-Проф. Петков, за 3 март се знае много, но кои са нещата, които обикновеният българин все още не знае?
-Българският народ е един от най-просветените, що се отнася до собствената му история. Но и той като всеки народ има пристрастия, а понякога и предубеждения по някои теми. И по-скоро те пречат, отколкото незнанието. Ще кажа две неща, които не се знаят достатъчно от широката аудитория. Първо. Санстефанският договор не е първият договор, с който приключва Руско-турската война. Точно един месец преди него, на 19 януари 1878 г., в Одрин се подписват Основите на мира, първият руско-турски договор, с който приключва войната. Това са всъщност предварителните руски условия към Турция, за да спре настъплението и да се подпише примирие. Още в първия член на този важен документ се казва, че ще бъде създадено автономно княжество България върху всички земи, населени с българи, но не по-малко от териториите, начертани от великите сили на Цариградската конференция през 1876 г., които всъщност са църковният окръг на Българската екзархия, призната от султана. Така че първият документ, с който реално се предвижда създаване на Княжество България, и то включващо български земи в по-голяма степен от Санстефанския мир, са т.нар. Основи на мира. Този факт все още или не се знае, или не се изтъква. А части от него са публикувани в учебниците, одобрени от министерството, поне в тези, на които аз съм съавтор. Второто нещо, което не се знае е, че устновената демаркационна линия, която разделя руските и турските войски след примирието, подписано на същия 19 януари 1878 г., оставя в турски ръце много голяма част от виртуално начертаните граници на Санстефанска България: цяла Македония, Южна Тракия. Чак до Берлинския конгрес, т.е. и след санстефанския договор, Шумен и Варна и околностите им, остават в турски ръце. Така, че нито в Македония, която е включена в Санстефанска България, нито в Тракия, нито в Шумен и Варна, има реална власт на победителката Русия. Това е една начертана на картата голяма България, която ни харесва с това, че включва голяма част от българските земи, макар и не всички, и дава излаз на Бяло море. Като най-голямата заблуда на българите и до днес е, че този излаз е едва ли не за някакъв несъществуващ тогава още български флот. Всъщност всички знаят в чии интереси е този излаз на топло море. А точно той рязко противопоставя и обединява срещу Русия Великобритания и Австро-Унгария.
-Как гледате на една от тезите, че освобождението на България е резултат от користните цели на руската имперска външна политика?
-Съвременната българска историческа наука отдавна е преодоляла този уклон и ние отчитаме важната роля на Русия за възстановяването на българската държава. Руско-турската война е един етап от развитието на Източната криза, която започва преди Априлското въстание, още през 1875 г. с въстанието на християните в Босна и Херцеговина. След това идва опита за българско въстание през есента на 1875 г. т.нар. старозагорско. После е големият български принос за изостряне на кризата с Априлското въстание. Следва сръбско-турска война и мирният опит да се реши кризата с Цариградската конференция от 1876 г. Там всички Велики сили подписват документ и предлагат на султана създаване на две автономни български области (административно автономни вилаети) в неговата империя, обхващащи точно границите на Екзархията. Нещо, което султанът вече е признал за българско землище и това са по-голямата част от българските земи: от делтата на Дунав до Охридското езеро. Но султанът отхвърля това предложение, та се налага Русия да му наложи със сила решенията от Цариград. Ето това е мисията на Русия в тази война. Тя сключва предварителни писмени и устни споразумения с основните си опоненти: Австро-Унгария и Англия и приема техните условия, за да получи неутралитета им в предстоящата война. Едно от тях е Русия да не сключва отделен договор с Турция и да не създава голяма славянска държава. Всъщност Санстефанска България нарушава тези обещания и затова толкова ярко и силно е западното негодувание срещу нея. Ролята на Русия е голяма и безспорна. Но тя е част от общото европейско решение на българския въпрос, започнало с конференцията в Цариград, преминало през войната като силов инструмент за налагане на европейската воля за българска автономия. И завършило с хубавия и лош Берлински договор. Той не е само лош, защото разпокъсва българските земи. Положителната му страна е, че позволява българите сами да си устроят своето княжество, да си съставят конституция и да си изберат княз. Такива мечти имат по това време и др. народи, които нямат държави: чехи, поляци, албанци. Но те си нямат самостоятелна държава. Така че това прекалено негативизиране на Берлинския договор е погрешно. Никой не оспорва голямата, важната роля на Русия. Никой няма да спре българите да се покланят на многобройните паметни места, свързани с жертвите, които Русия дава. Но ние трябва да отчитаме и голямата помощ на българите във войната. При това не само чрез опълчението, а и чрез многобройни чети и отряди, разузнавачи, издръжка, храна, медицинска помощ, водачи през проходите. Българите в тази война са като съосвободители на своето отечество. В никакъв случай не могат да изместят водещата роля на Русия, но най-малко пък може да се каже, че стоят и чакат наготово.
