпричастност към общочовешката култура.

     Епиграфът към първия цикъл „Просеките“ е цитат от текст на полско-английския писател Джоузеф Конрад, който съдържа размисъл за пътя и неговите многообразни пътеки „надолу и нагоре“, „нагоре и надолу“, с неизвестностите и изпитанията му – пустота, студ, жега, самотност. В съответствие със заглавието на цикъла, епиграфът създава очакване за многозначно осмисляне на темата, за разклоняването й в различни мотиви, пораждащи поетически напрегнато семантично поле, в което ще се разкриват разноликите и разнородни начала на пътя.

       Стихотворението „Двама“, с което се открива цикълът, направо навлиза в темата, въвеждайки риториката на пътуващия: „Човек и дрипав куфар, димна вечер, / под стола кучето от път пребито“, „чакалнята“, „Довлекли крак до тази сетна спирка“. Двамата – това са тръгналият и неговият двойник – кучето, персонифициращо пребитата и страдаща човешка душа. „Човекът-звяр / и кучето-човек“ – в тези две същности – на протестиращ, гневен, яростен и на привързан към романтични идеали и мечти, човекът върви по пътя си. Образно-метафоричният строй следва зададената от встъплението интенция – не да информира за фактологията, за емпиричната страна на събитията, а да прониква в духовното пространство на събитийния опит. Затова образите, свързани с местонахождението на героя, не притежават конкретни географски белези, Символизирайки светоусещането, те представят тръгването като трагична екзистенциална ситуация. Заплашващ хронотоп, в който властват  пустота, чернота, мрак, призрачност, съответства на кризисното състояние на индивидуалното съзнание. Идващите едно след друго визуални и звукови впечатления – метафори на отчужденост и дисхармония, издават вътрешното напрежение и възбуденото въображение на субект, който, опирайки се на средствата на експресионистичната поетика, рисува  визионерска реалност; ражда видения, представящи трагичния аспект на битието като зрим, непосредствено преживян опит. Въпреки че тръгването към чужди брегове е реален биографичен факт, новото му преживяване чрез текста е възможност за автора, от позицията на дистанцията, да види себе си отстрани. Затова авторското съзнание се въплъщава в третоличното говорене, което придава на лично изстраданите истини всеобщ характер, превръща ги в свидетелство за поколението и за времето.

     Доминиращ момент в лирическото светоизживяване е усещането за затруднено дишане в стеснено пространство, изпълнено с резки, заплашителни звукове: „крясъка на първите петли“, „тъмното по зъберите чатка“, „Високо месец ириса втвърдява / и скърца с нож от ветрове и лед“, „Влакът без глава / от тъмния тунел ще изтрещи“. Върхов израз на това състояние е експресивен образ, подчертан и на звуково равнище с алитерация: „Отсреща хоризонтът вече скърца, пристегнал с връви релсите към рая.“ Непоносимостта на състоянието в пространство, в което не може да се диша, търси изход в  пътя и поредица от глаголи онагледяват самия процес на заминаването: „Смаляват се, стопяват се, изчезват / живот и пес, / тъга и мъж“. Същевременно тревогата от неизвестностите на пътя пробива в интонацията на недоизказването: „Чакалня…пусто…блъска вятър…“ и отзвучава в заключителния акорд на трите отрицания: „две сенки в ладията на нощта / към бряг, / където никой никого не чака.“

     Загатнатото в изходния текст на цикъла предчувствие, че пътят няма да е безметежен, че е зареден с изпитания и трудности, прелива в мрачния и неуютен пейзаж на следващото стихотворение, чието заглавие – „Път“ пряко демонстрира продължаващата разработка на главната тема:

                                     До гущера – камък,

                                     отгоре – мъток,

                                     пътеката – ситна и в ситност плете

                                     на клека разбунен косите и кървите.

     Припомнянето на скърцащия хоризонт от предходното стихотворение, умалителните форми, цялото образно наслагване отново издига мотива „стеснено пространство“: „Привечер ли падна, или падна небето“, „и се сливат в едно хоризонтите паднали, / дорастват в кора…“ В пространство с паднали хоризонти, втвърдяващи се до преграда, до представа за приключеност на пътя, доминиращ мотив на поетическия свят става времето. Най-напред той се внася от епиграфа към стихотворението – текст от Уилям Фокнър, съдържащ мотивите „лодка“, „време“, „обратен път“. Като отзвук на чуждия текст, в който разпознава собствените си мисли, Васил Славов сътворява своята поетическа версия за пътя, пречупвайки темата през призмата на времето. Въпреки фиксацията на протичащото астрономично време: „Привечер ли падна“, „И догонва мигът мига по-предишен“, поетическото внимание е насочено към следите, които то оставя у човека. Самосъзнанието за „живота отминал“ усилва тъгата по нестигнатото: „ще стигне си мисли, / но…отмина му силата“, ражда равносметки за загубени ориентири и разколебана идентичност: „Да се връща – къде ли? Да полита – оловно е.“

