Омелиян Притцак, (7 април 1919 – 29 май 2006)
Професор по украинска история в Харвардския университет.
Омелян Йосипович Прицак (на украинскиОмеля́н Йосипович Пріца́к) е първият професор по украинска история в Харвардския университет и основател и първи директор (1973–1989) на Украинския изследователски институт към Харвардския университет. Последовател е на проф. Михаил Хрушевски, основател на украинската научна историография. Прицак е роден на 7 април 1919 г. в село Лука, Самбирска областЗападноукраинска народна република. Завършва гимназиалното си образование в полската „Първа гимназия“ в Тернопол, където в продължение на няколко години е единственият украински ученик. Висшето си образование, в което се концентрира върху украинска и с времето тюркска история и филология, следва в Лвовския университетУкраинската академия на науките в Киев и, след Втората световна война (по време на която най-напред е войник в Червената армия, а след това остарбайтер) в Берлинския и Гьотингенския университети. От последния получава докторска титла през 1948 г.  През учебната година 1960/61 Прицак е поканен да посети Харвардския университет, където се връща през 1964 г., за да стане професор по лингвистика и тюркология през 1964 г. При пристигането си в Кеймбридж, Прицак вече е международно признат специалист в историческа и сравнителна тюркска и алтайска лингвистика и водещ авторитет по история и култура на Евразийската степ. Той е първият учен, който решава проблема за наследството на тюркските владетели, особено първата тюркска ислямска династия на Караханидите. В Харвард той обръща все повече внимание на анализа на украинското минало в по-широк контекст, ползвайки знанията си по релевантни ориенталски езици, за да допълни историята с дотогава непознати или недостатъчно застъпени материали.  
През 1967 г. Прицак предлага създаването на здрава основа за развитието на украински изследвания в Харвард посредством основаването на три катедри (история литература и филология) и изследователски институт. Проектът е завършен благодарение на усилията на Украинския фонд за изследвания (Ukrainian Studies Fund), който събира необходимите средства от украинската диаспора в Северна АмерикаУкраинският изследователски институт е основан през 1973 г. и Прицак става първият му директор. През 1975 г. е избран за Хрушевски директор по украинска история. 
След пенсионирането си през 1989 г., Прицак работи усилено за възстановяването на академичните исторически изследвания в постсъветска Украйна, прекарвайки все повече време там (въпреки сериозни сърдечни проблеми, поради които е опериран още през 1977 г.). Той е първият избран чуждестранен член на Украинската академия на науките и възстановява Института за ориенталски изследвания в Киев, въвеждайки нови университетски програми в това и много други занемарени полета на историческите изследвания.  Трудовете на Прицак трансформират разбирането за източнославянска история, за която той показва, че е историята на мултиетническо и мултиезиково общество. 
Омелян Прицак умира на 29 май 2006 г. в БостънМасачузетсСАЩ.

Превод от английски д-р Никола Алтънков, януари 2000

  1. Норманският и анти-норманският спор
  2. На 6 септември 1749 г. Герхард Фридрих Мюлер (1705-1783), официалният руски имперски картограф и член на Имперската академия на науките в Сан Петербург, е трябвало да изнесе годишният доклад върху произхода на Русия озаглавен “Произход на народа и името на Русия” (“Origines gentis et nominis Russorum”). Докладът му се е основавал на изследвания, публикувани в 1736 година от неговия по-възрастен съгражданин Готлиб Зигфрид Байер (1694-1738), който бе въвел извори като Аналите на Бертиниян (Annales Bertiniani) и трудовете на император Константин Порфирогенитус в източно-европейската наука. От тези произведения академик Мюлер е извел теорията, че древната държава Киевска Русия е била основана от норвежци/викинги и точно тази теория той е започнал да развива в доклада си.

Не е било съдено на Мюлер да завърши лекцията си. Вдигнала се е буря всред членовете на имперската академия от руски произход, които протестирали срещу подобно безчинство. Един от тях, астрономът Н.И.Попов, възкликнал “Ти прочути авторе, петниш народът ни!” (“Tu, clarissime auctor, nostrum gentem infamia afficis!”). Случилото се било отнесено до председателя на академията, бъдещият хетман на Украйна, Кирило Розумовски (1750-1764; починал 1803), и Императрицата Елисавета Петровна (1741-1762), които назначили специална комисия да разследва дали писанията на Мюлер са вредни за интересите и славата на руската империя. Един от съдниците бил известният автор, Михаил Василевич Ломоносов (1711-1762). Неговите показания били разрушителни: на Мюлер е било забранено да продължи изследванията си върху историята на древна Русия и публикациите му са били конфискувани и унищожени. Сплашеният учен евентуално пренасочил научната си работа към по-безвреден предмет – историята на Сибир.   Обаче, 6 септември 1749 година остава като една важна дата в източно-европейската историография. Тя слага началото на войнствения спор между норманисти и анти-норманисти, който продължава до днес.

  1. Норманистите вярват (думата “вярват” е употребена тук за да характеризира интелектуалният климат в спора) в норманския/викингски произход на термина ”Рус” (Русия, руснаци, руси). Те смятат, че викингите, или по-точно шведите, са били главните организатори на политическия живот, първо по крайбрежията на езерото Илмен, и по-късно по бреговете на река Днепър.

На свой ред, анти-норманистите възприемат доктрината, че руснаците са били славяни, които са живяли южно от Киев от предисторически времена, дълго преди викингите да се появят на европейската сцена. В подръжка на тази теория, имената на няколко реки се дават като доказателство, като например Рос, десен приток на Днепър. Анти-норманистите отдават решаваща роля на този “местен” славянски елемент в държаво-създаването от този период, специално това на Киевска Русия. Официалната съветска историография прие анти-норманистката позиция поради изложения “научен” довод: “Норманистката теория е политически вредна, понеже тя отрича способността на славянските народи да създадат независима държава чрез собствените си сили”.

