Драго Янчар (1948, Марибор) е сред най-четените и превеждани съвременни словенски писатели; драматург и есеист. Използва мореднистична повествователна техника, надградена с постмодернистични елементи. Вниманието му е фокусирано върху битието на човека, който, от една страна, е подвластен на неконтролируемите и необясними механизми на историята, а от друга – на собствения си характер. Често го интересуват въпросите на чуждостта. В творбите си, написани след 90-те години на ХХ век, се пренасочва към по-дребни, интимни проблеми, основнополагащи и съдбовни за живота на отделната личност. За да представи човешката участ в хаотичния  обективен свят, нерядко прибягва до историческа тематика. В есеистиката си се съсредоточава върху съвременни политически, културни и по-широки обществени въпроси. От широкия кръг теми в есетата му се открояват посветените на ролята на интелектуалците в съвременния свят

В една спокойна августовска сутрин Антон Ковач забеляза от вътрешната страна на вратата на тоалетната надпис, от който му се смрази кръвта. От далечния казармен двор, от кръга, както наричаха плаца – макар че не разбираше защо му казват кръг, след като беше голям правоъгълник – високо отекваха команди и удряне на дебели подметки на ботуши по асфалта, под горещото слънце младите войници упражняваха парадна маршировка. Тук пък, в кабина №17, бе студено и тихо, както бе тихо във всичките празни, неотдавна измити тоалетни. Антон Ковач беше, така да се каже, стара кримка, до уволнението му оставаше около месец, работеше в библиотеката, вече не трябваше да марширува, затова си позволи сутринта да се заседи на тоалетната чиния с вестник в ръце. Отдавна не бе се зачитал в надписите по клозетите. Докато още беше киртак, както викаха на новобранците – никога не си обясни защо – с интерес четеше вулгарните фантазии, имената на момичета някъде от майната им, путки, които са се шибали, докато на тях тук им пийваха кръвчицата, други изразяваха ужас от броя дни, оставащи им до уволнението, абе какво ли не, най-често съобщения, придружени с изображения на полови органи. Не на последно място той бе професионален читател, библиотекар, по едно време имаше идея да си препише най-остроумните графити и да направи кратка антология на клозетната литература, по-точно антология на копнежа по живот в цивилизацията, антология на ревността, на меланхолията, на мимолетните малки омрази, на въображението, на дребните ебавки и проблясъци, но бързо се отказа от това. Балканският войнишки речник бе цветист и богат, но съдържаше един архаичен лайтмотив, наречен ебане, понякога буквално, а по-често алегорично: ебеше се всичко, от майки и сестри до братя и дядовци, от кучета и котки до понятия, изразяващи тъга и радост, от растения до предмети; някой бе написал: „Да ти еба номера на блока“. Така че продуктивността и еднообразието на клозетното творчество полека-лека започна да го отегчава. Когато вече можеше дълго да преседява в тези кабини, след като престана да е киртак, се върна към навиците си от цивилния живот – към вестниците. Никога не отиде в тоалетната с книга, струваше му се кощунствено, и не само защото беше библиотекар. Падаше си и страстен читател, за него книгите бяха съсъди на духа, поне повечето – граали на мъдростта, бокали на опиянението, докато вестниците не бяха нищо такова.

Когато онзи августовски ден вдигна поглед от вестника, изведнъж между безбройните писания и рисунки съгледа надпис, който също съдържаше познатия лайтмотив, но посланието му беше не само нечувано и богохулно, а и толкова опасно, че му се смрази кръвта. Със син химически молив отдясно на вратата, почти до стената, някой бе написал с разкривени букви на сърбохърватски нещо, което Антон Ковач никога не забрави и години по-късно преведе на словенски така:

Трева ще пасеш, кралю на Югославия.

Магарета ще те ебат в дебелия гъз.

