СЛУЧАЯТ СОЛЖЕНИЦИН
Откъс от неиздадена анкета на Мария Гарева
с професор Гочо Гочев

През 1988 г., насърчени от проблемната група за литературни анкети в Института за литература при БАН и лично от нейния ръководител – проф. д–р Иван Сарандев, решихме с проф. Гочо Гочев да внижем в поредицата и нашия труд. Докато се готвех за анкетата, проф. Гочев се разболя тежко, после – аз. Заотлагахме. Когато оздравях, започнах да го търся. Телефонът му мълчеше. Дни, седмици наред. Ходех до блока на писателите на «Незабравка» и се връщах обезкуражена. Пустота. След дълги напразни усилия от негови приятели разбрах, че е настанен в старческия дом в Горна баня, наречен евфемистично Пансион на активните борци против фашизма и капитализма. Там се чувстваше ужасно. Условията в този дом в сравнение с други подобни бяха най–добрите: разполагаше със самостоятелна стая и санитарен възел; съответният персонал гарантираше чистотата; беше под непрекъснатите грижи на лекари и медицински сестри; не усещаше дефицит на храна и най-елементарни неща, какъвто беше сковал цялата страна по това време. И въпреки всичко това беше потиснат. Защото при Гочо Гочев материалното не определяше разбирането му за комфорт. Тялото му беше сито, но душата му гладуваше и зъзнеше от студа на неразбирането.
В Горна баня той изпитваше смазваща самота. От отделни, случайно изтървани реплики, понякога от неутолима жажда да сподели, от влагата в очите, от умолителното настояване да дойда колкото може по-скоро и да си тръгна колкото е възможно по-късно, бликаше болката от усещането за изоставеност. Този ненадминат забавен разказвач, този ерудиран сладкодумец беше принуден да мълчи с часове или да води кратки куртоазни разговори. Изолираността от «кипежа», както наричаше пъстрия свят извън старческия дом, го угнетяваше до смачкване. Макар и с леви убеждения, крайните идеологически позиции му бяха чужди. Даже го дразнеха. Голямата част от обитателите на старческия дом го отблъскваше със сектантската (по неговото определение) фанатизираност, с агресивния хленч по срутения комунизъм, изживяван като трагедия и едва ли не край на човечеството. Деформираните, силно идеологизирани, преднамерено стеснени понятия за света, за доброто и злото в него, за човечността и стойностното във всекидневието и в духовната сфера го измъчваха. Изживяваше ги като посегателство на неговото лично разбиране за свобода, за чест и човешко достойнство.
Артистичният рицар на словото и жеста беше силно уязвен от подобна компания, далечна на неговата огромна култура, на манталитета и разбиранията му. Чувството му за хумор постепенно избледняваше, смазано от духовната пустота в дома. За щастие там беше успял да открие един–двама души, с които не се чувстваше принуден да прави големи нравствени или интелектуални компромиси и с тях времето му минаваше сравнително по–леко. Посещаваха го няколко верни приятели – писатели, театрали – и след тези срещи веднага се улавяше живецът, който те са му вдъхнали. Истинското спасение от положението си проф. Гочев виждаше и изживяваше в нашите разговори. Отпускаше се, споделяше, често си поплакваше. Смущаваше се от сълзите и гордо се опитваше да задържа в себе си неудовлетвореността, празнотата, настъпваща към душата му. Усещането му, че не е на собственото си, на подхождащото му място още повече подхранваше болестта.

Първоначално, когато разбрах, че проф. Гочев е в този дом, реших да не повдигам въпроса за нашата анкета, да отивам отвреме-навреме (както малкото останали негови познати и приятели) да го виждам и поразговарям, ако мога, да му помогна с нещо.

Инициативата да започнем работа беше изцяло негова. Подхванах първите разговори с много колебания и с недобре прикрито безпокойство за здравето му. Страхувах се необходимостта от продължително съсредоточаване да не му навреди. За проникновения психолог, какъвто беше и в критиката, и във всекидневното общуване, не останаха незабелязани моите притеснения и многократно се налагаше да ме уверява, че нашата работа е спасителна, а не опасна за него.

За да разсея опасенията си, се съветвах с лекуващата му лекарка. Тя окончателно прогони всякакви съмнения, че подобен тип разговори могат да му навредят. Напротив, нейното мнение беше, че след като започнахме анкетата, състоянието на Гочо Гочев се е подобрило чувствително. “След всеки ваш разговор професорът изглежда по-бодър и състоянието му е по-стабилно” повтаряше тя усмихнато и продължаваше: “Като че вашата работа го зарежда с нови жизнени сили.”