  1. Нека разгледаме сега накратко доводите представени от двете школи. Аргументите на Норманистите, от които най-важните представители са А.Л.Шлотцер, Е.Куник, А. А. Шльотцер, В.Томсен, А. А. Шахматов, Т. Ж. Арне, С. Томашивски, Ад. Стендер-Петерсен, са в основата си както следва:
    (1) Името Рус е получено от Руотси, финландското название на шведите в средата на деветия век. Това име на свой ред произлиза от шведската морска област в Упланд, Родслаген (Rodslagen) и тамошните жители наричани родскалрар (<rodr – гребане или теглене). Различен вариант от тази етимология, представен от Р.Екблом и Ад.Стендер-Петерсен, посочва Рус произлизащ от rod(er)sbyggjar – жителите на проливи между острови (roder).
    (2) Основната хроника включва русите между варянгските народи отвъд морето, т.е. Свие (Шведи), Урманк (Норвежци), Англиане (Англичани) и Готе (Готи).
    (3) Повечето имена на руски пратеници появяващи се в договорите с Византия (911, 944 г.) са явно от скандинавски произход, например Карли, Инегелду, Фарлоф, Веремуд и т.н. (911 г.) (4) Бертинианските анали, съвременен извор, посочва, че около 839 година пратениците на русите (Rhos vocari dicebant) които са дошли от византийския император Теофилос при императора Луи I в Ингелхайм и чийто владетел е носил титлата Каканус (Каган, също споменат в съвременни ислямски и по-късни Киевско-Руски извори) са доказани да са били шведи (eos gentis esse Sveonum). (5) Византийският император Константин Порфирогенитус в книгата си De administrando imperio (написана около 950 г.), цитира имената на Днепърските катаракти на славянски и руски езици. Повечето руски имена сочат произход от Фло Норвежки език. (6) Географи и пътешественици от деветия и десетия век винаги са правили много ясна разлика между Рус и аш-С/Шакалиба (Славяни).
    4.Обявявайки се против, Анти-Норманистите, между тях С.Гедеонов, М.Хрушевски, Б.Д.Греков, С.Юшков, В.Рюбаков, М.Н.Тихомиров, В.Т.Рашуто, Н.В.Рязановски и А.В.Рязановски твърдят:
    (1) Името на Рус не е било по начало свързано с Велики Новгород, или с Ладога на север, а с Киев на юг.
    Освен това, Рус е съществувал в района на Киев от незапомнени времена. В подръжка на този тезис са представени два аргумента: първо, топонимският, т.е. наличието на имената на няколко реки от тази област, като тази на Рос; и второ, съществуването на “Църковната история” от Псевдо-Захари Ретор, сирийски извор, съставен в 555 година (дълго преди появяването на викингите), който споменава Нrоs, или Рус, във връзка с някои северно-кавказки народи намиращи се на юг от Киев.
    (2) Нито едно племе, или народ наричан Рус, не са познати в Скандинавия и подобно име никога не е споменавано в нито един старо-норвежки извор, включително и сагите.
    (3) Скандинавските имена на руските пратеници, които са посетили Ингелхайм в 839 година и са подписали договорите с византийската империя в десетия век(sic!), не са доказателство, че Рус са били скандинавци (Шведи). Норманите са били само представители на славянските руски принцове, експерти които са изпълнявали търговски и дипломатически функции. Затова те са били възприемани като хора от руски произход (от рода русскаго).
    (4) Един от най-старите ислямски автори, Ибн Кхурдадхбех, който е писал около 840-880 г. открито нарича Рус славянско племе.
    (5) Археологически находки от градовете и търговските пътища на източна Европа показват малобройно присъствие на скандинавци по тези места.
  1. Критичното разглеждане на тези аргументи разкрива както слабостите им, така и защо дебатът е продължил без развръзка до днес. Връзката на Рус с финладските Руотси и Родслаген е съмнителна. Руотси произлиза от Рюцци, не от Рус. Също така анти-норманистите  са прави да се съмняват в съществуването на скандинавско (шведско) племе наричано Рус, даже ако те са били селяни, а не създатели на империя, както се твърди от Стендер-Петерсен. По думите на В.Мошлин (1931 г.) “човек попада в тресавище когато започне да си служи с термини извлечени от “рус” (още повече че Рос’ произлиза от Рос, а не Рьос).

Сирийското Нrоs (555 сл.Хр.) намиращо се в работите на Псевдо-Захари Ретор и въведено в източно европейската история от Дж.Маркварт в 1903, е доказано да няма никаква връзка с Рус. В едно допълнение към “Църковната история” на Ретор се намира едно много интересно съобщение относно християнската мисия на някой си Кардаст между хуните в северен Кавказ, включващо списък на хунски племена. Това съобщение е стимулирало начетеният преписвач да цитира един амазонски епизод от една средно-персийска версия на Александър-сага, в която гръцкият термин херос (heros, герой) се употребява за обозначаването на гигантските партньори на амазонките.
В сирийската адаптация гръцкият термин е приел формата хрос (hros). Анти-норманисткото обяснение, което твърди че възможното съществуване на скандинавски експерти   в дворовете на някои руски принцове не доказва непременно идентичността на руснаци и скандинавци, неможе да бъде отхвърлено с лекота. Обаче, Ибн Кхурдадхбех не идентифицира руснаците със С/Шакалиба (значещо “славяни”).
Арабският термин джинс (<лат.genus) има основно значение на “цар”, или “вид”. Може да се приеме, че въвеждайки името Рус в арабската наука Ибн Кхурдадхбех е говорил общо (“и те са вид С/Шакалиба”), относно кои са тези нови търговски партньори на хоризонта на Абасидската империя. Вътре в арабската културна сфера (<Средиземноморската култура) терминът Саклаб (Склав), означаващ “рус роб”, е бил известен по-рано (някога в шестия век) отколкото името Рус. Понеже Рус е дошъл от север и съответства на антропологичните критерии на термина Саклаб (означаващ “червенокос и червендалест” в сравнение с народите от близкия Изток) авторът е прибавил тази фраза като обяснение.

Историкът с право може да зададе въпросът поставен от британския археолог Дейвид М.Уилсън (1970) “Защо има толкова малко археологически находки от скандинавския период на руските градове?” Може да се отговори, казва Уилсън, само по аналогия: Единственият град в Англия, в който са намерени действително убедителни викингски находки от каквото и да е количество е Йорк, и даже тяхният размер е бил преувеличаван. Структури от Англо-Датския период рsдко се срещат в Йорк; даже тези които са били намерени не са специфично викингски по характер. В другите викингски градове в Англия (известни от историческите извори -Ом.Пр.) почти не са намерени викингски находки. Но ние знаем, че викингите са били там.

  1. Резюмирайки спорът, трябва да сме критично настроени към учени, които са разглеждали проблемът от една стеснена перспектива и с почти изключително концентриране върху термина Рус. Подобен подход е почти толкова от полза, колкото изучаването на етимологията на името Америка за да се разбере създаването на конституцията на Съединените щати.

Това че дебатът е продължил без резултат до днес се дължи – според мен – на следващите причини: историците често са замествали политически (или патриотични) доводи за подобрени способи на историческа методология в дискусиите си; те са притежавали ограничени знания по световна история; и са използвали изворите пристрастно. Работата на тези историци може да бъде сравнена с авторите на мозаични творби, които поставят заедно части от извори от различен произход и които често пренебрегват семантиката на оригинала, тъй като те обикновено са се осланяли на елементарен превод, вместо да придобият знания относно изворите и тяхната културна среда.

         

  1. Предлагана методология
  2. Произходът на Рус е преди всичко исторически въпрос. При анализирането му археологията и лингвистиката са от второстепенно значение. Споменатите дисциплини несъмнено са уважавани научни отрасли, но те притежават собствени методи и цели, и отговарят за специфични области. Историята започва – и аз поставям ударение на думата започва – с писмени извори. Не е възможно да пренесем историята назад до известен период без такива извори, въпреки че археологични и лингвистични данни могат да бъдат много полезни при разглеждането на дадени факти и положения. Противно на схващанията на съветските учени, обаче, археологията не може да бъде разглеждана като пред-история. Не съществува каузална връзка между археология и история! Историята, която отразява най-висшият стадий на човешкия опит, не може да се появи deus ex machina от археологията. Само народ с история може да я пренесе в територии без историческо съзнание.