Първата му мисъл беше: пръждосвай се. Час по-скоро дим да те няма оттук. Стори му се, че чува тиктакането на часовников механизъм, който ще взриви живота му. Но тъкмо да духне през вратата, се спря. Ако някой го видеше, че излиза от №17, вече става, така да се каже, заподозрян. Ослуша се. Откъм коридора не се чуваше нищо, освен как от някаква развалена чешма църцори вода. И туптенето на сърцето му, качило се чак в гърлото му. От кръга се чу рязка заповед и последва удряне на подметки в асфалта. Прозвуча като картечен откос. Киртаците още не можеха да маршируват, трябваше да се чува като че крачи един, а не това тропотене, сякаш препускат овце. Като че крачи един, спомни си той девиза, изписан на стената на казармата: Всички ние сме Твоята крачка. Новата команда отново спря маршируването на кръга. Чу младия лейтенант, който обясняваше на войниците как да вдигат краката си и как да удрят с ботуши в земята: така, че да ти паднат ташаците.

Антон Ковач излезе в коридора с мивките, беше празен. Искаше му се да изтича, но спокойно си изми ръцете, после си наложи бавна, спокойна крачка, по която отдалеч всеки би разбрал, че минава стара кримка, по-точно все по-бавно, с разхлабен колан и с шапка, затъкната в него, вместо на главата. Промъкна се покрай прозяващия се дежурен, задрямал при стойките за пушките.

Като влезе в библиотеката, самият той отегчено се прозина, сякаш в скучния му войнишки живот дълго време нищо не бе се случило. И си отдъхна. За миг му се стори, че тук е на сигурно място, по-възрастният офицер, шефът, ръководител на библиотеката, въртеше копчетата на пищящия радиотранзистор, а колегата му, професор Гной, който също като него тук прекарваше последния месец от казармата, тракаше на пишещата машина.

– Какво става, Антон? – каза Гной, без да вдига поглед – прочете ли вестника?

На Антон Ковач му се прииска да го викне между рафтовете с книги и да му каже какво точно прочете. С професора, наречен Гной, родом от Белград, в последно време се сближиха, и двамата трудно понасяха този последен месец, няколко пъти ходиха до града да слушат нашумяла кръчмарска певица с къса пола и се напиваха. Гной беше сериозен млад мъж, мълчалив и начетен, с безупречна войнишка и библиотечна дисциплина, но в неделните гарнизонки понякога се отпускаше и обръщаше по няколко чашки ракия. Стори му се, че на него може да му сподели какво страшилище, каква бомба с часовников механизъм е заложена в тишината на студения кенеф №17. Но веднага отхвърли тази мисъл. Което знаят двама, го знаят всички.

– Нищо – каза. – Нищо ново, както обикновено.

Седна на масата и започна да преписва от каталога заглавия на книги. Горещо е, каза шефът, изключи бучащото радио, протегна се и отвори прозореца. Киртаците продължаваха да бият ботуши в асфалта.

– Песен! – викна лейтенантът долу в кръга. Самотен, звънък и чист глас на млад киртак поде песен в ритъма на тропота на ботушите, „Химнът на артилеристите“:

Ний, артилеристи,

пазим страховито

границите наши

и маршал Тито.

И хорът от маршируващи тържествено се включи в припева:

Тито е маршал,

Тито е гений,

Тито командва

славни военни.

Антон Ковач се замисли колко пъти сам бе пял тази песен, преди да овладее маршировката. Сто? Реши, че толкова я е пял, та изобщо забрави смисъла на думите, които изричаше. Сега изведнъж си даде сметка за величието на тези думи и в какво страшно противоречие са с онзи надпис, който бе прочел малко преди това. Замисли се също за дръзкия луд, осмелил се да го напише. Който си позволи нещо такова, той може да заложи и бомба в казармата.

