Проф.Розалия Ликова: ОТ ПОЗИЦИИТЕ НА ״ТУК И СЕГА“

Из сборникът ПОЕЗИЯ НА СЕДЕМДЕСЕТТЕ И ОСЕМВДЕСЕТТЕ ГОДИНИ, ИЗДАТЕЛСТВО НА БЪЛГАРСКАТА АКАДЕМИЯ НА НАУКИТЕ, СОФИЯ, 1994

За пръв път цялостно РУМЕН ЛЕОНИДОВ се представя с цикъла ״Предупреждение“ в книгата ״Трима млади поети“ (1977). Още тук младият поет залага особеностите на своите граждански и естетически позиции, основните белези на своята поетика. Веднага чувстваме, че Леонидов принадлежни към поколението, което се стреми да създаде нов поетически модел за лирическия субект и за човешката личност изобщо. Стихотворението ״Същност“ е до голяма степен естетическа прокламация.
В духа на европейската авангардна поезия в стиховете на нашите поети от последните две десетилетия се увеличават естетическите декларации, расте степента на естетическото самопознание, съзнанието за необходимост от отричане на остарелите конвенции, борбата за ново ситуиране на лирическия субект, за трансформации на реализма, на художествения метод в духа на по־голяма жизнена правда, изпълнена с нов смисъл и съдържание.

 ״Същност“ е естетическа изповед на потребността от художествено и смислово разнообразие в изобразяването на човешката личност, естетически бунт срещу художествения трафарет и предначертаната идейна и художествена схема на ״положителния герой“, на еднопосочността. ״Един единствен цвят не може да ми стигне“ — заявява поетът; ״Един сезон единствен различно ме измъчва…“ В посоката на този бунт срещу еднолинейността поетът цели многообразието и на художествения ефект, съчетава сериозното с играта, използва смяната на мисълта, вътрешни, мисловни противопоставяния, скрити зад меката игра на тоновете. Случайността навлиза, както в естетическите признания на много други млади поети, като необходим момент в борбата срещу схемата:

Един единствен полъх може да ме върне.
Внезапен вятър на юг да ме отпрати.
Да ме намери вихър — в циклон да ме превърне,
в дърво игриво — бури да ме мятат.
Един единствен полъх може да ме върне.

                                                               (״Същност“)

Копнежът по яворовска противоречивост на личността и стремежът към единствено вярната посока равностойно се сблъскват, търсейки пътища за едно по-многостранно въздействие върху света и човека.

Естетическа основа на едно друго художествено виждане, насочено едновременно към смъртта и към живота, е погледът през себе си — гледането в себе си, чрез себе си към света. ״Монолог преди лов“ разкрива този неспокоен индивидуален нерв на младия поет, умението му да изживява големите идеи като лично и естетическо откровение, което ще стане траен белег на неговите по-нататъшни стихове. В духа на голямото естетическо откритие на седемдесетте години — художествените превъплъ- щения на лирическия субект — в ״Монолог преди лов“ Р. Леонидов разкрива дарба за превъплъщения на своя лирически ״аз“, за смяна на художественото си лице, на ракурсите. Ту шеговит, ту сатиричен, ту скрито мек и лиричен, ту философски углъбен, поетът достига до съкровен израз на естетическите въпроси, до уитмановската идея за превръщането на стрелеца в жертва:

Не е стрелец този, който не знае
в кръговете на целта какво умира —
изстрелваш в себе си въпроси.. .
Думата ли търсиш — да я препарираш?
Не е стрелец този, който и знака на смъртта
безсмислено зачерква, защото отговорът
е призвание — да се превърнеш от стрелец във жертва.

                                         (״Монолог преди лов“)

Безспорно в подобни стихотворения Р. Леонидов разкрива драматичния нерв на своя художествен поглед, съзнанието за подвижната граница между субекта и обекта, между убиеца и жертвата. Отричане на препарираното слово, съзнание за двупластовост на поетическия изказ, за смяна на художествените ъгли в рамките на творбата, за подвижност на гледните точки и едно асоциативно мислене, което търси различните пластове на темата (от темата за лова към проблема за смъртта и цената на живота) — всичко това говори за промяна на естетическите позиции и изместване на гледната точка навътре, към трансформациите и подвижните граници на човек и действителност, на субект и обект. Един вътрешен поглед усложнява позицията на лирическия ״аз“, превръща го от ловец в жертва, в участник.

