Уважаеми г-н Николов,
Четох вашата книга бавно, каквото и четене предполага тя не с жанровия си етикет, а със сюжетната си и проблемна същност. Много добре сте направил като сте я снабдил с няколкото въвеждащи обговорки: роман от чекмеджето, писмото-отказ и особено оня кратък диалог с колегата-фантаст, както го наричате и накрая с въвеждането на кученцето на Бил Гейтс. Мисля дори , че единственото и правилно четене не е възможно без тях. Всичко това, защото под формата на научна фантастика вие предлагате на читателя от края на онази епоха един модерен психоаналитичен роман, отразил духовната същност на едно общество.
Не съм сигурен, че вашият редактор от издателството на което сте я предложил тогава е имал предвид точно това, отказвайки пътен лист на ръкописа, но без съмнение неговата интуиция е била достатъчна за да подсигури собствената си защита, говорейки за „хаотичност в мислите и идеите” и „плъзгане по външната страна на темата” и прочие.
Казвам всичко това, за да разсея и другата димна завеса, която предполагам вие самият повече интуитивно, отколкото напълно съзнателно сте предлагал тогава на очакваните си читатели. Защото вашият роман не е дебютен; той високо надвишава осреднената мяра за първа книга от онова време. Правото да мисля така ми дава убеждението, че четен дори и днес – почти четиридесет години след написването му – той може да бъде възприеман и като представителен за духовното състояние на обществото тогава
И на само… да бъде четен и като съвременен в болезнения смисъл на понятието – актуален, модерен и български, роман какъвто нямаме. Нищо в него не е остаряло, освен контурите на един изпарил се безшумно свят, оставил обаче Човека със същите му вечни проблеми, достатъчно вещо разплитани, при това вградени в една завладяваща фабула с поетиката на съвсем не дебютантска, прецизно функционална проза. Зоната на гравитационната аномалия дори ако не бъде четена в преносен смисъл е отлична находка за дешифриране на човешки характери, особено с изнамирането на оня „Главен кординационен съвет за спасение”. Този съвет, ако му се припишат и бизнес интереси би бил напълно еквивалентен и за съвременното ни общество.
Но аз нямам намерение да разисквам социалната вписаност на вашия роман в една минала или днешна реалност, колкото и важно да е това за значимостта на романа. И без това то е изящно направено от д-р Петър Стайков в послеслова на книгата.
Подтикът писмено да изразя мнението си дойде от удоволственото четене на една зряла проза (допускам и частично редактирана за изданието си без това да накърнява стойността й), която вече като лична оценка току-що ви предложих. Искам по-скоро да щрихирам най-общо литературната стойност на вашия разказ… пардон на наратива ви, което ми дава възможност да изразя и също така общо някои от недостатъците му. Силно съм впечатлен на места от диалозите ви – образец на синтетично мислене и на умение за пределно функционално смислово и жестово натоварване. В този смисъл като пример ще ви припомня оня пръв разговор на Водача на мъже с новия му научен ръководител проф. Костурков, както и .дебата около конструирането на Главния координационен съвет. Такъв е и оня разговор на Александър със Сергей за силата и свободата след нощното посещение на Виолета….
Мога да изреждам още и въпреки всичко да не бъда изчерпателен. Не в изчерпателността, а в синтетичността на словото, импрегнирано до пределност е силата на тия страници, едни от най-съдържателните в книгата и показателни за вашите възможности. Тук, но далеч не само тук, искам да отбележа и деликатното вплитане на философични цитати като репери на интелектуалното ниво на персонажите.
Казаното до тук не се отнася в мащабите си за монологичните пасажи в повествованието, макар че впечатлението ми от тях не е достатъчно да промени мнението ми за книгата. Все пак мисля, че именно те най-определено страдат от многословие. Ако, както казва и д-р Стайков, романът ви се чете трудно, вината е най-вече в тях.
Привършвам краткото изложение на впечатленията си от романа ви с убеждението, че съм прочел книга, която не е понесла поражения от превратните социални промени в няколко десетилетния си престой в чекмеджето – обстоятелство само по-себе си напълно достатъчно за да ви поздравя искрено и да ви поднеса пожеланията си за бъдещи успехи.