Спеше неспокойно, всеки път, когато в голямото спално помещение дежурният ефрейтор събуждаше някой новобранец, за да застъпи караул, скачаше. В полусънено състояние виждаше как невидима ръка на стената на спалнята изписва буква по буква страшния надпис: Трева ще пасеш, кралю на Югославия… Втората му част беше толкова просташка, че Антон Ковач въобще не допусна да му се яви, всеки път премигваше с клепачи и започваше трескаво да мисли. Ако втората част от графита в тоалетната бе вулгарен израз на враждебност към Върховния Главнокомандващ, той посвоему бе невинен, тъй като реториката му бе в съответствие с всички останали вариации на всекидневни простотии, изтипосани на онази врата от горе до долу. Това можеше да го напише всеки. Но защо точно на тази врата, тук имаше нещо тайнствено. Спомни си един тъп виц, който беше чул в някаква кръчма: бедняк ходи покрай шосето, по което профучават важни функционери, и яде трева. Първият функционер му дава десетачка, вторият – още повече пари, а когато до него в черен мерцедес спира Маршалът с бяла униформа, не му дава нищо, само му казва: защо не ядеш там, където е чиста и свежа? Не, не става… Трева ще пасеш… защо? И ако се знае кой е кралят на Югославия, защо в този приповдигнат, едва ли не библейски тон: Трева ще пасеш, кралю на Югославия. Да не би това да значи, че ще бъде убит с лице към тревата…? Тази нощ Антон Ковач бе нападнат от най-страшни мисли. Но най-ужасната от тях бе, че именно той може да бъде заподозрян за това деяние. Сума ти пъти бе ходил в кенеф 17 основно понеже бе относително най-чист. Сега знаеше защо. Защото всички, които някога са го ползвали, са предпочели следващия път да ходят по нужда на друго място. Само той беше такъв тъпанар, та всяка сутрин влизаше в него. Като убиец при трупа, чакащ най-накрая да го открият. Помисли си, че всъщност вече го подозират. Можеха да заподозрат всеки друг, но ако могат да заподозрат или дори да обвинят всеки, тогава могат и него. Едва към четири сутринта, когато дежурните войници се върнаха от караул, за два часа, колкото оставаха до събуждане, заспа. Сутринта небрежно хвърляше по един поглед кой ще влезе в № 17. Докато той беше там, не влезе никой.

Следващите дни прекара в библиотеката в постоянно леко напрежение. Очакваше нещо да се случи, да се отвори врата, да влезе офицер от контраразузнаването и да попита: кой написа това? Но не стана нищо такова. В библиотеката цареше тишина. Офицерът въртеше копчетата на радиоприемника, когато беше там, но основно се занимаваше със задълженията си. Неговият приятел, професор Гной, беше мълчаливец, все наведен над книжата си. През онзи август се готвеше за работата си в университета. Между купищата му бумаги беше Старият завет, който винаги изваждаше, когато шефът излизаше и затваряше вратата, и нещо си записваше. През зимния семестър смяташе да преподава за библейската тема в световната литература. Професор Гной в действителност се казваше Миленко Панич, но това в онази артилерийска казарма в Южна Сърбия вече отдавна никой не си го спомняше, той за всички беше професор Гной или най-често само Гной.

Новото си име получи малко след като дойде в армията. Вече беше киртак, на по-малко от месец служба, когато при една сутрешна проверка пред него се спря майор Станкович и се загледа в разкопчаните копчета на джобовете на ризата му. От левия се подаваха два химически молива. Майор Станкович беше строг, но приятен човек, набитото му тяло на някого можеше да се стори опасно, защото му придаваше вид на булдог, готвещ се да нападне, но в действителност той беше с добродушен нрав и винаги готов да се пошегува. Затова войниците го обичаха.

Но на Панич, така де, не му стана приятно, когато той застана пред него.

– Какво е това? – попита майорът и посочи двата химически молива, стърчащи от джоба. Панич повдигна рамене, а майорът прониза с поглед младия лейтенант до себе си, спечен от страх и отговорен за неизрядния вид на своя войник.

– Какво е това, попитах – повтори майорът.

– Два химически молива, другарю майор – стегнато отвърна Панич.

Настъпи тишина. Този отговор не беше подходящ, всички знаеха, че са два химически молива, майорът като нищо можеше да се ядоса. Но не се ядоса, само известно време го гледа, без да помръдне.

– Пък аз си помислих – бавно каза след това – че са нашивки.

Усмихна се, лейтенантът с облекчение се засмя наглас и след него – цялата дълга редица от войници.

– Какъв си в цивилизацията, редник?