     Преминавайки през горнилото на съмненията и болезнената рефлексия, героят провижда горчивата истина, че в търсенето на себе си се е отдалечил от „земята, / която – жива ли, мъртва ли – остави зад хребета“, че не е намерил пространството, което да направи свое: „той гали камъка, а камъкът –рони се“. Констатациите за избледнялост на мечтата, на спомена: „споменът губи следи – губи дъх, / колебае се“, внушава идеята, че останал без мечта, без цел, пътят също губи своя смисъл. Най-страшна, защото засяга самата човешка същност, е загубата на „тази спътница – сянката“,

                                          която го следваше като мършаво куче

                                          и му хапеше глезена щом без време                                                  заспиваше

                                          и на вярност, на ярост

                                          и на кръв го научи.

      Символ на паметта, съпротивляваща се на времето и съхраняваща верността към земята, към рода, към себе си, загубата на „тази спътница-сянката“, както тук е прояснен образът на кучето от предишното стихотворение, е знак за кризис на съзнанието, за онтологична самотност. За изнемогването от тежкия кръст на раздвоението няма никакво пряко признание. Негов иносказателен израз става само режещият вик, дочут в пространството на страдащото съзнание: „Далеко – животно прописка от болка / и просветна от кръв / зъбът на лисицата.“

     В резултат от цялостното образно-метафорично и интонационно движение  индивидуално-личностният път е изведен до екзистенциалната участ на човека в света:

                     А мъжът сам на лодката, вдига греблото

                     и отплува към полета на библейското                                              лято.

     Моментите на слабост, на умора, на отчаяние: „тръгва…залита, / крак в крак ще препъне“ са неотменна съставка от пътя; те проверяват доколко устойчиви са характерът и волята, но най-вече доколко страстен и изгарящ е копнежът по мечтаната цел. Митът за Мара Изкусителя дава възможност на поета да говори за онзи тип личности, които в името на идея са готови да приемат като свой съдбовен жребий всички рискове и изпитания. В стихотворението „Към Мара“ изкусителната мечта е конкретизирана чрез епиграф – текст от американския писател Джак Керуак: “There was no end to the American sadness…” Цитатът актуализира старата тема „Америка“, „обетованата земя“, но възприета и превърната в метафизично, философско пространство, асоцииращо се със свобода, с порив по нещо голямо, възвишено, невеществено – по „паднали нейде, до лудост красиви звезди“. Чрез епиграфа в съдържателно-смисловия обем на стихотворението се включва и контекстът на Керуак, въплътил светоусещането и начинът на мислене на бийтълс поколението с неговия култ към пътя. Всъщност още в началното стихотворение „Двама“ детайлът „дрипав куфар“ асоциативно припомня подаващия се изпод леглото куфар – знак на постоянна готовност за тръгване в емблематичната книга на Керуак „По пътя“. На българския поет е интимно близко присъщото на Керуак възвеличаване на метежните и непримирими мъже, жадуващи за свобода на духа, за уважение към човешкото достойнство. За формирането на такова отношение към силните личности, към „безумците“, отхвърлили благоразумието и конформизма, изгарящи от жажда по цел, по идея, най-вероятно, имат своята заслуга англоезичните писатели – по-ранни и по-късни романтици, с които Васил Славов духовно е живял още през студентската си младост. В аспекта на романтичната обсебеност и жертвеното самоотказване той решава и образът на Иисус в едноименното стихотворение:

                                     Какъв остен го бе подгонил,

                                     каква ли лудост бе прегаряла очите –

                                     самичък…тих

                                     и сив…и див,

                                     видях го как живота си пресича.

                                      И не пророни грапаво стенание,

                                      не се оплака, в лед не промълви,

                                      самин като в божествено послание,

                                      отказал всичко –

                                      всичките си дни.

          Говорейки за пътуващия към Мара, поетът всъщност рисува собствения си поетически автопортрет. Автобиографизмът намира израз в искреността и в динамиката на речта, в напрежението на интонацията, в преминаването от третолично към второлично говорене – като съкровено споделяне със себе си. И в изостреното до болка съзнание за „пропуснато време“. Превърнат в мерител на пътя, мотивът „време“ внушава представа за протяжност, за „свършване няма“.

