Пророчествата на Платонов

За ценителите на истински словесни шедьоври името на Андрей Платонов е много добре известно, а самият автор за тях е един от най-големите писатели на всички времена.Този Кафка на социализма дълго време стоя забулен в тайнственост и неизвестност, макар че митът за неговото забранено творчество бродеше из тоталитарна Европа като призрак на човек, на когото му е отказано погребение…

Днес този призрак е материализиран и духът на гениалния Платонов може спокойно да се върне в небесните селения – всички негови прозрения за бъдещето на обществото ни са публикувани, достигнаха до нас, но за съжаление не всички от нас дочакаха празника на катарзиса.

Прозата на Платонов става все по-актуална, получава непрекъснато нови измерения от гледна точка на днешните обществени колизии, посланията му все по-дълбоко се „канонизират“ в Новата библия на руската литература. Същевременно футуристичните му диагнози за най-съдбовния исторически Експеримент в развитието на човечеството се четат като фантастичен видео лексикон. Това е проза едновременно на утопичния реализъм, на логичния абсурд, на художествената и обективната реалност.

След половинвековно забвение Платонов е напълно реабилитиран, изваден от сянката на сталинизма. Изваден, но не като политически труп от Музея на революцията, а като жив и темпераментен наш съвременник, знаещ почти всички отговори на въпросите, които ни измъчват. Твърдят, че днешната му слава в Русия може да се сравнява само с предреволюционната известност на Горки и популярността на Бунин – първият руски носител на Нобеловата награда. Но анализи на духовните му проекции се правят не само в Русия, а и във всички световни литературно-критически „лаборатории“, където се стремят да разгадаят енигматичната привлекателност на Платоновата проза с готовите „проби“ от езотеричните видения на Михаил Булгаков… Съпоставката между двата колоса е неизбежна, както е неизбежен изводът за общия им генетичен код.

Повестта „От полза“ е написана след „Изкопът“ и „Чевенгур“ и преди „Ювенилно море“ – произведения, появили се след дълги години на арест, те ни разтърсват с пророческата си проницателност и приказна причудливост. И четирите творби, макар и в различна степен, поразяват с новаторския поглед на писателя към слога на приказката, към руския народен сказ, с митичната си метафористика и жива фолклорна действителност; поразяват с „погледа си отвътре“ към Революцията, поглед, който визира хаоса, но и фиксира атомния модел на Системата.

В гениалния далекоглед на Платонов няма оптическа измама – той е и телескоп, и микроскоп; калейдоскопичните фигури и образи се редуват с астрономически идеи и исторически мъглявини, космически дупки и „червени“ звезди. Героите му не са нито добри, нито лоши, нито пък самоопределени, тъй като в тоталитарната система това е работа на вожда. Сюжетът също почти отсъства, събрал в едно „пътешественик, свидетел, летописец и участник“ в събитията, които също не са плод на авторовото въображение, а реалии на времето. Това не са просто пътните наблюдения на бившия мелиоратор Андрей Платонович Платонов, строящ напоителни съоръжения из безкрайните руски полета. Това са преките наблюдения на тъжен сатирик от най-съвършена класа. И макар че Платонов откровено се придържа към стила на пътните записки, а в края на повестта дори съвсем го „удря“ на очеркистика, опитът му за заблуда не се е получил.

Веднага след като „От полза“ се появява през март 1931 г. в „Красная новь“, всички тежки оръдия на сталинската критика започват хоров артилерийски обстрел: „Пасквил за колхозното село“, „В какво се съмнява Андрей Платонов“, „Клевета“, „Зад маската“. Но „Красная новь“ също е принудена да си направи „харакири“, като помества статия от члена на редколегията си Александър Фадеев. Той пише: „Всеки, който познава класовата борба на село, познава и този хитър и лукав тип класов враг, знае колко често кулакът си слага маската на „душевен бедняк“, уж загрижен за народа, „за всеобщата действителност“. Правят се опити подобен тип кулашки агенти да се използват и в художествената литература. Кулашки агент, от този тип е и писателят Андрей Платонов, който вече няколко години се разхожда по страниците на съветските списания зад маската на „душевния бедняк“, на простоватия, незлоблив, смахнат и безобиден, „усъмняващ се Макар“.“

Фадеев завършва статията си с призив да бъде наказан агентът на класовия враг, за да може случаят да бъде „от полза“ за науката. Редакцията на „Красная новь“ се присъединява към оценката и определя за груба политическа грешка отпечатването на „очерците“. Фадеев озаглавява статията си „Кулашка хроника“, като заимства замяната на „бедняшка“ с „кулашка“ от Сталин, за когото твърдят, че силно разгневен oт повестта, собственоръчно нанася тази поправка върху екземпляра, който е притежавал. Поправка със силата на резолюция за смъртна присъда.

И трябва да признаем – ударът е бил толкова силен, че безстрашният описател на страшната действителност не на шега се уплашва и хуква да търси помощ от Горки, приятел на Сталин. В писмото си до него Платонов му съобщава, че повестта е написана преди повече от година, и то набързо, само за 10-12 дни, и оттам са техническите ѝ несъвършенства. Но какво да се прави, вайка се гениалният Платонов, понякога в основата на най-гнусните неща лежат прекрасни намерения. И се чудя, пише по-нататък той, чудя се на възторга на моите редактори, след като аз самият смятам повестта си за второстепенно произведение…

Но нека не избързваме да се присмиваме на глуповатите оправдания на този литературен титан, смалил се в писмата си до Горки до размерите на стоманеното джудже Джугашвили. Годината за щастие е все още 1931-а. До масовите репресии има още време. Оттук нататък обаче Платонов е убит – не физически, а само психически. „Ювенилно море“; което по-късно написва, е също „второстепенно“ произведение спрямо „Изкопът“ и „Чевенгур“. Но то слага точка на изумителната неповторимост на Платонов, точка, след която далекогледът на писателя се обръща към миналото, към сигурната територия на пластико-романтичните съчинения, чиито художествени карати са, също така високи, но им липсват инвенцията и творческите открития, които правят от златното украшение произведение на изкуството.

След 1931 г. повестта „От полза“, тази „неприкрита карикатура на колхозното движение“ изчезва завинаги от полезрението на книгоиздателите. Едва през 1987 г. тя е публикувана повторно, този път в сп. „Дон“, откъдето поема новия си път към нас. Този път я доведе и до българските познавачи на Платонов, довежда я, за да запълни още едно бяло поле от творчеството му, оградено като с бодлива тел от червения молив на тоталитарната цензура.

Румен Леонидов