Като пример за границата между история и археология нека вземем годината 1620. От една страна, тя поставя началото на история за Ню Ингланд [Нова Англия, в сегашни САЩ] но от друга страна тя утвърждава края на една археологична епоха в Северна Америка. Тук може съвсем ясно да видим, че последвалият исторически период нито е възникнал, нито се е развил от археологическият период (според претенциите на съветските археолози за Киевска Русия), но е бил донесен отвън от хора с предишно развито историческо съзнание. В този смисъл историята и археологията не си говорят.

  1. Историята, както всяка друга точна наука, е абстрактна и интелектуална дисциплина. По начало тя се занимава с установяване и систематизиране на исторически факти чрез аналитични “опити”, т.е. изследване в специфична област, а след това изграждане на подходяща хипотеза. Обаче, тъй като историкът нито може да реконструира миналото “wie es eigentlich gewesen” (противно на Ранке), нито да “ре-експериментира”, или да “ре-изживее миналото” в мозъка си (противно на Дилти и Кроче), той трябва да постави своя аналитичен “експеримент” в един по-широк исторически контекст. По израза на Марк Блох, основата за подходящо разбиране на който и да е “исторически експеримент” е изучаването – на историческо ниво – (противно на Тойнби, обаче, съществува само едно, универсално историческо развитие, а не такова на отделни култури), на функцията на избрани “исторически факти” които са част от една по-широка система, а не изучаването на самите исторически факти. Тази система, или връзка, е съставена от различни пресечни точки спрямо линии начертани от икономически, културни и политически събития, които се случват на синхронно, т.е статично, или диахронно, ще рече на динамично ниво. Истинската задача на историка е да разпознае системата и да разкрие нейните общи знаменатели.

А сега няколко думи относно изучаването на изворите. Към тях никога не трябва да се пристъпва без предварителен филологичен и исторически анализ. И обратно, изразявайки перспективизмът на Ортега и Гасет, необходимо е да се включат всички извори от дадена епоха, за да се реконструира присъщата им мултиперспективност. Историята, подчертавам отново, е точна наука, която може да доведе до акуратни изводи само когато цялостната перспектива на даден проблем бъде разпозната.

  1. Преди да пристъпим към въпроса за “Произхода на Рус”, трябва да разрешим известни методологични проблеми. От това, което беше споменато, става ясно че съществува само един възможен начин да се разисква създаването на руската държава, и това е като исторически експеримент вътре в една по-голяма система.

Историята започва от Шумер в Месопотамия през третото хилядолетие пр.Хр. Древните гърци, които откриха човешкото същество и научната история, заедно с римляните, тези прагматични създатели на империя, пренесоха фокусната точка на западното историческо развитие в басейна на Маre Nostrum, или Средиземно море. До деветия-десетия век сл.Хр. историята е била изключително концентрирана в Mare Nostrum. Понеже Китай по това време е бил изолиран от Европа, той се изключва от обсъждане тук.

През този промеждутък от време, т.е. от периода на Римската империя до десетия век, три важни исторически събития, всяко от тях произвеждащо верижни реакции, са се състояли, които са във връзка с възникването на Русия в деветия век:

(1) Изоставянето на римските граници (линията Рейн-Дунав) от римските легиони (около 400 г.сл.Хр.);

(2) Организирането на нов вид степна империя – Аварите разположени в днешна Унгария (около 568-799 г.сл.Хр.);

(3) Нахлуването на арабите в басейна на Mare Nostrum (около 650 г.сл.Хр.).

Първото историческо събитие, изоставянето на римските Limes, предизвика миграцията на народи и организирането на Германски полу-цивилизирани царства и номадски Paces(sic! Pacis? = “мир”) вътре в имперската територия и/или в региони близки до римските граници. Най-важното от тези образувания е Германско Франкското, установено първо в Холандия, а след това в Галия, тъй като франките се оказаха единствените варвари, които приеха “коректния”, католически вариант на християнството. Сътрудничеството им с папският Рим стана крайъгълният камък на Западно европейското развитие.      

  1. Преди разискването на важността на следващите две исторически събития, възникването на аварското образувание и нахлуването на арабите, желая да представя и дефинирам три комплекта изрази: 1) “officina gentium…velut vagina nationum”, 2) “номадска империя” и “номадство”; и 3) “морските номади” и специално викингите и варянгите (Varjagi).

Първата концепция бе въведена от готския историк Йорданес (551 г.сл.Хр.). При описанието на съдбата на готите той отбелязва: “От същия остров Скандза [Скандинавия], който служи като фабрика за хора (officina gentium), или по-точно, като влагалище за народи (vagina nationum), произлезоха, според традицията, готите с тяхния цар Бериг”.
В Евразия е имало две средища откъдето обикновено са произлизали великите преселения на народите: Арабската пустиня на запад – домът на всички семитски народи; и пустинята Гоби в Монголия – истинската вагина на народите за всички алтайски народи: хуни, тюрки, монголци и манджу-тунджу. В течение на векове учените предлагаха различни теории за да обяснят това необикновено развитие на нещата. Някои средновековни учени даже допускаха, че номадите, също като скакалците, са се раждали на определени интервали от пясъците и следователно са се появявали като периодични експлозии на населения.
Ние, разбира се, не можем да приемем подобно остроумно обяснение, а трябва също да отхвърлим и някои по-нови теории, като например обяснението че климатични промени  са причинили засъхване на степта и са предизвикали движения, които са се превърнали във верижна реакция.

Изследвания на климатичните условия показват, че никакви значителни климатологични промени не са се състояли по време на историческите хилядолетия. Също така, внимателно проучване на основни извори, като например китайски летописи, показва, че номадите са били в състояние да мигрират само ако конете им са добре нахранени, здрави и силни. Следователно, движения на народи никога не са се случвали по време на глад, или ограничения. Арабия и Монголия са станали центърът на преселения на народи не защото и двете средища са пустини, но понеже и двете са се намирали на пресечните точки на важни търговски пътища, които са свързвали земеделски и политически центрове. Преместили се там, номадите си осигуряват контрол върху тези търговски пътища и в същото време получават възможността да изнудват съществуващите заседнали формации оставяйки си изходи за отстъпление, или бягство.

Относно термините “номадска империя” и “номадство” е необходимо да се отбележи, че номадски Рax (“мир”) представлява конфедерация от няколко племена, чийто основен поминък е пашата на животни. Военната подвижност на тези племена осигурява функционирането на международната търговия и контролът на търговските пътища, които са реалната основа на номадската икономика. Номади не могат да изникнат, нито да съществуват сами по себе си. По-скоро, те винаги се развиват в отговор на предизвикателствата на едно заседнало общество.

Например, в момента в който дадена аграрна империя (Рим, Иран, Китай) развие икономическа стабилност и придобива мярка на просперитет (т.е.установява международни търговски връзки), номадите ще бъдат изкушавани да си опитат щастието и да придобият част от това El Dorado.