      По време на безкрайно проточилия се път възникват горчиви равносметки по повод на заветната цел – „голямото слънце, / дето денем те мами, а през нощта те отвива“. Това прозрение внася тъжен и неуверено-модален нюанс в чувството, в стремлението. Настаняващото се в съзнанието раздвоение определя рязката смяна в настроението – от трагичните констатации за „път, хвърлил безпътие в срутена стряха“ до нов подем на вярата: „Ще стигне, ще стигне / ще стигне скоро до Мара.“ Този мотив на вярата отново се повтаря във финала – в нова вариация – като израз на натискаща педала, стоически събрана воля, противопоставяща своето „но“ на задаващия се залез в пространство между уморена земя и останало без име небе:

                   но ще види отново, ще види отново пред края си

                   тези лудобезумни,

                   до скършване нежни звезди.

     Как е набирал сили другият мотив – трагизмът на нестигнатото и копнежът по място за отдих на душата, как е нараствала горестта на резигнацията може да се съди по заглавието на следващото стихотворение в цикъла, идващо като пряко лирично избликване: „Дървото забравих, и кръвта си, и името…“

     Достигналата до предела екстремална ситуация на страданието се въплъщава в художествена реалност, в която активните и в предходните стихотворения опозиции небе/ земя, тяло/душа, високо/низко получават особена значимост. Еднакво белязани от трагизма на поетическото светоусещане, те преминават през целия композиционен ход на  стихотворението, изменяйки се в съответствие с емоционално все по-сгъстяващата се художествена атмосфера. Началните мрачни характеристики: „Небето провиснало, плисва отгоре…/ Задъхва се времето, на земята – дръвник!“ прерастват в апокалиптично видение – материализиран, зрим образ на страха:

        Небето – разсечено, дъжд не остана, все мътно и мокро,

        на земята брадвата цепи вече съчки пред храма

        после бризва на смърт

        и в сетния миг…

        острието изправя кучи зъб към гръкляна –

        далечно, следдимно, глухо пред прага…

     Да изкажат мъките на тялото са привлечени: експресивни думи – „Човекът, пристегнат в кожата тясна / разсечен до кръст“; оксиморонни съчетания – „прегракнал от тихост, камшикът все млати“; натуралистични образи – „Вкървеното вече дърпа люспи по кожата, дави се дрипата“. А душата мистично избликва в молитвено слово към бог, който лирическият субект носи в себе си – бог, дал му дивния глас на творческата дарба и дивата сила на съпротивляващия се дух: „прости, дивни боже, / диви боже, прости“. Страданието на душата е заради „тези лудобезумни / до скършване нежни звезди“, превърнати в „захвърлени / като зърнища звезди“, принизени до материалното и битовото.

     В контекста на пределно сложното лирическо преживяване, изплетено от чувство за грях, за вина, за изтичащо време, се открояват най-важните ценности, представящи насъщната здрава сърцевина на битието – дървото, кръвта, името. Дървото – може да е нещо конкретно, но символично, като повтарящия се образ на дюлята с гроба под нея; може да означава дървото на рода, чиито синоними са дирята, белегът.

     Равносметките за „земята забравена“ за душата „сам самичка, объркана в друми и дим / в свободата си нова заклещена“, тревожат съня с безпощадните си въпроси. Темата за съвестта определя основната тоналност на цяла група стихотворения: „Среща“, „Когато слънцето залезе“, „Разпятие“, „От сетното си преселение“. Но в края на цикъла, като негова поанта, поетът е поставил стихотворението „По „Преминаване“. Провокирано от творчеството на художника Станислав Памукчиев, то подхваща прозвучалата в текста на „Забравих дървото, кръвта си и името“ молитвена призивност: „отнеси ме, архангеле, към небето и синьото, / към големия ангел, / който мен ще познае.“ Преминаването предполага остъргване на всичко, асоцииращо се с грях, безпаметство, безверие. След преживян катарзис, с усещането за лекота в душата, може да се осъществи преминаването, което всъщност е равнозначно на духовно преображение на личността по посока на християнския идеал. Накъсаната от емоционални паузи реч откроява всяка дума, нейната смислова значимост:

                                 Ще премина,

                                 както обещах –

                                 ощавен,

                                 лек

                                 и кървящ.

                               За да застана до него,

                               Аскета с Агнеца,

                               и да запеем в канон.