Символ на трагично-романтичното разминаване между идеал и действителност, на трагичната неадекватност на средствата за борба, на романтичната уязвимост на духа, образът на Дон Кихот в ״Цел“ е отново трагично смешен и луд, кореспондиращ с образа на съвременния лирически ״аз“ на поета, прекрачващ външната логика и практичните средства, безпомощно уязвим и упорито устремен към далечни и непостижими цели:

Невероятно е да съм рицар.
Вероятно е да съм Дон Кихот…
Мелницата е моят прицел,
мелница, наречена Живот.
Смешно е — в свръхзвуково движение
с куцащ кон към някакво крило!
Може и на луд да ви приличам —
търся воденично колело…

                                   (״Цел“)

Духът на риска и невероятните цели, нелишен от романтична поривност и атмосфера (״Размисли около едно полуизпращане“, където ключов образ е небето), се съчетава с патоса на деромантизацията, на антиромантиката. Дръзко и волно, макар и по младежки да разхищава метафорите, лирическият субект на тези стихове предизвиква фриволни неочакваности и снижения на диалогизираната реч. Един лирически субект, устремен към разрушаването на основите на навика, на установеното и фалшиво благоприличного, готов да хвърли камък по вчерашното, да епатира добрия вкус, весел чудак, който не иска и не може да заплаче, чувствайки се ангел-разрушител, храни ״с въздишки пауна на здрача“. Предизвикателство към сантименталната емоционалност, към вчерашния ден, младежки авангардизъм и гняв срещу униформените сиви редици на дисциплинарните поети, анти- романтичен патос лъхат от тази млада поезия. В ״Плач за Шибил“ антитрадиционният и антиромантичен патос кореспондира с познатите Ботеви стихове и ги преобръща в един съвременен контекст:

И няма сестра самодива
да ми целуне челото.. .

(״Плач за Шибил“)

Дръзки уцелвания по равната, декларативно-показна поезия личат в стиховете:

Предател и в бялата риза пристъпва бавно, страхливо.

(״Плач за Шибил“)

Чувство за бунт, непокорство, предпочитане на тревогата пред спокойствието, очакване на нещо голямо и изключително лъхат от тази все още по младежки дръзка поезия:

И все така съм гол под всяка дреха…
Очаквам нещо изключително.

(״Очакване“)

С първите си стихове Р. Леонидов се очертава като поет от племето на поетите бунтари. Ирония, антиромантика, антилирична насоченост — едно настоятелно ״анти“ съпровожда бунта на младия поет срещу всичко фалшиво, сладникаво, установено- привично. Съвременни потомци на Рембо и Лотреамон, на Гео- Милевата ненавист срещу утъпканите пътища, сподвижниците на Р. Леонидов се стремят да вървят встрани от тях, с младежката потребност по авангардистки понякога да ״епатират“ публиката.

В стихосбирката на Р. Леонидов ״И огънят си спомни за искрата“ (1982) се очертава един друг проблемен възел. Лирическият субект се развива по линията, отбелязана вече в дотогавашните стихове на Леонидов. Това е същият дързък лирически субект, способен да се хвърли фронтално в атака и да заяви:

Неуспелите актьори
стават диктори,
неуспелите простаци са диктатори…

(״На Централна гара״)

— същият, който чувства себе си един от мнозината, който гледа на нещата с поглед отвътре, и включен в клетката на изранения живот, един лирически субект, който залага изцяло себе си, едно лирическо изгаряне в борбата с рутината, което засяга основно жизнените и моралните позиции на личността, което изтръгва нажежени въпроси и прави от борбата своя вътрешна драма; този лирически субект може да каже за себе си:

Аз прииждам настръхнал, вярващ, скандален, отприщен…

(״Идва черният смок“)

В ״Птица“ поетът използва класическия мотив за птицата с безпомощни, безсилни криле, които се бият в преградата на прозореца. От асоциативното внушение за окован, безсилен полет поетът преминава към пряк изказ:

Не блъскай в ужас витите криле,
и аз съм търсил този път — не може!

Скокът от личното драматично усещане към сатирата е направен:

Щом нас не ни спасява нищо друго — млъкни!
Стани на мъничък юмрук!
Или поне на мъничко влечуго. . .

(״Птица“)

Спасение от живота-клетка лирическият субект търси в мерките на нравственото устояване (״Скъпа, недей да сънуваш Париж“), в неподправените истини за себе си и света, в човешката автентичност и в автентичността на света (״Когато календарите се слеят във един“). В часа на апокалипсиса, когато идва разпук- ването на всички граници, в часа на върховната истина и върховната правда човекът и човечеството ще си спомнят за чистите, първични източници на своя живот. Едно напрегнато очакване бележи върховния час на историческия скок и узряване:

НИЕ чакахме векове, скъпи старци!
НИЕ чакахме…
НИЕ…
Времето тръгна нагоре към своите издори!
Религиите развенчаха своите богове!
И огънят си спомни за искрата!…

(״Когато календарите. . .“)