– Професор е – каза лейтенантът.

– Него попитах – рече майорът.

Панич се огледа, леко смутен, че стотина войници и няколко офицери чакаха отговора му, обясни, че е класически филолог, завършил латински и гръцки.

– И за какво ти е това? – попита майорът.

Панич не отговори.

– Та това са някакви изгнили езици – весело се засмя майорът и цялата войска в строя така се закикоти на глас, че отекна в стените на казармата. Панич се изчерви. Изгнилите, тоест разложените езици, бяха мъртви, непотребни и смешни, както бе изгнила старата Югославия, за това учехме в училище – за гнилата Югославия, с която е трябвало да се свърши, за да се появи новата, социалистическа Югославия. Панич искаше да отвърне, че не е добре да се говори така за латинския и за гръцкия – неща, на които бе избрал да се посвети за цял живот. Но размисли – не искаше да чува новите духовитости на изпадналия в добро настроение майор. Преглътна го. Майор Станкович доволно се разходи пред строя, а там, сред всичките войници, професор Миленко Панич остана сам и засрамен, професор по гнили езици.

Още същата сутрин стана професор Гной, до вечерта, когато им писна да се ебават, се превърна просто в Гной и така си остана.

Новото име, с което никога нямаше да се примири, му донесе доста проблеми. Който е с такова пинизчийско име, получено на всичко отгоре и сред общ кикот, със сигурност се превръща в мишена на всекидневни ебавки, пързаляния и в обект на дребни издевателства. Кой не умее да разглобява пушката? Професорът по изгнили езици. Кой утре ще чисти кенефите? Гной. Колкото повече бе навъсено лицето му, толкова повече се гавреха с професор Гной. Една вечер му направиха „телеграма“. Това беше обикнатата войнишка нощна шега. Вмъкват между пръстите на спящ парче хартия и го запалват. Когато горящият пламък се приближи до кожата, кракът започва инстинктивно да прави въртеливо движение, а колкото повече огънят докосва пръста, все по-бързо „трака телеграфът“. Едва когато болката стане истинки непоносима, се събужда с ошашавено лице и сащисано гледа тресящите се от смях физиономии. Гной няколко пъти получи „телеграма“, именно защото беше професор по изгнили езици. Едва когато заедно с Антон Ковач го пратиха в библиотеката, малко от малко си отдъхна. Веднага се отдаде на четене. И всеки път, когато офицерът шеф на библиотеката с нейната планина от марксистки книги, партизански исторически четива и патриотична литература, се разкараше нанякъде, той вадеше изпод купчината книжа Вулгата[1] и започваше съсредоточено да се потапя в нейните тайнства. Това му скъсяваше часовете и дните до уволнението, с всяка обърната страница се приближаваше към своя дом и се отдалечаваше от осмения професор Гной.

Неговото спокойствие беше заразително. Антон Ковач няколко поредни дни се стряскаше всеки път, когато вратата на библиотеката се отваряше, но после покрай този тих човек се върна отново към предишния живот на казармената библиотека в очакване на уволнението. Полека-лека почти забрави за опасния клозет, също спря да се буди и невидимата ръка вече не пишеше върху стената на спалнята. Докато изпълняваше сутрешните си задължения в помещенията, които не можеше съвсем да избегне, забеляза, че в № 17 все още не влиза никой. Една сутрин събра смелост и отвори вратата на тази тоалетна. Веднага видя, че надписът си е там. Отскочи като пред змия.

Август се преля в септември, до уволнението му оставаха само две седмици. В неделя с Гной изръшнаха няколко кръчми в града, слушаха циганска чалга, с ехото от кларнетите се върнаха в казармата в прекрасно настроение. Това беше предпоследната неделя.

Зададе се и предпоследният понеделник. Започна с тичане по коридора и със строги заповеди, свистящи покрай главата на Антон Ковач, все още леко замаяна от неделната ракия и циганските кларнети. През стълпотворение от тела, навели се в коридора да си завързват ботушите, отиде до тоалетната. Беше затворена, пред вратата стоеше стражар, каза му, че е развалена и може да използва кабините в отсрещния корпус на казармата. Антон Ковач знаеше, че клозетът не е развален, ама кога и за какво му бяха сложили охрана? Запъти се към библиотеката и в коридора срещна Гной.