                                           Х

     Следващите цикли в книгата продължават да представят живота в емиграция като трудна, но плодотворна школа за познание и самопознание. Останало далеч в пространството, родното място неотлъчно присъства в спомените и чрез острото чувство за липса разкрива своята ценност. Впечатляващо е, че в стихотворението „А тръгне ли нагоре слънцето…“ включващо цитати от четирима гръцки поети, избраният текст на Константинос Кавафис не е от символичното стихотворение „Итака“ с неговата идея за пътя, „изпълнен с перипетии и знания“, а от стихотворението „Градът“. Посветено на Александрия, родния град на Кавафис, то е проникнато от благоговейна влюбеност и носталгична тъга. Българският поет внася в лиричното си самоизразяване именно тези строфи, в които чете проекция на чувствата си към своя град. И за него София не е просто град, а „Софията ми“ – някаква осезаема част от незрим и мистически безкраен свят. Вглеждайки се от позицията на преживяното и премисленото в лицата на „високите мъже“ от своя род, той все по-ясно осъзнава изборите и действията си като предопределени от техния завет: „Каквото можах – направих. Следвайте ме!“ Научил си „урока – началото и краят са родната Голгота“, със самосъзнание, че е „не на кръст – на сенки прикован“, той все по-често застава пред въпроса за дълга: „дали пренесох, / пренесох ли, / дали ще оправдая, / дали можах…“

     По пътя, който е и  културен процес на общуване с мислители и творци, се изгражда едно достатъчно разширено лирическо Аз, способно да осмисля своята съдба в контекста на съдбите и на другите хора. Именно като личност, придобила вътрешно единство във веригата от разриви, изпитания и прозрения, като творчески субект, уравновесяващ в себе си единичното и множественото, Васил Славов изпитва потребност от по-голяма лирическа форма, която да изведе проблемите, съдържащи се в циклите, на равнище, на което частните съдби придобиват универсално значение, внушават обобщаваща идея. По тази логика той закономерно стига до своята най-сложна като замисъл, сюжет и средства за изразителност творба – поемата „Ахав“. Изградена като цялостна постройка, със сложна строфика, с индивидуална римна схема, с мрежа от вариращи стихови дължини, тя дава  заглавието  на книгата и се явява в ролята на нейна заключителна част.

     Епиграфът към поемата свидетелства, че първоизточникт на образа на Ахав не е библейският израилски цар, а героят от романа на Херман Мелвил „Моби Дик“. В многозначното съдържание на този роман-притча, Васил Славов намира идеи, които вече са занимавали творческото му съзнание. Като например размишленията на Мелвил  за склонността на хората да се хвърлят „в мъчително преследване на демонични видения, които рано или късно задължително започват да изкушават душата на всеки смъртен човек“.

     Ако Славов се обръща към ново претворяване на образа на Ахав, то е за да го пречупи през призмата на собственото си възхищение и преклонение към силните мъже, белязани с огнения знак на саможертвата. Привлича го обликът не на отмъстителя Ахав, а на взреният, до ослепяване, в мержелеещата се нейде в далечината Цел. Демоничното у прототипа той разчита в романтичен план.  И Белият кит в поемата не е плашещото туловище, както у Мелвил, нито средоточие на световното Зло, а олицетворение на мечтата. Той  е митичен образ  с „дивносветъл лоб“, „дарен с венеца на безкрая“, вариант на Мара Изкусителя.

     За мъжете с китоловна душа Белият кит става съдба, личен кръст, мъчителна идея, изкушаваща ума и чувствата. Поетът говори за тях и заради тях с емоционално съпреживяване на непреодолимия им копнеж и на самозабравата в устрема. Главният мотив, семантичното ядро, около което се гради картината на пътуването, е въпросът: „Кога ще видим белия му лик?“ Нетърпението ражда напрежението на взирането, на колебанието и отчаянието:

                                   Очите – побелели, полудели вече

                                   от взирането в празното море.

                                   Оттук нататък камък е Съдбата

                                   и май…ще трябва да се мре.

     Представа за времето на дългия път се създава не чрез броенето на дни и месеци, а чрез тяхното максимално напрегнато преживяване. В процеса на изтощителни усилия един след друг, незърнали мечтата си, мъжете гаснат. „И споменът за тях умира вече.“ В кръговрата на времето, в смяната на поколенията, когато като че ли е загубена всяка надежда, океанът-живот „още диша и мами“ и „като тиха лудост някой изпълзява…“ Той непременно е някой „самичък…тих / и сив…и див“ като Иисус в едноименното стихотворение; „някой кучи син“, някой „див, / забравен син / по детски непохватен исполин“, който изправя юмрук срещу тъмнината, както в стихотворението „Възкресение“ от цикъла „Просеките“. В такъв контекст израства образът на Ахав: „Това е този кучи син – / в ръката – копие“. Гонен от болка, от самота и гняв,  от демонични сили, свободен и метежен, независим нито от Бога, нито от обществото и природата, предизвикващ и предизвикателен в дързостта си, той е „тръгнал с поглед към Целта“.