Един-два пъти по време на моите почти всекидневни посещения в Дома се срещнах със сина на Гочо Гочев. Той се безпокоеше да не би да преуморявам баща му. Опитвах се да го убедя в противното с цитати от лекарката, но това не помогна. Оставаше непреклонен, че всякакви подобни контакти вредят. Разбирах го, защото самата аз бях минала през тези тревоги за майка ми. На него обещавах най-чистосърдечно да посещавам професора по-рядко и да не го оставям дълго да говори, а на умоляванията на Гочо Гочев да дойда още на следващия ден не можех да устоя и отново се запътвах към Горна баня с неизменния касетофон. Така проведохме близо 30 целенасочени разговори и се натрупаха повече от 300 страници.

Тук предлагам откъс за един от най-важните моменти в живота на Гочо Гочев – неговата позиция по “случая Солженицин”. Чрез собствените думи на проф. Гочев искам да прибавя един щрих към портрета му на достоен, честен и чувствителен учен и човек, който заслужава почитта, уважението и обичта на съвременниците си и на тези, които идват и ще дойдат по-късно.

26 януари 1990

– Професор Гочев, когато Съюзът на българските писатели изпълняваше директивите на ЦК на БКП и изпрати протестна телеграма до Нобеловия комитет в Стокхолм с възмущение от решението му да награди Александър Солженицин, Вие и още четирима писатели не подкрепихте тази угодническа акция. Какво си спомняте от събранието на 24 ноември 1970?

– Обявено е обикновено литературно събраниe. Никой от нас не знае какъв е дневният ред. Ако знаехме какво ще бъде, няма да си сложим главите на гилотината: аз, Валери Петров, Благой Димитров, Христо Ганев, Марко Ганчев. Глупаци! Пък и останалите. Кой би си сложил главата на гилотината?! Такива Донкихотовци няма.

Горе в президиума: Георги Караславов, Георги Джагаров, председател на писателския съюз, Дико Фучеджиев – секретар, Леда Милева. Дико Фучеджиев дава думата на Леда Милева и тя, като председател на българския ПЕН-клуб, чете писмото на Управителния съвет на Съюза на българските писатели до Нобеловия комитет. Нито един съюз не беше гласувал подобно нещо.

– Даже и руснаците не изпратиха такава позорна телеграма.

– Да, именно – никой от нашия свят, да не говорим за другите. Те всичките ни се смеят.

След като влязохме в залата, някой щракна ключа на вратата. Пушачи има, да не излизат да пушат, си мислим ние. И някакви непознати мъже застанаха до вратите. Щом някой понечи да се надигне, го стрелкаха със смразяващ поглед, а тия, които стигаха до изхода, бяха напъдвани към столовете им.

И чете се писмото. Представяш ли си, Мария, ние сме възмутени от Нобеловия комитет, че награждава Солженицин?! Ние съветваме Нобеловия комитет!!! Леда Милева изчете писмото с ледено изражение. Лед скова и залата. Пауза, дълга минута, две, три… Пръв взе думата Димитър Методиев. В случая му прави чест. Той намери юридическия момент – слабостта на тая история от гледна точка на правото. Така възприемам неговите думи, пък и нали съм малко юрист… Произведенията не са познати у нас, казва той, ние нямаме право да ги коментираме. Сега го виждам: стои на страната, защото салонът беше препълнен… Мисля си – беше пълно, тъй като нито един не знаеше темата на събранието. Комунисти!

Аз чувствам, че Леда Милева е изкомандвана от високо място: от Джагаров. После стана ясно, че Брежнев много се зарадвал на това, което направиха нашите.

– Разбира се, такива верноподаници не са били даже писателите от неговия съюз.

– Да, да. Освен това Джагаров така извърта нещата, че, едва ли не, който не гласува, е враг на Съветския съюз.

Взимам аз думата след Димитър Методиев. Бил съм прежълтял. Валери Петров после ми казва за това, той седи до мене. Някои мислят, че сме били група. Глупости!… Аз викам: Другарю Джагаров, Вие правите грозни политически инсинуации. Вие сте учили в Москва и знаете не по-зле от мен колко химици и физици е дал Съветският съюз на световната наука. Какви велики писатели има, да не говорим и за Пастернак… Не е верно, казва, проф. Гочев, аз не правя политически асоциации. Вие не само намеквате, отговарям му аз, но флагрантно хвърляте обвинението, че който не гласува телеграмата, значи е против Съветския съюз…Казах и за Горки, за Шолохов (така се случи, че на следващата година той стана нобелист). Говорил съм, вероятно, остро и силно – това са световни светила. В това време очите ми шарят и се спират на Караславов – той пише нещо и се усмихва…

– След Вас някой друг изказа ли се?