Ето едно типично развите. Дързък водач, който бележи успех при ограбването на богат керван може да се появи всред някое номадско племе в Арабия/Монголия. Славата му бързо се разнася и хора от съседни области се втурват към неговата територия за да вземат участие в обещаващото предприятие. Сега започва период на обучение, като този така добре описан във всички първични извори, които разглеждат възникването на  монголското могъщество, водено от Темуджин/Чингис хан. Набезите стават по-чести и постепенно  нарастват по размер, докато времето узрее за водача да обедини всички евразийски номади – сродни и далечни – и да започне открита война срещу въпросната заседнала империя. Ако номадите победят, тяхният харизматичен клан замества уседналата династия и вътре в две или три поколения най-активните номадски елементи се акултуризират. По този начин завършва един номадски цикъл.

За да илюстрираме паралелизмът и синхронизмът който е съществувал между номадските раси и заседналите империи, нека си припомним, че третият век пр.Хр. беше времето за развитието не само на три заседнали империи (Рим, Арсасидски Иран и династията Хан в Китай), но също за номадския “мир” (pax) на хуните (Хсиунг-ну) съсредоточени в Монголия. Докъм приблизително 220 г.сл.Хр. могъществото на всички тези четири държави се беше срутило почти едновременно.

По този начин икономически постижения, а не естествени бедствия са били отговорни за активността на “вагината на народите” от евразийската пустинна степ в периода между 200 г.пр.Хр. и 220 г.сл.Хр., точно както по-късно икономическият упадък на заседналите империи се е отразил на дезинтеграцията на хунския Pax.

С оглед на последния термин “морски номади”, ние узнаваме за  степните номади и морските номади още в историята на древния Египет, и там съзираме сътрудничеството което е съществувало между тях. Изучавайки т.нар. викингски период в европейската история, се набива в очи поразителната сходност при появата и структурата на владенията установени от морските номади. При възникването им ролята на “вагина на народите” е поета от някое скалисто островно, или полуостровно крайбрежие (например Ютланд, Скандинавия, Естония), или от някоя блатиста вътрешност, чиито голями езера са били свързани чрез водни пътища с море (Ладога, по-късен Новгород), намиращо се близо до важни търговски пътища.

Подвижността, която са постигали номадите от степта чрез коне или камили, е била осигурена на номадите от морето чрез корабите им. Нека споменем тук също ролята на капитала подсигурен от професионалистите – международни търговци. Те са се интересували, разбира се, от поддържането на мира покрай международните търговски потоци. До ХVI век само номадските царства са били в състояние да доставят подобна услуга. По такъв начин ние ставаме свидетели на близкото сътрудничество, което е съществувало между международните  търговци от Евразия и номадските харизматични кланове. Например, бъдещият Чингис хан положително е бил военен гений, обаче без капитала осигурен му от мюсюлманските Кхуаризмиан търговци (които по онова време са контролирали търговските пътища от Иран до Китай), за него би било невъзможно да подържа огромната си армия и да снабдява войниците си с оръжия и провизии.

Веднага щом обещаващ обединител на степта възникне, международните търговци от региона са правели всичко възможно да си осигурят неговото сътрудничество. Така че не бива да сме изненадани да научим от изворите, че след като Китай и Източна Европа са били завладяни от монголците, ирански търговци от Централна Азия са ги управлявали като губернатори, данъчни бирници и други.

През средновековието градовете в евразийската степ също както тези в сферата на Mare Balticum, или Балтийско море са били основани не от местното население, но от чуждестранни международни търговци. В Евразия те са били, както се спомена вече, иранци; в североизточна Европа те са били първо евреи и фризийци, а по-късно саксоно-германци от Ханзата.

Досега съм използвал термините “номадство” и “номади” в традиционният им смисъл. Обаче тези изрази, заети от антропологията, нямат никаква връзка с исторически концепции. Когато научаваме, че между 550 и 740 г.сл.Хр. тюрките от Централна Азия са били господари на една “номадска” империя, и Отоманците, които също са тюрки, значи номади, са създали империя, ние се сблъскваме с  проблема: “Номадска” ли е Отоманската империя? Отговорът е “не”, тъй като общият знаменател в този силогизъм е не “номадска”, а империя.

Единственият, постоянно присъстващ елемент в така нареченото евразийско “пасторално номадство” е била идеята за империя, или пакс. Тя се създава за да произведе икономическа печалба и като така винаги има за резултат сътрудничеството между аристокрацията от степта и международният търговски елит, който обикновено е бил от ирански произход. Това симбиотично развитие е било забелязано от Кашгхари, филолог от ХI век, който цитира турската поговорка :Tatsiz Turk bolmas, bassiz bork bolmas – “Няма Тат (ирански търговец) освен в компанията на тюрк, както няма и шапка без глава за нея”. Щом управляващата класа от степта загуби харизмата (обаянието) си, тя бива заместена с друга. Също толкова променлива е била и територията на пакса (империята); при необходимост ще се прибави нова територия, стига да притежава същата важност от гледна точка на икономическа стратегия.

За да може империята да функционира е било необходимо да се подържа постоянна армия и да има действена бюрокрация. Както в Западна Европа от онова време, така и за създателите на степния пакс, е било невъзможно да се сдобият с достатъчно налични средства за посрещане на тези необходимости до ХIII век. Единствената алтернатива е била използването на приходите от пасторалното стопанство за тази цел – разрешение което наподобява западният феодализъм.

Обаче Отоманската империя не е имала евразийска степ на свое разположение. Разрешението на въпроса, следователно, е било в създаването на огромна бюрократична машина без лична лоялност, която да доставя налични средства от завладяните територии. Тази машина, както и елитните военни части (еничери) са били рекрутирани измежду специално подготвени роби по системата Кулук (Qulluq), изобретение на иранските търговци  от централна Азия, които често са отсъствали от домовете си за дълги периоди от време. Тази система е била толкова перфектно конструирана, че даже главата на отоманската империя, Султанът, е трябвало да бъде син на робиня.

Но отоманците не са били първите в историята, които са въвели системата за подготовка на роби, които да бъдат управляващият елит на държавата. Това вече се е било случило в средата на века, когато една малка група млади, но предприемчиви авантюристи от вътрешна Азия – от Алтайски и Ирански произход и няколко хиляди на брой – са се появили в Европа. Те са наричали себе си Авари,  име, което преди това е принадлежало на една бивша могъща степна сила. Употребата на това име е осигурило на новата група покорството на далечни племена, отдавна ужасени от ранните авари.

Пристигнали в централна Европа, псевдо-аварите избрали славяните, неизвестен дотогава народ, да служи за две цели. Първо, от славяните те набирали части за командни постове и след цялостна тренировка избраните наборници стават така наречените fsu-pana (>слав.жупан), буквално “овчари на (човешко) стадо”. На второ място, те са използвали славянските маси като пушечно месо, наричани befulci от съвременния франкски хронист Псевдо-Фредегар, “понеже те напредваха два пъти в атака с тяхните военни дружини и по този начин покриваха чуните [хуните?]”, имайки предвид аварите, в същност псевдо-аварите. Изборът на славяните от псевдо-аварите  бележи тяхното откритие и в същото време влизането им  в историята.