24 декември 2020 Симеон Янев
ЗА ПРОМЕНЯЩИТЕ СЕ ГРАНИЦИ НА НЕСВОБОДАТА
23.04.2017 | автор: Петър Стайков, доктор по философия
Послеслов към романа „Достигане на езерото“
Беше лятото на 1983 г. Със съпругата ми получихме малко по-просторна квартира, кипеше бурен ремонт. Ремонтите ги правехме по приятелски начин, само за най-тънките работи се обръщахме към специалисти. Та точно в тая творческа и жизнерадостна обстановка Светослав донесе две дебели папки с изписани на машина страници и ни ги представи като окончателния вариант на РОМАНА.
Момичето, което по това време работеше при мен като технически сътрудник, ги взе, умълча се и когато я запитах какво прави ми отговори, че се е зачела в края, за да види „как свършва”. Беше разочарована – изобщо не се разбирало какво се е случило… Тогава стана ясно, че няма лесен начин, ами трябва да се сяда и да се чете!
„Достигане на езерото” не позволяваше към него да се отнасят повърхностно и небрежно. И започнахме да си предаваме папките и да четем. Четяхме и обсъждахме. Говорихме докато правехме остъклената тераса, докато сменяхме ел-инсталацията, говорехме и привечер край масата в мазето, със или без чашка, но винаги със страст и ангажираност. Казано честно и сега, както и тогава, мога да заявя, че романът не е лек за четене.
Това не е трилър, който се поглъща на един дъх или за една нощ. Той е интересен, в него има и събития, и сблъсъци, има и любов, и безразличие, има и амбиция, и всеотдайност, има казани и недоизказани неща. И все пак това е книга, при това с една цяла фантастична сюжетна линия, която се съпреживява, а не забавлява.
Някъде във втората половина на осемдесетте голяма популярност придоби термина „двойно мислене”. Смисълът му се изразяваше в това, че хората всъщност мислят нещата не точно така, както ги афишират в изказаните на глас или пред публика съждения. А двойното мислене беше естествен резултат от факта, че самите ние живеехме в една двукомпонентна реалност. Индивидът се оглеждаше в кривото огледало на властта и беше трудно да повярва че това, което вижда там, е самият той. От друга страна образът, в който се представяше властта във възприятията и представите на индивида, беше твърде различен от онова, което тя би искала да бъде. За да оцелява, човек трябваше да живее двойствен живот, животът на самия себе си и животът на своя двойник в кривото огледало. По своеобразен начин това състояние е пресъздадено от Светослав Николов. Участниците в действията и събитията са едни и същи, но се намират едновременно в два свята. Единият е светът на техните обикновени човешки преживявания и действия. Тук те са индивиди. Те имат собствени имена, с които се обръщат един към друг. Същите тези индивиди, попаднали не по своя воля в една могъща, натрапена им със сила непозната реалност, трябва да влязат в други роли. И така Александър вече е и Имаретски и е… президент. Павел е и Коспартов – вицепрезидент. Сергей е Сергей Димитров – завеждащ сектор „Автоматика, кибернетика и роботика”. Христина е Добриянова, по-късно и Константинова, и е завеждащ сектор „Медико-санитарен контрол”… И така нататък, докато метаморфозата премине през всички. Героите стават част от нея, защото не могат да не го направят, но самото нейно функциониране е пародийно, фалшиво патетично, надуто и превзето. Както и все по-лицемерно, с нарастваща склонност към потисничество и жестокост. Втората реалност може и да не ни харесва, но тя се появява със силата на природна необходимост, тя съществува вън и независимо от нашето съзнание и в нея всеки индивид не е нищо повече от персонификация на необходими за системата функции. Тази реалност, макар и да изглежда създадена по общата воля на всички участници, всъщност е едно съвършено авторитарно творение, в нея има дори и това, което днес толкова яростно наричаме задкулисие. Интересен е начинът, по който авторът изразява своето несъгласие с тази реалност. В романа няма езопов език. В него няма двусмислия, които бяха толкова характерни за литературата ни от онова време. Няма повече или по-малко откровени, лесно или по-трудно забележими алюзии и препратки към истинската действителност. Той използва един неочакван начин на изразяване, който може