Откъс от новоизлязлото второ издание на книгата
на арх. Христо Генчев „Атиловите империи – триумф и срив“
На 24 ноември 2016 г. Леонид Решетников коментира пред Георги Коритаров въпрос, бил му вече зададен в руско интервю. Въпросът на руския интервюиращ е бил: „Почему не пойти va banque на Юговостоке. Сколько еще можно лицемерить?…“ Отговорът на Решетников: „Va banque160… [„значи война“ – пояснява на български език той самият] на мой взглядь идти рано… В Европе идут закритые от посторонного глаза процесы …мы можем отстоят интересы другими методими и средствами.“
VA BANQUE
Руският PR-автопортрет. Руският опит за постигане на всяка цена на близост с (даже признание, а защо не и любов) от Европа следва поведението на ухажора -натрапник: „Щом не искаш да ме обичаш, ще те накарам да се страхуваш от мен“.
Поради това от Русия постоянно постъпват новини-сигнали-сензации, макар и от не съвсем достоверни (често и „пенсионирани“) източници, при това – преизказани препредадени чрез трета-четвърта ръка (и поради това годни за лесно и злорадо опровержение), които будят подозрения, ставащи опасения, даже – страхове.
Страхове, които обаче са под нивото, изискващи като отпор ответна (силова/ идеологична) мобилизация. Това, което тези страхове все пак постигат е, че рушат европейския пацифистичен комфорт. Внушението е, че този комфорт, досега бил даром, ще трябва занапред да бъде откупуван с европейско „благоразположение“ спрямо Путин (и/или Ердоган?)
„Шантаж“ – би го нарекъл западният колумнист. Но сработващ шантаж. Рим също е почитал варварските предводители, за да бъдат държани отвъд Дунава. Получавали са титли и даже пари, за да ги няма; излизало е на империята по-евтино отколкото една наказателна военна кампания в отвъддунавските, тогава – степи. Опасен за днешните българи и за останалите европейци, пример. Опасен, защото след сдобиването с, даже поощрени от западните пари (в замяна на геополитически комфорт и заради това обилно изсипани в Русия по време на ранния Путин!) възникват, доскоро потиснати, руски претенции.
Д-р Николай Михайлов казва: „… Въпреки едностранните концесии на Горбачов и Ельцин [… ударили в гръб, продали собствените си соцсъюзници!] западното партньорство беше отказано.“
Така е. Путин е искрен, когато заявява: „Нам нужны друзья…“ [3]. Но другите се опасяват от приятелство с него. Този руски проблем ще си остане нерешим, защото не е от политическо и/или финансово, а от морално естество. На склонните към предателство са заплаща (често богато и пребогато), но с тях не се другарува.
Идеологическите пренагласи („… вече не сме комунисти, станахме перестроечни демократи!“) не предоставят алиби за геополитическа аморалност. В геополитиката това, че предадените са (източноевропейски) комунисти, а предателите – (днешни руски) демократи, не оправдава акта на нелоялност спрямо довчерашния съюзник „… в мир и в бой“. Така поне се бяха клели във вечна дружба и едните и другите.
Рискът от геополитическия Hiatus. = срез, цепнатина, прекъсване, луфт
Оказва се, че свободата на България зависи от това:
1.) Колко ниско лежи прагът „комфорт→мобилизация“, който Европа си поставя, ако бъде изправена пред риск от конфликт.
При нисък праг България печели (съюзническа силова солидарност), а при висок – губи (сигурност, даже целостта си), но пък(!) Европа на първо време отдалечава от себе си риска от Голямата война (- мислят си някои европейци).
2.) Колко много (= интензивно+продължително) може България сама да изнесе/ издържи на силов конфликт с неевропейска сила без да разчита на пряка съюзническа помощ.
При висок български праг на конфликта печели както (очевидно) България, така и Европа, на която и бива спестена или Голямата война или упрек в съюзническа нелоялност.
Ако обаче е налице неблагоприятното съчетание от 1.) прекалено висок европейски праг на комфорт с 2.) опасно нисък праг на българската готовност за съпротива срещу чужда намеса се образува рисково поле-Hiatus – „черната зона“, която може да подведе всеки геополитически блъфьор.