-Много се говори, че България след това си плаща Освобождението на Русия…
-Разходите които са направени по време на военните действия и за издръжката на окупационните войски, са част от финалното урегулиране на всяка една война. Когато една победоносна армия влезе в чужда територия и я задържи, това се нарича окупация. Местното население може да посрещне окупатора с цветя и бял хляб, а може и с камъни, но обикновено то плаща за издръжката на окупационните войски и администрация. Но това не значи, че терминът окупация трябва да се променя (впрочем той присъства и в санстефанския, и в берлинския договор). Сумата, определена след войната от руска страна, е за малко над 21 млн. рубли. При това, дългът е разделен на две части – по равно между Княжество България и Източна Румелия. Към началото на ХХ в. Княжеството изплаща своята част от окупационния дълг, докато този на Източна Румелия остава неплатен. По-късно, по силата на радикалните промени в държавното ръководство на Русия през 1917 г., тази неплатена част е отменена. Тук обикновено се преувеличава, като сумата в рубли, обикновено се превръща в злато, а неговото количество изглежда наистина значително.
– Поддържате ли схващането, че петте века под чуждо владичство, са нанесли щети на българската народна психика?
-Има някои национални черти, устойчиви български качества и даже бих казал и комплекси, които се създават преди, но и през века на т.нар. българско Възраждане. Тук по-скоро трябва да се обърне внимание, че ние понякога не си даваме сметка, че има огромен хиатус във времето, в което няма българска държава. Това са почти 5 века. Нашата нова последна държава е на малко над 140 години. За толкова време резултатите са това, което виждаме. Важното е да се знае, че Третата българска държава възниква и съществува като компромис между великите сили, заставени да се намесят и решат българския въпрос най-вече с кървавото българско Априлско въстание 1876. Тя възниква като несамостоятелна и зависима не само от султана и Русия и дълго време остава такава. Това, че през 1908 г. е обявила своята независимост от Турция и успява да я защити дипломатически, това че води понякога самостоятелна политика, е нещо, което ни изпълва с гордост. Но не трябва да забравяме, че в много важни моменти от българската история, нашата съдба е била в ръцете на великите сили. Единственият начин да се противостои на тази обективна зависимост е чрез голямата и нереализирана идея на Васил Левски: „Заедно! Заедно! Заедно!” Това не значи обезличаване, безпартийност и едноцветност, а да осъзнаем кои са големите ни и важни национални и държавни цели, да ги поставим ясно и всички правителства да ги спазват. А българският народ да бъде единен в отстояването им.
– Има теза, че 3 март не трябва да бъде национален празник поради различни причини. Вашето мнение по този въпрос?
– Аз пак ще подходя фактологично към тази щекотлива тема. Не съм противник на това 3 март да е официален празник, какъвто е бил десетилетия наред, но налагането му за национален е отскоро и не е добре известно. Затова е добре да се знае историята на превръщането му в такъв. За пръв път официални празници у нас в Третата българска държава дава един указ на княз Александър I от начолото на 1880 г. В него датата, тогава 19 февруари, е обозначена като „ден на възшествието на престола на Царя Освободител Александър II, (и подписване на санстефанский мир)”. През годините наименованието на този ден се променя. Когато умира Александър II той започва да се чества само като освобождение на България. След 9 септември отпада от празничния календар, защото се смята, че това е царски ден. През 1978 г. се възстановява еднократно. И едва от 1988 г. този ден е включен в националния календар, но не като национален празник, а като един от неработните дни. На 27 февруари 1990 г. в условията на неотменената и некоригирана конституция на НРБ от 1971 г., Държавният съвет на НРБ с председател Петър Младенов взема решение, което не е предшествано от обществена дискусия или друг дебат, и обявява 3 март за национален празник. След няколко дни в началото на март 1990 Народното събрание, председателствано от Станко Тодоров, потвърждава това решение и този ден и оттогава този ден е вписан в Кодекса на труда като национален празник. Така че ние имаме национален празник точно от 30 години. Дотогава сме имали само официални празнични дни. Като до 10 ноември, един от тях, 9 септември, имаше подчертана доминация по идеологически съображения. За да стане ясно кой ден самият народ предпочита за свой национален празник, трябва на първо време в календара да престане да доминира една дата. И тогава мисля, че всички ще видят това, което и сега е ясно, че от средата на 19-ти век, един ден, тогава 11, а сега 24 май, има цялата любов на народа, обединява нацията, излъчва положителни импулси към света. 24 май с много по-голямо основание се чества като общобългарски празник – и на миналите поколения, и на днешните, а и на бъдещите. Това е празникът на най-българския спомен, настояща гордост и надежда за бъдещето. Но не искам в никакъв случай да противопоставям 24 май на 3 март, защото те не са в едно поле. Трети март изразява една надежда, един мит, в който българите продължават да вярват, въпреки доказателствата, че не е реализиран никога. 24 май има по-скоро общокултурни и цивилизационни измерения и точно за това е по-устойчив. А националният празик трябва да обединява българите, без изключения. Трудно ми е да си представя как честват 3 март напр. в Смолян днес, след като този край остава в Османската империя по силата на Санстефанския договор.