  1. От осми до десети век са съществували само два вида търговски селища в Евразия: на изток персийският “вар”, версия на ориенталски град (притежание на един човек), или смесица на “вар” с класическия “полис”. На запад е имало постоянни, или полу-установени търговски средища за пътуващи търговци наричани на германски “вик” (на романски portus), намиращи се в близост до град или епископат. Границата между двете поселища – “вар” и “вик” – е била реката Елба.

В двата вида селища са се намирали работници – местни, или чужденци, които са обслужвали търговците като пазачи, наемни войници, спедитори и т.н., приблизително както по-късните казаци в източна Европа. Западно от реката Елба тия хора са били наричани викинги, на изток от нея са били известни като варяги (Vaerings >Variag). Понякога тези работници са изтръгвали независимостта си от своите работодатели. Тъй като те са владеели детайлите на дадена професия, превратите им обикновено са били сполучливи и после интерпретирани от средновековните хронисти като “чудновати трагедии”.

Безсмислено е да се опитваме да установим националността на викингите и варягите. Те не са имали националност! Те са били преди всичко професионалисти, готови да служат на всеки, който е имал нужда от уменията им, и който е бил в състояние да плати за тяхните услуги.

Тук трябва да се спомене, че изворите също потвърждават сътрудничеството посредством търговията между морските номади и степните номади, както и между степните номади и тяхните местни помощници в градовете: викинги, варяги и който и да е друг. Ясен пример е случаят с прародителите на унгарците, които са били оригинални Феникски (Fennic) речни номади, станали партньори на тюркските номади от степта.

 

          III. Източна Европа излиза на историческата сцена (Девети век) :Възникването на Русия

 

  1. Източна Европа се появява на историческата сцена, с други думи, епохата за която съществуват писмени извори, в деветия век, в резултат на откритието й от цивилизацията на Mare Nostrum, която създава там своето колониално “копие”, икономическо-културната сфера на Mare Balticum, Балтийско море. Основателно изниква въпросът: защо това се е случило в деветия век, а не в петия, или в дванадесетия? Какви подбуди са стимулирали културата на Средиземно море да открие Източна Европа малко преди деветия век? Възникването на арабската мюсюлманска империя около 650 г. е разделило Средиземно море на две независими части: мюсюлманското южно и източно крайбрежие и християнският северен бряг. Най-голямото събитие в историята на Mare Nostrum след това е било абасидската революция в 750 г. Какво причинява този повратен момент?

До 740 г. Арабите вече са завладяли цялата територия която са били в състояние да контролират. На север те са проникнали чак до франкска Галия, обаче Тур и Поатие ги увещават, че Пиринеите са една разумна граница. На юг те са се простряли до пустинята Сахара, но камилите им не са могли да я прекосят и така Сахара е станала граница. На изток те са стигнали до реките Сър Даря и Тараз, където срещата им с очакващите ги китайци убеждават и двете страни, че това трябва да бъде прието като граница.

 

  1. През периода на възхода на арабските завоевания не съществуват икономически проблеми, понеже огромна плячка е подържала този вид социална държава, която е била в процес на изграждане. Обаче към 740 г. плячката не е била повече достъпна и се е налагало да се замени военното стопанство с някаква продуктивна система. Това означавало, че както старите римски (западни и източни) фабрики, така и персийските такива е трябвало да бъдат възстановени в своите производствени мощности. Абасидското правителство тогава се сблъсква с проблема, който ни е познат и от съвременноста: нуждата от енергиен източник.

До времето на индустриалната революция от ХIХ век единственият приходоносен енергиен източник е бил робският труд. Но откъде да се намерят роби по онова време? Религията на мюсюлманите, както и на християните, не им е разрешавала да поробват собствените си едноверци. Войните водени между християни и мюсюлмани са произвеждали военнопленници, които и двете страни са се стараели да разменят.

Съществувала е,  обаче, една огромна територия извън културния свят на онова време, източно от Елба и западно и на север от реката Сър Даря. Тази територия скоро е била разпозната като резервоар от потенциални роби, които сега се присъединяват към средиземноморското определение Саклаб = Склав (Saqlab=Sclav). Мисълта за търговия с роби може би ни възмущава днес, но не трябва да се забравя, че в средновековието, както и по време на Римската империя, робите са се смятали за важна стока. Вносът на роби се е третирал като високо уважавана професия, изискваща опит, умение и вещина.

 

  1. Територията наречена С/Шаклабийа (Saqlabiya) и описана по-горе, се превръща (както и Африка от ХVI до ХVIII век) в ловен район където може да се намери желаната стока наричана сакалиба, или роби. Арабски географи от класическия период в ислямската наука (десети век) ни дават подробни описания за това как ловци от християнския Запад (франки, испанци) и от ислямския Изток (Кхуаризмианс) са следвали професията си. Специални заводи, чиято цел е била производството на евнуси, са били основани във Вердюн на запад и в Кхуаризм на изток.

Арабският автор от девети век, Ибн Книдадхбех, началник на абасидската разузнавателна система и познаващ като експерт търговските пътища и търговските компании посещаващи халифата, ни съобщава че само две международни търговски компании са се занимавали с евразийската търговия с роби: еврейската Радханийа и не-еврейската Рус. Подробен анализ на този извор разкрива че двете търговски фирми не са действали едновременно и че предишната е оперирала по-рано. Фактически корпорацията на Рус е заместила корпорацията на Радханийа в Източна Европа. Заедно с Бертинианските анали, които споменават съществуването на управител на Рус (Рхос) в 839 г., информацията на Ибн Кхурдадбегх, писана между 840 и 880 г. са най-ранните споменавания на Рус в “съществуващите” извори.

Сега ние се сблъскваме с едно неочаквано явление. Рус, които токущо са се появили от небитието, вече са били вещи международни търговци. Кои са били тези Рус? Ясно е, че те не са били една примитивна племенна група, които не са познавали географията, чуждите езици, или стопанството. Те трябва да са имали идея за търговските закони и – много важно за отбелязване – трябва да са се радвали на доверие в търговския свят.

 

  1. Историята разкрива, че международната търговия е тясно свързана само с империите, които са в състояние да защитят търговеца, да го направят привлекателен и да му осигурят доверие. Само една имперска политическа традиция може да достави всички тези елементи на групите от международни търговци. В осмия-деветия век са съществували само две такива традиции: римската (западна, или източна) и арабската (Сасанидска) имперски наследства. Моите изследвания доказват, че Радханийа както и Рус са се намирали в римска Галия, Радханийа около Арл и Марсилия, а Рус в една област на сегашна централна южна Франция близо до Родез (старата Рутенисис, от келтско-латинския Рутени, или Рути, което се е променило в Руси в средно-френски и в Р’усси в средно-немски език).