– Библиотеката е затворена – каза – викат всички на плаца.

– Какво се случва? – предпазливо попита Антон Ковач.

– Какво се случва ли? – каза Гной. – Страшен сакатлък, това се случва. И то две седмици преди уволнението.

Затегнаха си коланите, с бързи движения лъснаха ботушите си, Антон Ковач в последния момент взе химическите моливи от джоба на ризата на Гной и му ги пъхна в джоба на панталона. Нямаше да е добре добродушният майор Станкович в такава сутрин отново да спре пред него. После със стадото, което тропотеше по коридора и прескачаше стълбите, се юрнаха на плаца.

В кръга цареше зловеща тишина, само последните войници бегом се подреждаха по местата си. От щаба се зададе група офицери начело с майор Станкович. Дежурният офицер рязко изкомандва: „Мир-но“! Набитото тяло на майора, обикновено изразяващо добродушност и готовност да се шегува, сега им действаше потискащо и ги плашеше. Той се качи на малката трибуна, зад него се подреди офицерският състав. Офицер от разузнаването, капитан, се приближи до микрофона: проба, едно, две, три, работи. Отдръпна се и отстъпи място на командира. Майор Станкович с бавни крачки отиде до микрофона, захапа горната си устна, пролича му, че обмисля какво да каже. Студен септемврийски вятър духна откъм близките хълмове в главите на смълчаната войска.

– Ние сме народната армия на Югославия – след малко каза майорът с тих глас, прозвучал от високоговорителите рязко, почти метално. – Ние пазим държавата и нейния ред. Наш главнокомандващ е маршал Тито, славно водил тази армия през планините на Балкана в кървави битки за победа и свобода.

Млъкна, за да могат войниците да осмислят тези изречения.

– И в тази армия се намират хора, които не уважават най-святото за нас. Нещо повече, които са готови на вражески действия против братството, единството и нашата свобода.

Вятърът носеше думите му чак до задните онемели редици. Той с ръце на гърба направи няколко крачки по трибуната.

– Ние вече нямаме крале – неочаквано каза след което. – Кралете изчезнаха, както изчезна старата гнила Югославия.

Погледна офицера от разузнаването, който беше блед като платно. И каза така, сякаш този офицер е непосредствено отговорен:

– В нашата казарма се появиха вражески надписи, това е всичко, което ще каза засега. Имаме работа с диверсия. Защото който пише нещо такова – Антон Ковач знаеше какво ще каже – който пише нещо такова, е в състояние по време на война да заложи бомба. Или да обърне пушката си срещу своите другари. Това ние няма да го допуснем. Ще хванем тези индивиди и групи и ще ги изправим пред военен съд. По-нататъшни инструкции ще получите във взводовете.

Дежурният офицер командва „свободно“.

Започна дознание. Като начало взвод след взвод ги настаниха на пейките в учебните зали. Младият лейтенант с фини, треперещи пръсти постави пред всеки от тях лист хартия и химически молив. Запали си цигара и започна да диктува подготвения текст. Беше някаква стара притча, започваща с описание на тревиста местност, през която преминава човек, възседнал магаре, на тревата пасат други магарета, покрай тях със свитата си минава кралят; непрекъснато се появяваха думите трева, крал, Югославия, магарета, ще ядеш, ще те. Всеки път, когато трябваше да изпише някоя от тези думи, ръката на Антон Ковач се разтреперваше. Да не си посмял да трепериш, си каза, графологът ще установи на кого при думата магарета се е разтреперала ръката. До него седна Гной и напълно спокойно пишеше изреченията, които лейтенантът диктуваше съвсем бавно, а често ги повтаряше, тъй като не на всички в стаята писането вървеше по вода. Антон Ковач си зададе въпроса колко от момчетата тук са наясно какво се случва? Клозет 17 бе чист и празен, много от тях го избягваха. Запита се Гной знае ли за това? Изведнъж съжали, че не го попита. Щеше да има поне един свидетел, който да потвърди, че не е той. Ако бе попитал приятеля си дали и неговите очи са видели същото, което е видял със своите, ръката му не би могла да напише нищо. Но би последвал въпрос от офицера от разузнаването защо в такъв случай не го е съобщил. Защото не обича маршал Тито, когото всички обичат? Антон Ковач наистина не го обичаше. Ако го обичаше, нямаше да има за какво да се бои. Можеше накратко да каже за този враждебен и осъдителен акт. Но го премълча, с което се превърна в съучастник.