– Вие сте автор на книга, в която искате днешният връх Шипка да върне старото си име Св. Никола. Как се посреща тази теза от българите?
– Аз съм много доволен, че книгата се приема добре. Читателската аудитория разбира истина за двата върха. А именно, че по-високият, на който по решение на Учредителното събрание от 1879 г. е построен Паметникът на свободата, е Свети Никола. Така се е казвал той по време на боевете 1877 г. и с това име влиза в историята. По-ниският, на 1000 метра на север от него, на който е бил Командният пункт на ген. Столетов, и който днес е забравен, е Шипка. След 9 септември 1944 г. новата власт не търпи религиозни и монархически наименования и през 1951 г. променя името на по-високия връх на Столетов връх, а незнайно защо в 1977 г. с указ на председателя на Държавния съвет, но по предложение на първия секретар на окръжния комитет на БКП в Стара Загора, Столетов връх взема името на съседния, Шипка. И така стават два върха Шипка. До този момент дори Тодор Живков винаги е твърдял, че има два върха: единият Столетов, другия Шипка. И след 1977 г. за по-ниския връх се забравя. А днес ние говорим за културен туризъм и национална памет. Докано не повдигнахме този въпрос, докато не почнаха подписките за връщане на исторически утвърденото име Св. Никола, малко хора изобщо знаеха за по-ниския връх Шипка и ходеха на него. А той е върхът, възпят от Вазов в легендарната му творба, която се казва „Опълченците на Шипка. 11 август 1877”. Т.е. той е възпял подвига на три опълченски дружини на този ден, които воюват на по-ниския връх. Там, където яростно атакува Сюлейман паша за да превземе стария път за Габрово. И там където пристига Радецки „със гръм“. Това е истината за двата върха,която ще узнават все повече хора. Кога институциите ще възстановят исторически утвърденото име на Св. Никола, не мога да знам. Засега имаме учтив отказ от президентската канцелария, което аз наричам отлагане. В отговора им се казва, че разбирали истинността на твърденията в моята книга, но трябвало още обществена подкрепа. Благодаря на вашето издание, че дава трибуна на този въпрос и се надявам, че широката обществена подкрепа по-скоро ще накара президентската Комисия по наименованията да отговори на петото изискване на указа, с който е създадена. А то е: да се зачитат традиционните и исторически утвърдени имена на обектите с национално значение. Св. Никола не е католически светец, защото и такова мнение чух. В Казанлъшкия край има много обекти, носещи неговото име. Това е едно много старо паметно място. И аз съм сигурен, че и сега Св. Никола брани прохода, страната и нас, всички.
– Какво бихте пожелали на нашите читатели и на българския народ ?
– Аз също се вълнувам на този ден и се радвам, че можем под развятия български трибагреник да споделяме подобни национални ценности. Но освен здраве, бих пожелал на нашите сънародници малко повече умереност и балансиран подход към спорните въпроси на деня. Твърде много са заинтересованите лица и неясни субекти, които днес искат да разделят българите. Малко повече разум и проверка на чутото и прочетеното, преди да се каже тежка, камо ли хулна и обиждаща нечие достойнство, дума.
ВИЗИТКА:
– Роден е в Казанлък през 1963 г. Завършил е специалност „История“ във ВТУ „Св. Кирил и Методий“. От 1990 г. вече три десетилетия е преподавател по нова история на България в Историческия факултет на старопрестолния университет. Автор е на книги, студии и статии, както и съавтор на два от учебниците по история и цивилизации през последните 20 години. Председател е на Съюза на учените във В. Търново.
Иван Първанов
Прочетено във в-к Монитор.