 

  1. Радханийа са открили Източна Европа като търговска област малко след 750 г., и както се потвърждава от нумизматични данни, активността им е продължила до 830те години. Те са обменяли роби за сребърни монети наричани дирхеми, сечени в Кайрууан в Северна Африка. Наличните дирхеми, намерени в източна Европа се ограничават до тези сечени между 760-те и 830-те години.

Ясно е защо Радханийа са били първите търговци да проникнат в източна Европа. С разделението на Mare Nostrum около 660 г. нито мюсюлмани, нито християни са могли да пътуват и да търгуват свободно по море, понеже те са били в едно постоянно състояние на война. Само бивши римски поданици от еврейската вяра са могли да пътуват без опасност от Марсилия до Кайрууан в северна Африка и оттам до Константинопол. Тяхната цел е била столицата на тюркските хазари, откъдето е било лесно да се набавят роби. Реките Волга и Дон скоро са се превърнали в магистрали на търговия с роби, известни в арабските извори като Нахр аш-Сакалиба, означаващо “Магистрала на робите”, а не “Славянска река”, както често го превеждат патриотични историци от източна Европа.

В резултат на сътрудничеството между Радханийа и хазарите, военните и стопански лидери на хазарската държава са приели юдаизмът. Този акт е предизвикал вътрешен конфликт, тъй като теоретическият владетел на Хазария, Каганът, се е чувствал задължен да подържа и спазва старата тюркска религия.

 

  1. Междувременно не-еврейските колеги търговци от Родез/Рутенисис са били решени да получат достъп до тази източна “страна на благоденствието” (El Dorado). Понеже им е било невъзможно да използват Средиземно море, те (както и Христофор Колумб по-късно) са избрали да го заобиколят.

Древната скандинавска традиция тачи едно важно събитие, чиято дата е била установена от съвременни историци около 770 г. Имам предвид Бравелирската битка между старите датчани (Skjoldungar) и фризийски (Rutenian) династии, която е завършила с победата на последните. Тъй като между участниците в битката се споменава името Рус и неговите производни, може да се приеме, че до това време компанията от Родез е вече влезла в конкуренция с Радханийа.

Фризийците са почнали тяхните морски набези с англо-саксонската колонизация на Британия (около 440 г.) и са установили монопол върху корабоплаването в севера за дълго време. Но с развитието на тяхната търговска дейност те са предавали все повече мореплавателен умения на скандинавците, които през осмия век са постигнали изумителни успехи в корабостроенето. Дорещад, фризийско средище, или “търговски център”, намиращ се между една Каролингска крепост и разклонението при делтата на Рейн, се е бил специализирал в източно европейски рискови предприятия. Веднъж установили своя главен берик(съдебна област) и главно търговско тържище в Рерик (<Beric) в западно балтийската ободритска територия (сигурно в близост до по-късния Любек), фризийците постепенно са почнали да контролират Балтийско море в сътрудничество със скандинавските вождове, които са били жадни да придобият нови доходи.

Скоро Бирх (Бирка) селища са се появили при всяко надеждно пристанище покрай Балтийско море. Те представляват началото на градовете в по-късната Ханзеатска лига и между тях е бил Бирка в шведския Упланд, който е придобил ръководна роля поради стратегическото си положение от търговска гледна точка. Изглежда че по едно време термините Рус и/или Бирка (Бирх) са се превърнали във вид търговска марка за фирмите от Родез.

 

  1. 7. С помощта на фризийски посредници търговската компания Родез/Рус е имала на разположение опитни навигатори, приучени на дисциплина от свирепите скандинавски царе, конунгар. Скоро след това те са развили “датско” общество, което аз наричам “номади на морето” и до края на осмия век са започнали дейноста си като викинги.

Скандинавският полуостров скоро е бил заобиколен и областта наречена Биармия (Заволожскайа куд) е била открита. Открит е бил също и път от Бирка (Birka) в шведския Упланд през Бирка (Birca) на Ааландския архипелаг и Финландския залив до реката Нева. И двата пътя са стигали до басейна на Волга. Те са били последвани от нови пътища до El Dorado, и търговската фирма Рус е основала поселища около тях.

Най-важното се е намирало на полуострова близо до Ярославл и по-късния Ростов (Царское городище от Старата хроника), заселено в началото от Феникски Мерджанци. Управителите са били от харизматичният викингски клан Юнглингар. Друг фризийско-руски транс-балтийски път е водил от Вендският Берик (>Reric, след 804 г. датският Хайтхабу) до устието на западната река Двина (Duna), продължаващ посоката си  до реката Ока, главният западен приток на Волга, чрез цяла система за пренасяне на лодки по суша.

В Гнездово, близо до по-късния град Смоленск, 3 826 гробни могили (tumuli) свидетелствуват за варянгска дейност през времето от осми до десети век. Под водачеството на готския Юлфингар клан са се развили два важни търговски града, Полок и Смоленск. Те са били колонизирани от Балтийски Венди, чийто съседи са ги наричали Кривичи. Тези селища, които са придобили статут на градове, са се организирали в конфедерация от градове-държави и са поканили опитни членове на западно балтийските харизматични кланове да ги управляват. Такъв е случаят с конфедерацията на трите града Алдеигжюборг (Ладога), Белузеро и Изборск – всеки един от тях представляващ различна “националност” (Ладога – Ести, Белузеро – Вепсиани и Изборск -славянските Венди), които са поканили могъщият фризийски датски крал Хр’рикр (Рюрик) да стане тяхен владетел. Новгород е избрал Гостомисл от Вендски харизматичен клан.

Накратко, в периода между 800 и 860 г., Източна Европа вече е била разделена на две сфери от интереси. Докато югът е останал поделен между три бивши номадски “ пакс” (Авари, Българи и Хазари), североизточна Европа (“Велика Швеция”=Маgna Scythia)  е била превърната в доминион на ново-активираното общество на Mare Balticum, водено от харизматичните кланове и агенти на фирмата Рус. За нещастие, нито едно описание на народите, които са следвали пътищата положени от Фризийското-Рус-Викингско сътрудничество, не са запазени. Но няма основание за съмнение, че предприемчиви личности и групи от морски народи са опитвали късмета си в източно европейската търговия, без разлика на тяхния произход, или връзки със споменатите търговски фирми. От друга страна, някои агенти на Рус-Фризийските делови търговски центрове са могли да търсят щастието си извън тази огромна чужда страна.

Нека сега характеризираме развиващото се общество от региона на Балтийско море. Положително то не е било национална култура в сегашния смисъл на думата. “Датчаните”, Фризийците и Рус действуващи там се явяват като едно мултиетническо, мултиезично и не-териториално общество, образувано от “морски номади” и градски жители в градове от ориенталски тип (притежавани и контролирани от владетели), или отчасти в градове тип-полис и търговски селища. Потвърждавайки теорията, че пазарът като стопанска организация, е продукт на търговци, а не на селяни, или занаятчии, и Руси и Фризийци се явяват като международни търговци.