да се определи като „предозирана патетичност”. На читателя му е нужно време да осъзнае, че това, което го дразни в описанията на надиндивидуалната реалност, не е резултат от езикова слабост, а преднамерен начин да се внуши един почти гротесков, неприемлив образ на системата. Нямам намерение да се впускам в анализ на чисто литературните характеристики на произведението. Тази работа могат да я свършат и непременно ще го направят други, на които тя е присъща и за която те са много по-добре подготвени от мен. Иска ми се обаче да ангажирам вниманието на уважаемия читател с още една тема, която, без да е декларирана, е дискретно заложена в основата на самата конструкция. Може би няма да сгреша, ако кажа, че романът е насочен точно към онази част от обществото, която без да се обявява открито против системата, без да влиза в пряка конфронтация с нея, нещо повече – даже живеейки все още поне формално по нейните правила, със своето бездействие по отношение на тази система и със своите действия по отношение на себе си слага началото и става двигател или поне участник в процеса на тихо, бавно, трудно забележимо ерозиране отвътре, от самата ѝ същност. Късният социализъм беше общество, в което властващите управляваха, без да имат каквито и да било илюзии за това, че градят светлото бъдеще на своите поданици. Тяхната идеология вече не беше комунизмът, а цинизмът. Те не бяха в състояние със стоманена ръка да посочат на човечеството „светлото бъдеще”, защото самите вече не вярваха в съществуването му. Затова пък знаеха, че превърнатият в цинизъм комунизъм е единственото средство, с което могат да продължават да оправдават властването си. И поне в своето индивидуално битие хората можеха да си позволят много повече свобода от тази, която са имали техните бащи и деди в ранните години на строителството на социализма. Надявам се да не прозвучи пресилено и опростенческо твърдението, че в „Достигане на езерото” се показва как е възможна свободата в условията на несвобода, как е възможно противопоставяне на тиранията, без да се стига до пряк сблъсък с нея, как обикновените хора, тези, които не бяха се извисили до герои, с всекидневните си постъпки, действия и бездействия преобразиха системата така, че тя самата вече да не вярва на себе си. Книгата е разказ за онези млади, образовани, умни, истински индивиди, които искаха да живеят живота си в нормални човешки условия и правеха всичко, което можеше да се направи, за да постигнат целите си. Те са част от „коалицията на невярващите”, от огромното мнозинство, което с течение на времето все по-осъзнато отказваше да приема съществуващия обществен строй като някаква достойна за уважение обективна реалност. Благодарение на тях, на техния специфичен и, както времето го показа, твърде успешен начин на общуване с властващата идеология, системата ставаше все по-куха, нейните очертания все по-тънки и неустойчиви. В края на 80-те фасадата беше все още лъскава и изглеждаше непокътната, а всъщност вътре в нейното пространство ръждата разяждаше не само основите, но и цялостната ѝ конструкция. Лъскавите отвън стени ставаха все по-крехки и рухването им не предизвика огромни човешки драми за разлика от първите социалистически години, когато драмите лесно и бързо се превръщаха в трагедии. Героите в „Достигане на езерото” са вече пораснали и достатъчно интелигентни, за да знаят как да живеят живота си в съгласие със себе си в рамките на съществуващите обществени условия. Съвсем друг е въпросът дали техните знания и умения са се оказали достатъчни, за да им дадат правилна ориентация за реалността след социализма. И някак си и на мен, като на любителите на телевизионните сериали, ми се иска да разбера какво е станало с тях след рухването на властта на комунистическата партия, след официалното отхвърляне на идеологията, която те неофициално отдавна бяха отхвърлили. Какво ли е станало в следващите години с Александър и брат му, с Павел, Сергей и Виолета, с Яна, Захари и Христина? А може би авторът на страниците, с които вече трябва да се разделим, някой ден ще реши да продължи своя разказ. Е, ако е така, да му пожелаем успех и дано до него да не се наложи да чакаме още трийсет и няколко години!