– След моето изказване – мълчание. Никой не взима думата. Смутиха се. Това е истината. Даже някои след това се почувстваха зле. Давид Овадия вика: как можах такъв подлец да бъда! Други пък, Лилов, например, казал наскоро: много грехове имам, и това ми е грях. Той тогава беше в ЦК на БКП. Големец! И през него минахме. Ще ти разкажа и за тези изживявания:

Викаха ни да разберат кой какво мисли. Дали не сме се отказали от собствените си гледища. Кой ще се откаже?! Валери ли?! Марко Ганчев ли?! Все хора, истински хора! Макар че беше съвсем обикновена история, погледнато от нормалните закони на историята, на морала. Никакъв каприз няма тук… Абсолютно нормално е: ставам, взимам отношение. Виж какво става в Съветския съюз сега – Горбачов го критикуват!

– Да, тук-там се чуват и такива гласове и ние ги възприемаме като някакво чудо, защото у нас спокойно не може да се изрази мнение. А в цивилизования свят това е нещо нормално: Маргарет Тачер я зямерваха със сурови яйца, Де Гол сам е колекционирал карикатурите за себе си от вестниците.

– Е, къде ще сравняваш с Маргарет Тачер и с Де Гол?! Но Горбачов, който е голям реформатор, го правят на бъзе и коприва и с нищо не им ограничават държанието.

– Не съм сигурна, че с нищо не ги ограничават. А ако наистина искат да ги възприемат като демократи, не трябва да санкционират словесните реакции спрямо Горбачов. Но да се върнем към акцията Солженицин. Как се развиха събитията след събранието?

– Чакат те, чакат, никой от нас не отива да каже, че моли за прошка, нали?

Живеех някога далече, на Бъкстон. Беше към средата на декември. Минал е почти месец от събранието. Прибирам се и Обретенов вика: Гочо, бързо, търсят те от ЦК, обади се Александър Лилов – завеждаше отдел Литература в ЦК по това време. Мислех, че всичко е минало и заминало… Отивам, чукам на вратата, посреща ме секретарката, стоеше права. Въвежда ме тя при Лилов. И Лилов става на крака. Аз му бях шеф. Аз – професор във ВИТИЗ, той – доцент. Казва: Извинявайте, че колата не можа да Ви намери, ние пратихме кола от ЦК да Ви вземе. Викам: Разминали сме се. Аз малко по каварненски маниер: не му казвам, че с автобус съм дошъл…

Почна разговор от час и половина, от които аз говорих час и двайсет минути. Само две-три неща ще ти кажа. То е историческо. Лилов – тезата му: Сбъркахте политически, професоре. Къде, викам, сбърках политически? Че похвалихте един автор, който е на антикомунистически позиции, поучава ме Лилов. – Вие, викам, чели ли сте този автор? – Точно така беше… (плаче)… Отговаря: Не съм чел. – Като не сте чели, Вие нямате юридическо и морално право да говорите!… Нали? Лилов няма теза. Аз му правя анализ на книгата „Един ден на Иван Денисович“. И му викам: Вижте, това е просъветски образ. Посочете ми нов образ от сегашните (плаче)… Аз не хленча, както сега, Мария, а си говоря както ситуацията иска. Сега плача, защото вегетативната ми нервна система не е в ред… Лилов мълчи. Викам: Не мълчете, ами отговорете. Той само повтаря: Вашата грешка е политическа – все това си знае… И аз тогава му изприказвам всичко за Караславов. И понеже Вие загатнахте проблема за морала, как ще обясните това: на събранието, когато аз, като комунист потъвам в блатото, Караславов пише и лицето му сияе. Аз исках да видя едно тъжно лице, че един човек затъва… Георги Караславов записва с радост и с упоение! И то защо, викам, защото аз не харесвам неговите пиеси. Ако ги харесвах, той щеше да си мълчи… Не, не месете Караславов тук,- мъчи се да бъде любезен Лилов, но вече почти просъсква, а погледът му реже, реже – нещата са политически. Защитата Ви към Солженицин не е изолирана, тя е продължение на Ваш траен интерес към упадъчни автори. При Вас стана практика да заставате зад произведения, които се противопоставят на социалистическия реализъм – „Плешивата певица“ от Йонеско, „В очакване на Годо“ от Бекет. Вие тях защитавате! – В тях понякога се съдържа страшно критическо жило, което действа силно и разтърсващо – с хъс му отговарям аз. Но той продължава: Критическото жило трябва да е подчинено на класово-партийния подход, а Вие отстъпвате от него, когато оценявате драматургичните и други художествени факти…

– Сам ли беше Лилов или разговорът се провеждаше в присъствието и на други хора?

– При Лилов беше Владо Голев, но не като негов помощник, а стоеше прав като послушник. Той и без това си беше послушник. И Бояджиева – как няма да я знаеш нея – тя 10 години управлява отдел в ЦК?