В такъв вид професионално общество, т.е. в една “по-нисша” форма на култура, все още няма място за един литературен или свещен език, който е основата на “по-висшата” култура. В градските търговски колонии различните езици изпълняват различни функции. Местният, всекидневният език е методът на общение вътре във фамилията и в клана, докато един или повече лингва франка са запазени за справки и други случаи. Накратко, едно общество съставено от професионалисти, развива професионална култура на низко ниво, която не е свързана нито със специфична територия, нито с по-висша религия, която да бъде изразена чрез единен свещен писмен език.

Имайки това положение предвид, Константин Порфирогенитус е записал имената на катарактите на Днепър в двата лингва франка, употребявани от представителите на културата на Балтийско море по продължение на скоро установеният Днепърски търговски път от десетия век. Покрай пътя на Волга, Кхуаризмиан и Българо-Хунски са били употребявани като лингва франка, докато в басейна на Северна Двина Кудиан (Естонски) и средно-Персийски (Пахлави) са продължили да служат като средство за международно общуване.

Става ясно, значи, че е невъзможно да се говори за национална шведска култура във времето от осми до десети век. В обществата на Балтийско море всички народи, били те Норсмени, Венди (Славяни), Балтийци, или Финландци, са били равностойни членове. Понеже най-древният и високо развит религиозен култ по онова време се е намирал в шведска Упсала, база природно подходяща за морски авантюри, личните имена от скандинавски произход са били привлекателни за хората от региона, без оглед на тяхния етнически произход. Освен това, съществувал е и съвременен обичай (известен от употребата му между Руфикидите) да притежаваш две, или три имена, зависейки от сферата на дейност, или семейните връзки.

Кабарската революция в Хазария, описана от Константин Порфирогенитус е била борбата на Кагана и тези които са го подържали да освободи държавата от господството на управителя на двореца (бег) и юдаизмът наложен от него. След поражението му, Каганът на Хазария е бил принуден да напустне страната и е намерил убежище в селище на фирмата Рус близо до Ростов.     Старите скандинавски и ориенталски извори намекват, че по-късно той се е оженил за мома от първоначално основаващият се в Упсала клан Юнглингар, най-известната династия в сферата на Mare Balticum. Понеже Каганът е притежавал политическа харизма, престоят му в търговското селище на фирмата Рус я е издигнало до статута на “имперски” политически център, различен от колониите оглавени от други представители на Рус, като например, Двинските Юлфингар. Резултатът е бил възникването на К(х)аганата Рус, за който първата ни информация датира от 839 г.

Може би не е било случайно, че Византийският император е бил заинтересован за сигурността на пратениците на Рхос, тъй като традиционно приятелство е съществувало между византийската и хазарската династии от времето на Хераклий (починал в 641 г.). Прочутата проповед на митрополита Хиларион, Слово о законе и благодати нарича Володимер Велики Каган. Това е означавало, че нему е било позволено да се ожени за Анна, която е била порфирогенита, означаващо, че тя е била зачената в кралската спалня. Поради същата причина Анна е била преди това отказана на западния император Ото II, който е бил смятан за парвеню.

През 830-те години Волга Рус вече са били в състояние да отстранят Радханийа от конкуренцията в Източна Европа.

 

  1. IV. “Южното” влияние върху появяващата се държава Рус

 

  1. Досега ние наблюдавахме източно европейската сцена предимно от северна перспектива, от тази на Балтийско море. При това ние също отбелязахме взаимодействието на степта, която се е развила в типично сътрудничество между “морските номади” (тъй наречените викинги/варяги) и “степните номади” (Хазарската династия). Този синтез е произвел Волго-Руският Каганат от IХ-Х век. Към края на десетия век, обаче, са настъпили две редици събития в региона на Средиземно море, които са повлияли върху него, именно завладяването на аварите от Карл Велики и мисията на Кирил и Методий.

Първото събитие започва със завладяването на могъщата източно-централна европейска Аварска държава от Карл Велики, което е  дало като резултат Възстановената империя (Renovatio Imperii) от 800 г. и “омиротворяването” на славяните, робите на бившият Аварски пакс (863-885 г.). Няма никакво съмнение, че действията на Карл Велики са имали икономическа цел, именно, да установи път по земя до Хазарския Итил, фамозната “магистрала” Регенсбурс (Ратисбона) -Итил покрай които Киев, а след това и Виена се развиват след време.

Омиротворяването на аварите не е било просто начинание. Към 860те години двата Рима (макар че те са били сърдити един на друг – тук аз говоря за отчуждаването между Патриарх Фотий и Папа Николай I), са били решили да запълнят вакуума, появил се след разпадането на аварската държава, чрез повишаването на славяните, предишните роби на аварите. Техният варварски език сега е щял да стане свещен език, заедно с еврейски, гръцки и латински.

Понеже по онова време само Константинопол е притежавал учени, които да могат да създадат нов литературен език и евентуално да преведат християнски религиозни произведения, братята Константин/Кирил и Методий, приятели на Фотий, се отправили от източната столица Константинопол за Моравия, намираща се на територия, за която е претендирал римският Папа.

 

  1. Парадоксът на мисията на Кирил и Методий се състои в това, че моравските принцове, тези homines novi, които наследиха харизмата на аварския пакс, пропуснаха да се възползват от изключително важното културно оръжие, което им бе предложено. След като приели християнството по славянски ритуал с надеждата че баварските им съседи ще се отнасят с тях като с равни, те са узнали с гнев, че са избрали грешните обряди в служба на тази жизнена цел. Моравците прокудили славянските мисионери и заменили “низкокачествените” си обряди за Латинската вяра.

По това време, обаче, българските управници, които почти два века губеха силите си в борба за превъзходство против византийските императори, бяха решили да се смесят със славянските си роби в една държава. Те също бяха задължени да приемат Християнството за да могат да бъдат признати като европейска сила. След дълга размисъл Кхан Богорис (Борис) лично възприел гръцките обряди. Неговият син, Симеон, обаче, използвал     възможността да присвои изоставените славянски ритуали. Той поканил изгонените византийски мисионери в своето царство и започнал да поставя основите на една независима славянска българска висша култура. Противно на моравските принцове, Симеон, потомък на династията на Атила, не е имал комплекс за малоценност: в неговите очи византийските императори са били парвенюта.

Дунавските българи по всяка вероятност са били подпомогнати от черните българи от Таманския полуостров, които като наследници на Кубратовата Велика България (Magna Bulgaria~шести и седми век) са останали да живеят на територия където елинската култура на Боспорското царство е оцеляла. В деветия и десетия век това е било единственото място в Европа, където идеята за прехвърляне на култури е била още жива. Точно там и Константин/Кирил бил научил еврейски и е бил посветен в изкуството на превода.

Докато българите оставали езичници опасността която те криели е била значителна, но не критична. Възникването на една горда българска версия на източно християнство, обаче, е била директна заплаха за културната и религиозна хегемония на Константинопол, и това е накарало императорът Василий да предприеме бързи репресивни действия, които му спечелилиа титлата “Българоубиец”. След 1018 година България престава да съществува като политическа сила, а след 1036 година и като културна сила.

