ПЪТУВАНЕ В МЕН ИЛИ КИЛОМЕТРИ ЗА СБОГОМ, от Борис Китанов

ПЪТУВАНЕ В МЕН ИЛИ КИЛОМЕТРИ ЗА СБОГОМ

Vaya con Dios

               Пресякох джунглата … и  без да я побеждавам, успях! Оказа се, че това съвсем не е нужно! Просто не си смених адреса и не се настаних в нейната влажна и уютна забрава. Пресякох я! Без предварителна информация, без подготовка и официално облекло. Пресякох я  без да спирам или да се забързвам. Пресякох я бос и усетих, че вървя … през живота си! Или през една по-видима част от него. Това беше Пътят! На Одисей!?

Срещнах се с всички капани и уютни примамки. Усетих ги, докоснах ги, преживях ги, надживях ги и победих… себе си! Или по-точно човека, който ми се струваше, че познавам!

…И ето ме отново на поляната, приела образа на площад на мариачите някъде из безбрежните простори на Мексико, откъдето тръгнах усмихнат…и ще продължа! Вече без излишно самочувствие и готов да се залутам из лабиринтите на следващия, най-тежкия гейм с най-трудния и отчаян противник – вече познатия аз. Vaya con Dios!

Седя в беседката за временен отдих преди втория гейм. Остарял и успокоен с времето на самопознанието. Наблюдавам всички, които не могат да ме видят. Те минават покрай мен устремени, забързани, самовлюбени, самонадеяни, за да се качат на тепиха на сецесионния будоар на Джунглата-Живот. А той ги очаква със своите отдавна подготвени примамливи усмивки, наречени осъществени или преоткрити мечти! А те не са нищо по-различно от холограма на една реализирана самоизмама, … ако вече си им разрешил да бъдат твой любезен домакин.

Canta no llores! Пей, не плачи!

Бавно забравяш кой си по сътворение. Забравяш, че всичко това не е твоята приказка и още по-малко твоята спирка! Как да им кажа, че Пътят тепърва започва. Пътят през чистилището! И точно сега осъзнавам, че стенанията, които понякога долавям, не идват от Ада! Идват от несъществуващата спирка на последния изпуснат влак. Колко наивно! Там ти си и пътник, и превозвач и Пътят, ако успееш да се слееш с него! Спреш ли да почакаш, то е завинаги! После мариачите отново запяват омайно и ти отново тръгваш след тях към прохладното блато на джунглата…

Canta no llores!

Продължавам да наблюдавам наивния устрем на минаващите покрай беседката на временната ми почивка и не давам съвети. Особено ако никой не ги е поискал! Нямам и право да променям предначертания от самия пътник Път! Защото само  там, в Джунглата на живия живот, би могъл да откриеш кой си… ако изобщо си някой! Защото точно там предстои да бъдеш подреден в съответния рафт на голямата библиотека на живота, а тя е тук, в беседката и е или началото, или последната спирка и безболезнения край на един безцелно извървян Път…

Canta no llores!

В момента тя е пред мен. Изборът отново е мой. Да открия, ако успея, верния пътеводител, защото Пътят не свършва с последното, тихо тлеене в прохладната сянка на беседката. Той никога не свършва! Той е символ на Безкрая и ни нашепва, че Стената не е края, че зад Стената е Вечността, …а после…после, може би само трябва да вярвам, защото съм убеден, че после има! Така се надявам да е завинаги!

А аз вече съм спокоен, поостарял, вярващ, без илюзии и обсебен от Светлината на малките победи над себе си и чакам пред мен да се отвори следващата врата…

  Надявам се!

  Много ми се иска да я има, защото се чувствам ГОТОВ … да се ЗАВЪРНА!

  Vaya con Dios!

  И ето ме летя!

Мадрид – Маями – Мексико – София – Кайро – Риад  или … не зная. Просто летя. От Тук за Там. При това ВИП. По неясни причини. Сигурно си мислят, че съм  от Там, а не за Там.

 На Океана му е все едно. През Вечността само се прелита. Докосване. Миг. И после всичко е пак на мястото си. И само ние следваме безсмислието на кръга. Свободни и Обречени! Обречени и Свободни да търсим моралната квадратура на кръга с тайната надежда, че Елиас Канети, може би не е прав като ни нашепва, че тя е скрита в отговора на въпроса как да продължим да съществуваме без да сме победители в свят, в който за победени няма място!

А долу някакви бели точки. Какво ли е ? То е Там….А за нас Там е Никъде. Всичко е между земята и небето. Там, където не се лети. Там, където се влиза. Ако трябва. Ако знаеш, че има и друг Изход. Ако си убеден, че няма Начало. Че няма Край. Че няма Крайности. Крайностите са в мен. Защото аз съм Крайност. Но не съм краен. Начало има само Краят. Останалото е Там, където несъзнателно се стремим. Там, където не се стига. Там, където е Винаги. Там не може да се тлее. Защото тлеенето е движение. То е смисъл на нашето Начало, търсещо себе си в Края. Движението – една илюзия за вечност. Сянка на края. Защо го виждам? Kой го осветява? Нещо, което е Там? Нещо, където е После? Истината за Времето извън времето? Или просто Пацкуаро. Taм при Маите. Под езерото. По дългия тунел … и си пред Олтара на Светлината. Пред Истината. И ти си Там. Пред себе си и пред Него. Искам да бъда. Защото сигурно сме били. Защото Там просто Е!