      За да изобрази пътя на кораба, поетът се опира на различни изразителни средства, но най-вече на ритмико-синтактичната структура на стиха.  Преминала през трептящите сетива на Ахав, последният от всичките мъже, оставили телата си в солта, картината оживява с цялата си динамичност и материална осезаемост. Визуално, с горящи очи, героят преживява и най-важното си духовно събитие: „видял мечтанието свое“. А после и „съдбата си като кошмар прозрял, / успял в невидими лъчи, / загубен и сакат да се пречисти, / да среже пътя, миналото да обели, / тъй както люпи тежките си мисли.“ Пътят към Целта се превръща в път към осмисляне на Целта, на нейната нравствена основателност.

     Същевременно в лирико-повествователния ход отново се подхваща темата за нестигнатото, за да зазвучи в мелодията на дълъг строфичен блок, без всякакви синтактични накъсвания и преноси:

                        Отива си, отива си, догаря в мрака оня…

                        Земята е червена, гемиите се гонят

                        и пристанът дошепва с последните звезди,

                        морето вдига дрехата и  голотата ври

                        от този сетноглух и паднал в тихост блян,

                        отново, пак нестигнат, отново неживян,

                        копнение строшено, валял в пустиня дъжд,

                        мираж на светлината, несбъднат ни веднъж,

                        а в гърлото огромна и мокротежка буца

                        и нощният моряк към прага си накуцва,

                       светлика да запали, маслина да положи,

                       ще си помисли в миг, че повече не може

                       съдбата си да гони и тези ветрове,

                       стената ще строши, до гроб ще изреве

                       и пак ще тръгне в черно – забравен, тежко сам,

                       на глухата си патерица и на нощта опрян.

     Личната трагедия на героя се осъзнава във връзка с основите на битието, с онтологичната трагедия на човека в света. Жребият на нестигнатото води до мисълта за някаква грешка, за несправедливост в светоустройството и до визия за нов свят: „И, може би, ще почне отново Рождество / без нашето участие, без нас, пък и защо?“ Колко лично поетът е преживял темата за нестигнатото, колко негова е тя, се вижда от присъствието й и в други творби. Например, в стихотворението „Молитва“: „Посягане бе всичко. Нестигнатост.“ Показателен е фактът, че той превежда на български език стихотворението на Дилън Томас „Не си отивай тихо с мрака на нощта“, в което този мотив се разкрива в същата носталгична тоналност: „Безумците, до дъно пропилели песента, / открила пред несбъднатото колко се тъгува.“

     След свободата на съня, дала възможност на поета да изобрази цялостна философско-естетическа концепция за вечното човешко стремление, въпреки физическите граници, пробуждането търси отговор на въпроса как да се живее след настъпило крушение. Започнала с „Все тези неми грехове“, поемата завършва с „покаяние“. В тази рамка се осъществява двубитийната същност на човека, неговата греховно-небесна природа. Изходът от екзистенциалната безизходица авторът намира в притихването, за да се дочуят и осъзнаят гласовете на вятъра и на най-малките елементи във всемира. По идеите си за приобщаване към първоосновите на битието, за хармонизиране на отношението със света, Васил Славов се сближава със съдържащите се в епиграфа призиви на Мелвил – да се вгледаме в плъзгащите се под водата непознати морски същества и, по аналогия, да размишляваме за непознатите дълбини у човека. „И трябва да преоткрием своята „примитивна“ природна същност, за да изградим съзнание за пълно участие в живота, такова, каквото са имали древните хора. И истинската литература ще помага това да се случва“ – казва (в интервю с Лиляна Ферали) писателят Атанас Славов, Следвайки възгледите на своя баща за „истинска литература“, Васил Славов съсредоточава своите усилия не само в съдържателно-смисловото обогатяване на своето творчество, но и в стремежа да покаже изразителния, звуковия и интонационен потенциал на родния език. В чуждата страна езикът е неговото сигурно и защитно убежище, гарантиращо личностната и родовата му идентичност. С визионерската си изобретателност в отношението към словото, претворявайки го чрез словотворчество, чрез непривични съчетания; с откривателствата си в синтеза на класически форми и средства с принципите на постмодерната поетика той има безспорно и уникално място в съвременната българска поезия.

                                                        Дора  Колева