По този начин през личното участие, напрежение, гняв и болка, през тоталния бунт на личността и борбата за нравствена устойчивост в стиховете на Р. Леонидов се ражда прекият граждански протест на сатирика, както и идеята за малкия човек — ״положителен антигерой на епохата“. В ״Мой малък, уплашен по рождение човек“ отново чувстваме основната естетическа насоченост на тези от младите, които се стремят да очертаят параметрите на един нов тип реализъм, насочен към всекидневието, към неподправеното изображение на живота и човека; поети, които на изработения по рецепта положителен герой противопоставят образа на ״антигероя“, на зависимия от всичко, ״много малък и много уплашен човек“, който не знае за какво да умре, ״забързан за никъде“, ״загърбил звездната карта зад себе си“, с лице към стената на живота като в обществена тоалетна.  (״Мой малък, уплашен по рождение човек“)

В този суров, съзнателно снизен и огрубен художествен образ на съвременника, антипатетичен, манифестиращ един суров, не- подправен, нарочно огрубен реализъм, липсва елементарната категоризация, деленето на черни и бели щрихи, на положително и отрицателно. Насочен към конкретната ситуация на съвременния човек, младият поет се ориентира към социалните и социално- психологическите белези на действителността и изкривяванията на съвременната психика. Назовавайки пряко недъзите на живо- та, той се стреми да разкрие делника, зареден с неговите деформации, стреми се да брани, да защити позициите на тази поезия на неподправеност и да продължи своя спор с фронтални въпроси:

Кой казва, че
Делничната ни поезия била обезлюдена?
Кой казва, че
Поезията на делника е безпроблемна?
В този час не знае никой още
дали праведника Павел, и праведника Петър,
не са най-после правилно
преустроени във апостоли…

                                       (״В 8 часа“)

Тази поезия, поела функцията да сваля маските, да разголва жизнените стереотипи, да се бори за неподправена и художествена правда, отново, както стиховете на редица други поети от 70־те и 80-те години, се стреми към приземяване и огрубяване, към прозаизиране на език и образи. Късове от прозаично всекидневие, нарочно огрубени детайли, разговорен език, реплики, взети като че ли направо от улицата — всичко това говори, че става дума за една поетика на делничния живот, за една съзнателна насоченост на младата поезия към неподправено, сурово изображение на живота, към едно ново окопаване в действителността и възвръщане на доверието на читателя към правдивия език на поезията.

Отново и по-определено сатиричната ирония се насочва срещу безсилието на душите, срещу ниските духовни тавани, срещу окопаването в безсилието — прикритие и спасение (״Не може празникът без мене да започне“). Гневът на сатирика се отправя както към изкривяванията в живота и в човешката психика, така и срещу деформациите на страха и примирението. Явлението, типът ״мълчаливец“, на когото според автора ти се иска да му избиеш зъбите, макар и да няма за какво, е с винаги съгласна дясна ръка (״За бялата душа на мълчаливеца“).

Ненавсякъде сатиричната острота е художествено концентрирана. В отделни стихотворения гримасите на гнева, на отвращението потъват в разлята образност, в злоупотреба с подробностите. Младият поет успява повече, когато наред с иронията прозвучи и самоиронията, при една по-богата мелодия от разнообразни емоционални тонове, при повече нюанси в боята на образите, при повече обузданост в играта, както е в ״Аз съм свидетелят“. В него и в най-добрите стихотворения метафоричната образност, разкрепостеното свободно въображение са съчетани с драматизъм на изживяванията, с напрегнато душевно състояние и с чувство за опиянение от живота — напрежение, в което е узряло неприемането на лъжата, бунтът срещу ״големите предателства“. В най-сполучливите творби на Леонидов в сатиричния гняв е скрит апел към мащабност, елементи на самоирония, на само- преодоляване, а понякога, както е в ״Аз съм свидетелят“, гримасите на отчаянието се съчетават с внезапен скок към далечината, при което представите за край и начало се допират:

Край.
Но идват други птици….
И в процепа на хоризонта
аз виждам нови хоризонти…

                          (״Аз съм свидетелят“)

––––

Проф.Розалия Ликова е литературен критик, историк, теоретик и университетски преподавател. Родена е на 14.10. 1922 г. Завършва право, след това славянски филологии в СУ.  През 1960 г. защитава дисертация на тема „Сатирата в българската литература през 30-те години“. От 1967 г. е професор по съвременна българска литература в Софийския университет. През 1968 – 1969 г. специализира във Варшава, а през 1976 г. в Брюксел.
Заради статия свързана с творчеството на Георги Марков  от 1972 г. е отстранена от университета за три години и е изключена за повече от 10 години от СБП.
Умира на 8 април  2010 г. в София.
Розалия Ликова е автор на многобройни публикации в периодични издания, предговори към книги с художествена литература, съставител на сборници и антологии.