*  *  *

А аз продължавам да се движа. Пак и пак. С желание. С насилие. Накъде? Това не е дори пътят на догарянето.  Господи, това е пътят на гасненето. А има ли После? После дали е Там? Или никъде?  Завинаги или понякога?

Дали ми е мъчно за Земята? Едно тъй кратко отсъствие и толкова ненужни въпроси.

А долу облаци и пак бели точки. Кръгли. Немигащи. Проблясващи. Навсякъде. Като очите на Куатликуе. Дали ме виждат? Едва ли. Те гледат винаги натам, където познават Земята ни, но не познават Смъртта. Там, където е Kуатликуе. Защото Куатликуе е богиня и на Земята, и на Смъртта. Защото Смърт има само на Земята.

Тя е богиня на преходното. А Там идоли няма. Там можеш само да Си.

*  *  *

Аз летя. Напред… към края. А може би…? Не зная. Всичко извън мен е Там. Как да  открехна вратата? Не мога да мисля. Пречат ми. В заобикалящата ме празнота някой шепне. Влюбени. Обезумели от загубеното време и точността на желанията си, те говорят романтични глупости – за тържествения марш на ветровете Отвън. Сякаш ние сме някъде Вътре. Свещена простота. Маршът на ветровете не може да бъде тържествен. Той е ликуващ. Tържеството се режисира. А той се излива …като внезапна свобода. Като неочаквана изповед. После секва. Изведнъж. Уплашен от пораженията на свободата…и любовта. Canta no llores!

*  *  *

Пак летя. Времето е мое. Насила. Пред мен нощта. В главата ми празни мисли. В ушите ми слушалки. В тях цигулка. Опиянена, възвишена, потънала в себе си … преследвана. От пиано. Високомерно, самотно, упорито, засегнато, пренебрегнато, изоставащо, агресивно, посредствено, амбициозно и …отмъстително. Естествено е. Всеки Моцарт има и свой Салиери…и по-рядко личен съдник… Защото съдникът съм аз. Аз, който въртя потенциометъра и режисирам – Металната ръжда на тембъра, Истеричната сила на звука, Унищожителната точност на финала. Дирижирам всичко, … което не е мое. Което не мога да създам и още по-малко да унищожа. Дирижирам. Аз. Великият Никой в историята. Аз, който не градя но съдя. Аз. Който съди, за да бъде съден.

Аз.

Салиери – невинен, ненужен, но добре дошъл.

Canta no llores!

*  *  *

И отново километри за сбогом. Каква гордост за този комфортен ковчег, който прелита над океана,… за да ме пренесе от Mен към Aз!

Обичам свободата на това привидно бездействие. Обичам тази небесна пустиня, защото е изпълнена с образи, които само аз виждам. Образи, с които мога да водя своя монолог сам. Без натрапници, без съветници, без доносници. Да се изповядам тихо с надеждата, че Той може би чува. Или ще Му предадат. Ако не ми пречат… А точно зад мен двама цветнокожи разсъждават върху “Свободата” на глас. И цитират нещо болезнено познато – “Свободата е осъзната необходимост”.

Така е. Всяко робство си заслужава своя пророк.

Иска ми се да им нашепна, че има и Маркузе – “Свободата е форма на господство”.

Зависи от коя страна на бара си седнал. Все едно няма да ме разберат. Пътят към Голгота всеки трябва да извърви сам. Поемеш ли натам никой не ти помага. Само се опитват да те успокоят с безумното откритие, че болката е само част от “поезията на свободата”. Вярваш ли им?!

            А истината? – Тя пристъпя след нас тихо, като стеснителна годеница на разочарованието ни.

После идва единствено свободното нещо – свободното падане.

            Донякъде.

            Докато не стигнеш Там. Защото Свободата е вид галантно ограничение:

            За мен от теб.

            За теб от мен.

            Защото Свободата съществува като понятие там, където има Рамка. Там, където има Начало и Край.

Съществува като величина където съм Аз.

Съществува като необходимост където си Ти.

Защото Свободата започва там, където съм Аз и завършва там, където си Ти.

Защото там, където съм Аз си и Ти.

Защото дори и двамата да ни няма остава Рамката. Сред Космоса. Остава Аквариума. Във Вселената. Остава парадоксът – Вселената макар и безкрайна има форма. На Аквариум. Нов шанс за Свободата – Закон на Аквариума – в рамките на моето време и неговото пространство.

В архитектурата на Безкрайността такива елементи няма. Такива величини не съществуват. Защото Там нищо не се съизмерва.

Защото Там Аз съм Ти и Ти си Аз!

            Защото заедно сме Ние.

Защото Там Ние сме ТОЙ!

Vaya con Dios!

Къде съм?!