През нощта на стената на спалнята отново се появи онзи страшен надпис, в бълнуването му се стори, че очите му светят и те го прожектират на стената, така че не е възможно да бъде скрит.

Следващия ден не съобщиха да са открили нито индивидуални, нито групови враждебни елементи в казармата. По време на закуската се говореше, че са арестували някакъв албанец, у когото намерили бойна муниция, бил я откраднал от дежурния на пост. Някой спомена, че щял да я заложи пред стрелковия взвод и да издумка центъра на града. Но Антон Ковач знаеше, че това са обичайни партенки, с които новобранците си убиваха времето. После в кръга преди сутрешната проверка се разпространи новината, че се подготвя извънредно военно учение. Тя беше по-достоверна. А как протича дознанието, никой не говореше.

В библиотеката преди обед дойде офицерът от разузнаването и попита дали са забелязали нещо необичайно, някой войник, който се е държал странно. Пита какви книги се заемат и кой ги заема. Шефът, управител на библиотеката, който на вид беше по-уплашен от двамата войници, бързо отговаряше. Тук нищо не можело да се случи, той никога не напускал библиотеката. Офицерът погледна Антон Ковач в очите и го попита колко често излиза и дали сутрин ходи до тоалетната. – Ходя – отговори с разтуптяно сърце – но винаги с разрешение на шефа. Шефът потвърди и това засега удовлетвори разузнавача. После взе листовете от купа, който лежеше пред професор Гной. Антон Ковач знаеше, че най-отдолу е Вулгата. Гной беше спокоен, навъсен и неподвижен. Когато офицерът вдигна последния лист, под него нямаше нищо. Професорът навреме бе прибрал Стария завет и записките си. Антон Ковач си отдъхна. Нов проблем с Библията не беше нужен, засега стига толкова.

Вечерта обявиха тревога с пълно бойно снаряжение и ги изкараха на студения дъжд, който вятърът докара от планината, опънаха ги пеш до полигона, отдалечен на около петнайсет километра, там си надянаха противогазите и се изпопремятаха в калта. В казармата се върнаха едва на сутринта и паднаха в леглата. Но още в десет започнаха да упражняват парадна крачка с „Химна на артилеристите“. Никой не можеше да остане в учебната стая или в библиотеката, на Антон Ковач му се струваше, че уволнението, до което му оставаха тези десет дни, е безкрайно далеч. В извънредни обстоятелства, това го знаеше, войнишката служба можеше да се удължи.

По обед отново грейна слънце, на почивката той полегна на тревата зад лавката, стисна подутите си крака, изтръпнали от парадната крачка, запали си цигара, загледа се в облаците и си пожела час по-скоро да се пръждоса оттук, ако може утре. Представяше си как набитият майор Станкович прекосява кръга, навежда се към него и казва: в склада те чака цивилизацията, можеш да тръгваш. Цивилизация бе дума, която все още не разбираше напълно, означаваше цивилни дрехи, пратени ти от вкъщи. Но това бяха само приятни обедни желания, донесени от облаците, устремили се през долината на Морава към планините на Балкана и нататък, едни към Егейско, други към Черно море.