 

  1. Втората половина от деветия век също е имала основно значение за източна Европа, тъй като по това време Киев и областа на сегашна Украйна встъпват в областта на историята. Стимулът за това развитие е било възникването на Константинопол като икономическата столица на Европа, което се случва през време на управлението на способните византийски императори от така наречената Македонска династия. Те решително разгромили арабската флота и възстановили византийското превъзходство върху Mare Nostrum (специално при битката при Майаферикин в 863 г.) Естествено, Константинопол тогава привлича вниманието на “викингите”, единственото общество в Евразия, освен Византия и Арабите, което е подържало военна флота през деветия и десетия век. Каролингите, например, си останаха съвършенни странници спрямо морето до времето след тяхния упадък.

Скоро след военният сблъсък на Рус в Константинопол в 860 г. се появява прочутият “Път от варянгите до гърците”. Реката Днепър замества Волга, а Киев, предишният Хазарски гарнизон на брода на Днепър, се обособява във втората част на десетия век като един обещаващ сателит на новата икономическа столица на света – Истанбул, или Константинопол. Около 930 г. Игор от Волго – Рус ханска династия завладява Киев.

 

  1. Има поне три периода в историята на Каганите от Рус: Волжската фаза (около 839-930 г.); Днепърският стадий (около 930-1036 г.) и Киевският период (1036-1169 г.). През време на първите две, Рус са владеели по-скоро народи, отколкото конкретни територии. Те са елиминирали конкуренти когато е било необходимо (като полокските юлфингар), налагали са данъци и са контролирали търговските средища покрай двата главни международни пътя:

1) търговските пътища Волга и Двина, важни през деветия век и първата половина на десетия век с техните два клона на ислямско-съсредоточена търговия – българската и Итил; и

2) Днепърският търговски път от десетия век, от варянгите през Киев до гръцкия Константинопол, по онова време центърът на международната икономика. Третият, или Киевският период, бележи началото на културната консолидация на Рус и опитът за неговата национализация.

 

  1. След 1036 г. Киевският владетел Ярослав разгромил печенезите (номадските наследници на хазарите) и установил своя версия на римският imperium, сега с център в Св.София в Киев. Той възприел църковно-славянският език (който вследствие от разгрома на дунавските българи се е оказал отново без притежател) като свещеният език на царството.

Ярослав в същото време започнал трансформацията на Рус в териториална държава, състояща се от земите на Киев, Чернихив и Переяслав. Изразът Рус и русская земля след това се появяват във втората част на ХI век и началото на ХII век с новото, специфично значение на южна Русия (днешна Украйна). Чак сега и по това време се състои и културна революция. Трансформирана от мултиетническа, мултиезична и не-териториална общност с “низка” култура, Киевска Рус бе надарена с нова “висока” култура основана на един чужд, писмен и осветен славянски език (традиционно известен като църковно-славянски) и в резултат се появява на сцената на източно европейската история.

Това разрешение на въпроса, чрез който Киевска Рус се въздигна като политически и религиозен център, изглежда много логично, тъй като след падането на независимата дунавско българска държава, нейната църква и славянски обряд, с един относително солиден брой от църковни и държавни “политически” творби, бяха оставени без притежател. Следователно е станало възможно за Киевска Рус да придобие веднага една културна съставка без да се страхува от загуба на идентичност.

Така Руският ритуал (русс’кий язик) започна с един славянски свещен език и кирилица. Този славянски – Рус обичай се превърна в основата за “национализацията”, или смесването на Славянски Полански и не-славянски руски елементи в една Рус земя (русская земля), която стана постоянното селище на Рус, специално на територията на Киевските, Чернихивските и Переяславските държавици, т.е. на централно- украинските територии.

Дотогава Рус е била само една чуждестранна управляваща класа, основана на една примитивна администрация на морски и речни номади, които периодично са събирали данъци (полюдие) за тяхния принц, но не са били свързани с никаква територия. За да си придаде християнска легитимност, за династията на Ярослав е било необходимо да се възроди култът на неговите полубратя Борис и Глеб.

Въпреки че са били убити в една обикновена битка за власт, тези двама сина на една българска принцеса бяха канонизирани от киевския митрополит Йоан, самият той българин, почти веднага след тяхната смърт (около 1020 г.). Ярослав, подобаващият основател на Руската династия, успя да наложи своя нов имидж като един добър брат, който отмъстил за смъртта на светите невинни (въпреки че сигурно сам е бил замесен в тяхните убийства) и да поеме за себе си и своята династия харизмата на Св.Св.Борис и Глеб.

Той заповядал “новият празник на руската земя” (праздник новий русская земля) в чест на Борис и Глеб да бъде празнуван на определен ден.

На този ден в 1072 и 1115 г. по повод на пренасянето на свещените останки на тези светии, са се състояли масови “всенародни” манифестации. И при двата случая манифестациите са били използвани за публикуването на оригинални летописни колекции, създадени специално за случая в първия интелектуален център в източна Европа – Пещерния манастир на Киев. Чак сега, в своя киевски период, с реализацията на своето собствено историческо съзнание, Рус се появява като легитимна историческа общност.

  1. Заключения

 Двувековният спор между норманисти и анти-норманисти се оказа в невъзможност да реши проблема за произхода на Рус. Затова тук той бе заменен с друга теория основана изключително върху исторически критерии и поставена в по-широкият контекст на универсалното развитие. В VIII и IХ век се появява една мултиетническа, мултиезична, обединена социална и икономическа общност ( с култура от “нисш” тип), представена от  морското и търговско общество от Балтийско море и присадена от носителите на културата на Средиземно море. Бяха необходими повече от два века за мултиетническите и мултиезични комерчески авантюри на някои търговски компании и морски номади да изградят политическата структура и харизмата свързани с империите на степта и да се трансформират в една християнска и езиково славянска  висша култура, която стана Киевска Рус.

 

превод от английски д-р Никола Алтънков

Януари 2000

 преводът е извършен по статията на О.Притцак “The Origin of Rus’” отпечатана в списание АВИ-ТОХОЛ, книжка 8, 1997, стр. 41-51

The Origin of Rus’Author(s): Omeljan Pritsak Reviewed work(s):
Source: Russian Review, Vol. 36, No. 3 (Jul., 1977), pp. 249-273

* This article, originally delivered as an inaugural lecture by Professor Pritsak upon his assuming the Mykhailo Hrushevs’kyi Chair of Ukrainian History at Harvard University on October 24, 1975, is an exposition of the principal thesis of a six-volume work entitled The Origin of Rus’ to be published by Harvard University Press. It is available in a bound brochure for $2.50 from the Harvard Series in Ukrainian Studies,
1581-83 Massachusetts Avenue, Cambridge, Massachusetts 02138. To avoid error, transliterations and notations have been left as they appear in the original text. Ed. The Russian Review

Предишна статияСПОМЕНИТЕ НА ЕДИН ПРАВЕДНИК НА НАРОДИТЕ НА СВЕТА
Следваща статия„ПОГРОМА НА БЪЛГАРИЯ. ВИНОВНИКЪТ“ от Митрополит Методий Кусев, 1914 г.