Голев вика на Лилов: Гочо е луд! – цитирам точно! Аз съм от възпитан по-възпитан в случая, ама аз съм бил луд!… Говорих за култовския печат… Всичко, което ми се беше насъбрало тук (сочи гърлото си), аз го казвам, ама всичко. И то в най-остра форма, с едно страшно самообладание… До гуша ми беше дошло всичко… Каракашев ме изкарва анти… Други… Съветите искаха да им ида на гости, не ме пускат… Аз всичко си им го казах, не с лични нападки, но с настървение, което заслужават. Нали? Защото чувствах, че това е прелюдия към изключването.

– Изключиха Ви от БКП на 7 януари, около две седмици след разговора с Лилов. Как разбрахте, присъствахте ли на церемонията или Ви беше съобщено по някакъв начин?

– Всяка събота играем карти у Павел Вежинов – аз, Орлето (Орлин Орлинов) и още неколцина – тия, които се сменят. Защо го казвам това? Защото идвам с едно хубаво настроение, с надежда да спечеля някой лев, то е приятно – събота, Деян има празник… Точно срещу Стефановден е…

Първият човек, когото срещнах, е Павел Вежинов. Казва: Гочо, ти знаеш ли, че снощи ние те изключихме от партията? А те ме изключват, без да се вслушат в устава. Трябва да присъства човекът, когото изключват. Когато се прилага най-тежкото наказание, присъствието е задължително. Дори и да не е най-крайната мярка, наказаният трябва да е там. Три члена са нарушени. Не спазвате, викам нормалната юриспруденция, нормалната етика… Павел Вежинов – Бог да го прости – добър писател, но слаб човек, много слаб. Почувствах дори цинична нотка в гласа му, едно удовлетворение, весело му е, като че на цирк е някъде. Вика: Ела да пием по едно. Казвам му: Не ми се пие, не ми е добре… Аз съм изключен, аз съм приятел, нали? И пак си останахме приятели, но повече не стъпих у него, нещо потъмня в сърцето ми…

Ще разбереш защо го казвам това – като факт има нещо от Екзюпери. Ето, и сега се разтрепервам от вълнение. Веднага след Павел отидох у Мандаджиев. Той не е добър писател, но е добър човек. Играхме малко карти, пихме чудесно бяло вино, но мен мисълта ми не е във виното – само преди час са ми съобщили за изключването.

Прибирам се в много лошо настроение. Държах стая на втория етаж в една къща. Хазяйката е долу, трябва да мина по едни стълби… И гледам – някаква бележка се белее на вратата ми. Взимам я, отварям вратата, влизам, затварям, светвам лампата, сядам и чета: Къде си се заврял, професоре? Къде си отишъл в тези ледени пущинаци? Каним те на хубаво домашно вино. (Плаче)… Кой мислиш е? – Антоанета Войникова и мъжа й – Цветан Стоянов – беше жив още. Знаят какво е станало, но нищо не споменават за събитието… Те са над него!… Много е силно, нали? Това ми подслади живота…

– Разказвали ли са Ви как е протекло партийното събрание, когато са Ви изключили?

– Не, не, мълчали са…

– По-късно обсъждали ли сте случая с другите писатели, които не гласуваха против Солженицин?

– А, не! Като че ли нищо не е било. Или поне аз не помня…

– Вие сте силен човек, освен това много стойностни хора Ви ценят и вероятно Ви е сгрявала подкрепата им?

– Аз съм силен човек, много силен. Много ми помагаше това, че десетки хора ме поздравяваха… Прокурорът на Варненския съд и партиен секретар, Тома Попов се казва идиотът, по телефона ми вика: Ние сме Гочевисти (плаче)… Казвам: Ти си луд бе, затваряй телефона!… Знае ли се какво може да му се случи като говори така с мен?! Това ти го казвам, за да видиш какви приятели има… Питаш ме дали ме е сгрявало това. Как няма да ме сгрява?! Какво друго да ме сгрява?! Човека го познаваш какъв е, когато изпаднеш в беда.

Някога, като не си направих самокритика, Червенков не ме наказа… Аз ти разказах за това… Дойде Априлският пленум, аз станах персона грата изведнъж, нали? Бях единственият, който не си е направил самокритика пред Червенков… Пред Червенков!!!… Но по този повод санкции срещу мен нямаше, а по-късно, за това, че държах да остана верен на себе си и да не заложа морала си, без да критикувам някого – най-тежкото наказание. Тъй се случи де. Съдба. Голяма съдба!…

След 14 години ми възстановиха членството, но горчилката остава…

– И досега?

– И досега… И то как?!

Може да бъде изображение с 1 човек