Загърбването на добродетелта, престъпването на мярата на човешкото е една от причините за кризите на човешкото битие
Снимки: Личен архив на проф. Цочо Бояджиев
Татяна Явашева
– Проф. Бояджиев, философът е човек, който се занимава с философия и буквално обича мъдростта. Колко близо е той до мъдростта и в мъдростта ли е – може фокусът да е насочен право към вас?
– Важно е да се удържа разликата: философът обича и търси истината, но не я притежава. Във философията въпросите са винаги повече от отговорите, а самите отговори са постоянно открити за нови питания. Така че е смехотворно приравняването на философа и мъдреца. И понеже хитроумно насочихте този въпрос към мен, ще отговоря с думите на Гьотевия Фауст, и то напълно искрено: „И ей ме, същият глупак, какъвто бях преди, съм пак.”
– Сред хората преобладава разбирането, че са тук, на Земята, за да имах хубав и приятен живот. Дори в нашия химн се пее: „Мила Родино, ти си земен рай“. Защо ни се дават трудностите в личен план? Защо са големите икономически кризи?
– Хората естествено се стремят към щастие – така започва една от великите книги на човечеството, Аристотеловата „Метафизика”. А това, което е естествено, т.е. по природа, не подлежи на морална санкция. Грешката ни е в това, дето смятаме, че имаме право на щастието, разбрано тъкмо като приятен и безоблачен живот. Забравяме, че прогоненият от рая човек трябва с пот на челото да изкарва прехраната си, че трудът е мъчителен, че немската дума arbeit и френската travail имат значението „мъчение”. Това усилие, тази тегоба е неотнимаем компонент на нашия живот и ако в нас е останала даже не мъдрост, а поне капка здрав разум, ще гледаме на трудностите в личния ни живот хладнокръвно, като предизвикателство и възможност. А кои са причините за големите икономически кризи, ще кажат далеч по-добре от мен икономистите. Знаете ли, една от неприятните черти на философията е претенцията за всезнайство. Не ми се ще да изглеждам като оня досадник, който се натрапва с хипотезите и съветите си, но все пак ще се опитам да подскажа някакво философско обяснение. Работата е там, че има някаква мяра на човешкото – биологична, но и нравствена мяра. Гибелно е престъпването на тази мяра, както по посока на недостига, така и по посока на излишъка. Защо, наистина, са ти милиардите, които не би могъл да изхарчиш и за сто живота? Има някакъв оптимум на човешкото и него древните мислители наричат „добродетел”. Игнорирането на този оптимум, загърбването на добродетелта, престъпването на мярата на човешкото е една от причините за кризите на човешкото битие.
– Преминали сте през много трудности и изпитания. Споделете някое от тях, което после ви даде голяма сила…
Като студент в горните курсове в продължение на две години се готвех за аспирантски конкурс по антична философия. Такъв не беше обявен и трябваше да се явя на изпит по съвременна философия. Конкуренцията беше повече от сериозна – осем кандидати за едно място, сред които и хора-легенди във Философския факултет. После дойде проблемът с труднодостъпността на необходимата литература, недопускането до специализация в чужбина, битовите несгоди – осем години в една стая в семейно общежитие, отлагане в продължение на две години на конкурса за асистент, мизерна заплата, плюс диктата на „единствено правилното учение” и надлъгването с идеологическата цензура… Не искам да се себеожалвам. През всичките тези години събирах сили за онова, което получих шанса да осъществя след падането на комунизма.
– Младежко любопитство към чувствата е предопределило свързването ви с философията. Какви хоризонти откри тя пред вас като човек и учен?
Научих много неща, най-ценното, от които е може би да изисквам от другите, но и от себе си разумно аргументиране на изказваните твърдения. И още, да не правя разлика между учения и човека. Нередно ми се струва човек да бъде философ зад катедрата и когато, казано метафорично, снеме професорската мантия, да се превърне в обикновен негодник. Философията е форма на животоразбирането и със самото това – начин на живот.
– Защо избрахте професионално да се занимавате с миналото? Как обществото да се отнася към миналото?
– Винаги ме е вълнувало присъствието на миналото в живота на човека и обществото, тази невероятна загадка, че то понякога е по-интензивен времеви конституент на битието ни, отколкото настоящето. При това миналото е пречистило простата събитийност, запазило е същественото, имащото значение. Миналото е и емоционално по-многозначно – ние тъгуваме за безвъзвратно отлетелите дни, но и се радваме, че ги е имало. В миналото има много поезия. Няма да е честно обаче, ако премълча едно чисто прагматично основание. Заниманието с философията на отдавна отминалата епоха ме освобождаваше от идеологическата примка на „единствено правилното” учение и позволяваше да бъда поне донякъде почтен в научните си занимания.
– „Устните на мъдростта са затворени, освен за ушите на разбирането“. За да стигне до повече уши, каква илюстрация от наши дни ще дадете на този древен принцип на херметизма?
– Това вече е отговорността на слушателя – да разпознае словото на мъдростта и да го отличи от многообразните фалшификати. Това не е никак лесно, защото имитациите често са по-гръмогласни, по-ефектни. Думите на истината са тихи. Нужен е изострен слух, за да бъдат чути.
– – – –
Проф. д.ф.н. Цочо Бояджиев е философ, изследовател, преподавател, преводач, поет, фотограф… Роден през 1951 г. в Троян, той е един от водещите хуманитаристи в страната, специализиран в Европейското средновековие, Ренесанса и Античността. Между 1991 и 1999 г. ръководи Катедрата по история на философията в Софийския университет, а след 2000 г. е директор на Института за Средновековна философия и култура в София. Учен с огромен принос, с редица най-високи отличия, и сред всичко това продължава ярко да се откроява неговият труд „Неписаното учение” на Платон, публикуван още през 1984. Наред с научните му монографии и преводи от латински, старогръцки и немски, Бояджиев има силно присъствие като поет и фотограф. Разсъжденията си върху визуалното изкуство и ролята на изображението във времето той събира във „Философия на фотографията“. Автор на поредица от поетични книги, той казва: „Поезията е езикът на моите меланхолии. Тъгите ми са запазено пространство за поезията“.