Той ще си въобрази, че му е предоставена свобода на действие върху (първоначално само) българската територия. България v/s Hiatus’a.
Мир по източните граници на България ще е постижим, когато бъде силно ограничено, най-добре даже – премахнато рисковото поле-Hiatus- „черната зона“. Това става по един от двата или едновременно и по двата следващи начина:
1.) По-ранно изоставяне на състоянието на европейски пацифистичен комфорт в полза на силова мобилизация. Инерционният момент на фактора Европа е огромен (и надело непреодолим за чужди натрапници-блъфьори), но тъкмо това негово достойнство е и неговата слабост – той трудно преминава от едно състояние в друго (в случая от комфорт към силова мобилизация).
2.) По-бързо, даже форсирано укрепване на българската решимост за самостоятелна въоръжена съпротива.
Инерционният момент на фактора България е малък и поради това може да бъде задвижен „от днес за утре“. За да стане обаче това трябва българската войска много бързо да бъде подкрепена незабавно и то в размер, далеч повече от 2-та % от българския брутен вътрешен продукт.
Това ще рече в размер, непосилен за българската държава, но изцяло във възможностите на европейската солидарност. Да припомним, че свободните (от ромео-императорска опека и данъци) земеделци-акрити са пазили с успех християнска Византия до преди хиляда години. Когато, през XI век, те са били прогонени от бирници и алчни управници, на освободеното от тях място е дошъл турчинът. „Яваш-серт-яваш- …“
Путин крепи Hiatus’a не от обич към войната; от нея той се страхува не по-малко отколкото европейците. Hiatus’ът за Путин означава свобода на руско присъствие-намеса в граничните страни (вж. т. нар. от руснаците Велик Limitroph, Част втора). И затова всякога, когато европейските институции превъзмогнат инертността си и се задвижат към себезащитна, включително и силова мобилизация, първата (тя е реактивна!) стъпка на Путин е да обезсмисли, да демотивира подобно европейско мобилизационно усилие още в зародиша му.
Белег-индикация за подобно мобилизационно усилие е, че „Европейският парламент прие [на 23 ноември 2016 г.]… резолюция, с която предупреждава, че ЕС се намира под все по-голям натиск от пропаганда от страна на Русия… пропагандата цели изопачаване на истината, предизвикване на страх, съмнение и разделение в ЕС,..“.
Само седмица по-късно Русия прави опит да възпре тази тенденция. На 1 декември пред Федералното събрание Путин заявява: „Мы не ищем и никогда не искали врагов. Мы не хотем противостояния с никем, нам оно ненужно. Нам нужны друзья…“ .
Колко успокоително звучи това в нечии европейски уши; техният спонтанен ответен пацифистки възклик е: “Putin-mild“! Сиреч- „Путин-яваш“ за разлика от дозавчерашния „Путин-серт“.
Другото име на Hiatus’a е полето на относителна свобода-неустановеност, неопределеност, която съществува при всяко пряко съперничество между две сили.
Например: изпитание на ново оръжие може да бъде представено като отбранителна мярка, въздушно нападение като следствие от лоши метеоусловия, нападение над трета, неутрална страна като провокирано от местни „фашисти“…
Следват обяснения, изясняване, словести битки, арбитраж и в редки случаи – извинение. Създадено е обаче ново mini Status quo. Така активната страна усвоява едностранно и настъпателно този геополитически луфт.
Колкото Hiatus’ът е по-голям, толкова по-лесно и по-бързо протича усвояването на геополитическия луфт. Това е хибридната тактика „серт-яваш-серт-…“.
Ако искаме да премахнем Hiatus’a, българите не бива да разчитаме само на благоприятни международни развития в. Както сочи цитираният пример от 1 декември те са предмет (и стават често жертва) на руската манипулация: Яваш-серт-яваш-…
Докато „Путин-яваш“ говори любезности, „Путин-серт“ превзема, окупира. Затова, за да сме сигурни в бъдещето ни, трябва да си запретнем ръкавите.
В предстоящите избори за Народно събрание мнозина откриват и възможност да разширят при това безрисково Hiatus’a като обезсилят, а защо не е и премахнат българската решимост да устоява „липсващия според Путин български държавен суверенитет“.
