Проф. Симеон Янев
Слово на пресконференцията в БТА по повод награждаването
на победителя
За краткост, избирам и аз писмения текст за да информирам за този конкурс, който вече чухте, събуди такъв огромен интерес, събирайки 105 романа вероятно, защото изключва всякакви тематични, жанрови или тенденциозни ограничения. Единственото недопустимото за този конкурс е е изисването романът да не е вече отпечатан. Това е необичайното в него; изцяло свободен той настоява откритието, ако има такова, както и идеята да си останат негови.
В страна, в която има закон за дарителството, (називаем за авторитет меценатство) по официални сведения, наскоро публикувани за цялата минала 2021 година сумарно по този закон е била отчетена общата сума 300 лв. Не знам името на мецената, дарил тази невъобразима сума, но вече знам името на човек, който в отчетите за 2022 година, ще фигурира със сума 40 пъти по-висока от събраната миналогодишна.
Този човек не е бизнесмен, забогатял от скраб на разчистени заводи, не е притежател на фирма за контрол на качествата на хранителни продукти, внасяни от чужбина, не е даже футболист или тенисист. Той е журналист и писател и сумата, която е заложил в своето дарение. не е излишък от авторски хонорари, нито от наследство на богат вуйчо, починал в Америка, а остатък от продажба на семеен имот, главната част от който е отишла за покупка на друго жилище.
Аз не си спомням друг такъв случай във вече 33 годишната история на уж демокрацията ни. Но като литературен историк нека напомня, че в литературната практика до Втората световна война частната инициатива не е била нещо случайно, а съвсем определено основен стълб на литературната политика. Казвам това, за да отбележа, че с идеята си за въпросния конкурс Стоил Рошкев ни връща към една наистина демократична практика на частната инициатива, в която оживява надеждата за едно различно от досегашните отношение към литературата.
Това убеждение бе енергийния стимулатор, който ни зареждаше в четенето на споменатия вече огромен брой романи. Моята роля в него бе да направя преглед на номинираните романи, да систематизирам изборите преди да влезем в разискванията, което съвсем накратко ще направя и тук.
Озовах се сред изобилие от качествени романи на известни и неизвестни ми до момента автори. Или по-конкретно Здравка Ефтимова, с роман „Да изплетеш клетка за щурец”, Антон Баев с роман под заглавие „Мария от Охрид”, Ирина Папанчева с роман „Брюксел разголен”, Михаил Михайлов, с”Перфидни илюзии”, Владо Трифонов, с „Писателката и дявола или 14 дни с Фани”, Тодор П. Тодоров с „Х,уга була” – това са първата група автори, които обсъждахме и измежду тях и още неколцина бе излъчен лауреатът на конкурса.
Тази извадка от автори и романи е представителна най-общо за тематичното и проблемно многообразие на конкурса. Тук е събран букета авторски визии съвременни и исторични, национални и космополитни, автобиографични и епични. Позволете обаче максимално кратко само в по няколко фрази да охарактеризирам романите на поне част от тях. .
Романът на Здравка Ефтимова е в амплоата на нейната тема провинциалния град и провинциалните хора, но този път в неговата разпадналост със зрима граница между успели и неуспели. Това е роман гротеска, в който успешните вече са се барикадирали в отделна, защитена част на града, в която е трудно зда се влезе. Техният успех постоянно се демонстрира външно само в облекло Армани, вратовръзка Ted BaKer костюмът е уточнен Еmporio Armani. Това е роман предупреждение за разпада на социума, Той изисква много сериозна подготвеност на читателя за емблематични имена и арт обекти от различни области на културата на съвремието ни. Това е труден роман за трудно време и като такъв не е за всяка аудитория.
Романът на Антон Баев „Мария от Охрид” е новост в българкия исторически роман. Той повествува времето на Възраждането и по специално църковните ни борби с гърцизма. Новото в него е самата романова конфигурация, сплавяваща иманентно художественото – една лична история със строго документалното в стриктната му биографичност на замесените исторически лица. Получило се е едно драматично повествование, което въздействащо силно възкресява духа на времето не само със средствата на високата патетика, но и на иронията. Привиждахме фаворит в тоя роман до момента, когато стана ясно, че той вече има печатно издание макар и в Македония и поради това се самоизключва от единственото забранително условие на конкурса.
Същото за голямо съжаление се е случило и с романа на Ирина Папанчева. Млада българска журналистка спечелва платен стаж в Брюксел към европейските институции за да проникне чрез служебните си срещи и чрез бита в порядки и морал, които описват не съвсем лицеприятно космополитните институции и космополитния град. Всичко това е представено чрез изповедите и описанията на дузина действащи лица от различни народности и цивилизации: българка, белгийка, австралиец, сенегалец, мароканка и ред други като така се наслагва един интригуващ разказ, в който релефно изпъква различността и на нейния фон неспособността на институциите да намерят адекватни решения за многообразието. Романът повдига много въпроси, а авторката търси решенията в една сполучлива драматургична форма, но всичко това остава без значение, защото в последните дни стана известно, че и този роман вече е излязъл от печат.
Романът на Михаил Михайлов „Перфидни илюзии” е почти автобиографичен, ако не и съвсем, но по-важното е че в явността си на преживяност той е неочаквано и силно доказателство, че и личната история, разказана без претенция може да се превърне в силно свидетелство за състоянието на социума, ако не искаме да говорим за нацията направо. Този роман говори с оная първична искреност на нашите първи автобиографисти не само за себе си, но и за цялото наше съвремие с тъгите и с безумието му, че и без авторът му да се е прераждал в Софроний и Захари Стоянов се съпричастява с тях и със сладкодумието и човечността и на единия и на другия. Не, не пресилвам алюзията. Разказвайки живота си при това не от България, а от Етиопия и Намибия, където е запокитен в ранните години на прехода този автор казва в много случаи за България и прехода повече отколкото множество политолози и социолози от онова време.Тази книга освен всичко друго е книга за удоволствено четене, а всичко това се оказа достатъчно за да наклони нашия избор към нея в един конкурс еднозначно доказващ, че българският роман има бъдеще.
Няма да правя преглед роман по роман, защото мисля че и кратките позовавания които вече направих са достатъчни да покажат нивото на конкурса и надявам се също и на неговото бъдеще.