В пет следобед отново трябваше да се събират. Маршируваха по кръга и пееха: Тито е маршал, Тито е гений… И колкото набиваха ботушите, толкова повече си задаваха въпроса: кой написа това? Кого ще хванат? Въпреки че досега въобще не се каза какво търсят, каква диверсия, и независимо че никой от войниците не спомена, че е видял някакъв надпис в клозета, Антон Ковач усещаше, че на всички, дето маршируваха, текстът им боде очите. Като на погребение, когато човек изведнъж го избие на смях, така тук на всяка крачка проблясваше по една буква от клозетната врата, на всеки маршал, за когото пееха, се падаше трева, която щеше да пасе кралят на Югославия, на всеки гений – едно магаре, което – проклета мисъл – ще ебе Главнокомандващия армията в гъза и още по-проклета – в дебелия гъз. Докато бе на пост, на който точно тогава застъпи, в хангарите с гаубици калибър 155, в час, когато на небето още се виждаха звезди, но над планините вече проблясваше денят, си пожела да го хванат. Нека го хванат, за да се сложи край на тази несигурност, дори да го изправят пред военен съд, но да го хванат. По-късно Антон Ковач се срамуваше от обзелата го мисъл, какви ти военни съдилища, но тази нощ все още бе толкова нервен, че си пожела и военен съд, и затвор, и какво ли не. В края на краищата заради него щеше да изгние в тази казарма. И на Гной щеше да му пропадне семестърът, ако не и цялата година. Как е могло, гневно разсъждаваше, как е могло това никому неизвестно копеле толкова подло да провокира армия, от която се боят и едновременно с това обичат нейния командир, маршала и гения.

Напусна казармата, от която тогава му се струваше, че никога повече няма да си тръгне, няколко дни след срока на службата. Стана ясно, че отначало е трябвало да проверят онези преди уволнение, а те не бяха малко, и нещата се проточиха. После времето така се забърза, че всеки път, когато спирахме, бяхме като зашеметени. Годините на Антон Ковач минаваха дори по-бързо, отколкото онези последни дни в казармата в Южна Сърбия, макар тогава да мислеше, че всеки час е равнозначен на вечност. Онзи надпис, още повече страхът от него, потъна дълбоко някъде в паметта му. Един път сам започна да разказва на приятелите си какво му се бе случило в далечния юг. Много се забавляваха. Но понеже най-много се забавляваха с това, че именно той, не някой друг, се е сковал от страх с вестник в ръка – белградската „Политика“ – и със смъкнати гащи – никога повече не го разказа. Дълбоко в себе си хората обичат да издевателстват, най-вече ги развеселява когато друг е смутен, объркан или дори нещастен в непредвидени обстоятелства, като да речем „телеграмата“. Кой изобщо би разбрал Антон Ковач и трудните последни дни от службата му в народната армия, които преживя. Затова предпочиташе да забрави всичко, искаше да го забрави. Пък и се случваха нови неща, известно време светът изгуби контрол, маршалът умря, голямата държава малко по-късно се разпадна, армията, която трябваше да я пази, се разцепи, вече никой не маршируваше в казармения кръг и не пееше „Химна на артилеристите“. Когато гледаше по телевизията горящите балкански селца и слушаше гърма на гаубиците 155 калибър, понякога се сещаше за офицерите от славната и непобедима армия – къде са те сега, какви униформи носят? Спомни си младия лейтенант с фините пръсти – къде ли си пали цигара сега? – флегматичният шеф на казармената библиотека – навярно се беше пенсионирал – майор Станкович, на кои войски заповядва, пред кого говори от трибуната? Но всичко беше толкова далеч и когато войната свърши, все повече се отдалечи и избледня в мъгливата памет.

Един ден Антон Ковач видя по телевизията човек със слушалки на главата да седи пред някакъв съдебен трибунал и той каза, че е невинен за клането на цивилно население. Неговото лице му се стори някак познато. След което камерата показа същия този във военна униформа. Беше с набито тяло и навити ръкави. Уверяваше някакви нещастни хорица, че нищо лошо няма да им се случи. До него стояха група офицери и войници, наблъскващи после същите тези хора заедно с вързопите им в автобуси. Антон Ковач се усъмни, бе виждал някъде това лице – не бе ли добродушният, понякога мрачен и опасен майор Станкович? Тогава беше с черни, а сега е с побелели коси. За първи път като огромна вълна от дълбокото дъно на забравата го заля спомена за цялата история до най-малкия детайл. Не го потресоха телевизионните репортажи, потръпна от някогашния страх из студените коридори на казармата в далечния юг.