Сега е предизборно време. Сиреч във фазата „яваш“ на чаровни усмивки и мили аргументи. С виц срещу блъфа. Българският народ знае-разбра, че емоцията е високо рискова геополитическа инвестиция и затова подхожда рационално (често ограничено), но все пак разчитайки на разумни аргументи. И затова не желае вливането му в някакво евразийско-славянско море; това вече сме го преживяли. Това обаче може да му бъде натрапено при евентуално западно капитулиране. Да се бори пък със собствени сили в полза или срещу глупотевината – измислената дилема „моно/многополярен свят“ не му идва наум.
С виц срещу блъфа.
Българският народ вече изразходва-съсипа силите си в името на далеч по-завладяващи идеи като „национално обединение“ и/или социалистическия глобализъм на „световната революция“. Сега той иска само да бъде оставен на мира и ако намери достатъчно (собствени или приятелски) сили ще се изправи срещу този, който руши спокойствието му; засега това прави Путин (Крим, Украйна, Алепо, бежанци,…).
Но може да стане и Реджеп Ердоган. Колкото до Donald Trump; тъкмо защото той принадлежи към същата група (с Путин, Ердоган,…) на непредсказуемите, блъфьорите и провокативните (с демонстрираното тяхно общо предпочитание към златния варак), на незачитащите веднъж дадената дума, на необременените с морализаторски задръжки.
Затова на мен ми се провижда скорошно всеобщо успокояване на света. Срещу такъв като Trump, Путин няма да смее да блъфира. Обръгнал поземлен спекулант срещу таен агент; това е битка с предизвестен край.
И тъй като за нещо повече от блъф Путин няма сили (освен за край/пригранични инциденти), ще трябва да се примири/задоволи с вече постигнатото в Сирия; за там Русия бе получила свободата да действа като подизпълнител и от името на западния свят.
Надявам се, че руснаците правилно ще разчетат избора на Trump; той им предлага щадящ имиджа (Нали руснаците празнуваха триумфално победата му над Hillary Clinton!) начин овреме да престанат да се заяждат с Европа.
Така, че изборът на Trump не е крайпътен инцидент на американската политика, а – нейн добър (пре-)ход. При това нелишен и от забавна поанта, даже хумор по английски – Trump и Boris Johnson. Двама руси перчемлии и успешни веселяци срещу мрачната и патетична евразийска сериозност. С виц срещу блъфа.
––––––
„Европейският парламент прие с 304 гласа „за“ срещу 179 „против“ и 208 въздържали се резолюция, с която предупреждава, че ЕС се намира под все по-голям натиск от пропаганда от страна на Русия и ислямистки терористи. Според евродепутатите пропагандата цели изопачаване на истината, предизвикване на страх, съмнение и разделение в ЕС, съобщи пресслужбата на ЕП.“
––––––-
Професор архитект Христо Генчев е един от най-изявените български архитекти, общественици, публицисти, независими геополитически експерти, който със своите позиции оказва въздействие върху българския обществено-политически живот от 1990 година и до днес. Роден през 1934 г. в Габрово.
Той развива изключително широка дейност освен като архитект и градостроител, но и като преподавател, изследовател, учен. Бил е председател на Съюза на архитектите в България през 1990-1992 г
Член на Съюза на учените в България, Съюза на българските писатели, Клуба на приятелите на софийската архитектура, Академичен форум за национална политика. Лектор и участник в геополитически и културно-политически форуми и семинари в България, Германия, Австрия и други страни. Подпомага работата сред българите в чужбина. Организира финансирането, строителството и реставрацията на средновековната църква „Свети Йоан Предтеча“ в Кърджали. АВТОР е НА 10 КНИГИ, между които Синдром на кукувицата (1991), Махалото е на път (1994, наградена), Стоманената прегръдка (1995), София и планът „Мусман“ (1997, част от Сборник, издаден на български и немски), Коридорно мислене (1998), Насилници (1999, неиздадена), а закнигата си „София, мислена в пространството и отвъд времето (2009), му е присъдена награда на Столичната община за ярко постижение в областта на културата.