През нощта отново му се присъни невидимата ръка, пишеща върху стената. Помисли си, че въпросният надпис в клозета всъщност бе някаква прокоба. Прокоба ли? Мене текел? Изведнъж съвсем се разсъни. Стана, облече се и посред нощ отиде в библиотеката, където работеше като помощник библиотекар. Запали всички лампи в своя кабинет, както и всички лампи в главата си. Потърси Библията, знаеше къде се появява предупреждението. В книгата на пророк Даниил, там невидима ръка пише върху стената мене, текел, фарес, както е предадено във Вулгата. С треперещи пръсти преобръщаше страниците: …сърцето му заприлича на зверско, и живя той с диви осли; храниха го с трева… Вавилонският цар бива изгонен от двора, налага се да живее сред магарета, пасе трева, има сърце на звяр… И още: Царят на Вавилон… всички народи, племена и езици трепереха и му се бояха: когото си искаше, убиваше, и когото си искаше, оставяше го жив; когото си искаше, въздигаше, и когото си искаше, унижаваше…

Вавилонският цар, помисли си Антон Ковач, разбира се, разбира се, това е било посланието, кралят на Югославия е вавилонският цар… донесоха златните съдове, които бяха взети из светилището на Дома Божий в Иерусалим; и пиеха от тях царят и велможите му, жените му и наложниците му, – пиеха вино, и славеха боговете златни и сребърни, медни и железни, дървени и каменни.

И сега, сега видя как професорът по изгнили езици върви по коридора или сутрин в казармената библиотека с химическите моливи, пъхнати в джоба на ризата му. Небрежно поздравява дежурния в коридора, влиза в тоалетната, отправя се към края на дългата редица кабини, като се увери, че никъде няма никой, влиза, за всеки случай си сваля колана, вади химическия молив… В този същи час подадоха се пръсти от човешка ръка и пишеха срещу светилника върху мазилката на стената на царския дворец… мене, текел, фарес… което означава, и професор Гной много добре го знаеше: изброи Бог царството ти и му тури край; претеглен си на къпоните и си намерен твърде лек; царството ти е разделено и е дадено на чужденци. Знаеше и за съдбата, определена от книгата на Даниил, на вавилонския цар: и живя той с диви осли; храниха го с трева като вол, и тялото му се оросяваше от небесна роса… Колко е мразил дебелия и разюздан крал, колко го е мразил моят приятел, мълчаливият библиотекар, професорът по чужди езици. Написал му бе прокоба на вратата на клозета в някаква казарма в Южна Сърбия, не е можел да я напише по друг начин, освен вулгарно, най-вероятно за да не го изловят, а още повече, за да не могат всички да я разберат. Страшна, каквато е била мене, текел за вавилонския цар, в онези обстоятелства можеше да бъде и да подейства само във формата, в която я бе написал професор Миленко Панич, неговият тих приятел, отпускащ се едва когато обърнеха по някоя ракия.

Антон Ковач угаси лампите, заключи вратата на библиотеката и пое в нощта. Дълго кара из люблянските улици. Може пък и да не го е мразил – вавилонския цар – си помисли, може просто да си е отмъщавал за дребните унижения, че трябваше да се превърне в професор по изгнили езици, в подигравания от всички Гной. Може да е искал само да им покаже как се превежда прокобата от неговия „изгнил“ на техния жив военен език. Антон Ковач се огледа в огледалото за обратно виждане, косата му доста се бе прошарила, и твоята е вече такава, Гной, там, в Белград, или където си, и косата на майор Станкович, видях го по телевизията. Страшна беше твоята тайнствена прокоба, Гной, и истинска. Но сега всичко отмина, утре нас така или иначе ще ни забравят и никой вече няма да разбира подобни истории.

Превод от словенски Людмил Димитров

[1] Латински превод на Библията от ІV век, предназначен за канонична употреба – б. пр.