87 години от рождението на българо-немската художничка Мила Милчева
Асен Милчев
1.
Моето изкуство ме води в света на Красотата и Хармонията – там, където царува Доброто. Творбите ми са белязани със стилизирани линии и искрящи цветове. Обичам да работя с хората, на които с радост предавам уменията си.
М. Милчева
Мила Милчева (1934-2014) е един от не много честите случаи в новата история на България, когато един художник се създава, борейки се срещу политическите неправди по време на комунистическия режим, с таланта си пробива път сред блатото на така наречения „социалистически реализъм”, но предпочита да поеме рисковете на емиграцията, за да намери благоприятна почва за творческо развитие на Запад и да се утвърди като самобитен творец, свързан завинаги с корените си.
Ето редове от творческата й биография:
-
05. 1934 г. – родена в Кюстендил
1961 г. – завършва Художествената академия в София – диплом „Отличен с похвала”
1961-68 г. – печели конкурси и осъществява проекти за украса (монументална керамика) на архитектурни обекти в България (спортната зала и текстилния комбинат в Хасково и др.)
От 1969 г. живее и работи в Мюнхен (Германия)
1974 г. – печели голям международен конкурс на общината в Мюнхен за украса (стенопис) на новопостроено училище, обявено впоследствие за най-красивото в провинция Бавария
От 1978 г. до края на живота си работи като доцент във Фолксхохшуле (Свободния университет) в Мюнхен, където преподава живопис, стенопис, рисуване и портрет
1981 г. – печели конкурс за стенописна украса на новооткрита болница в мюнхенския квартал Богенхаузен
Изложби (съкратен списък):
1961–68 г. – участие в ежегодните общи художествени изложби в родината си и в представителната изложба на България в Париж (1967)
1971 г. – самостоятелна изложба живопис и графика в Ербах (Германия)
1977 г. , 1989 г., 1990 г. – участва в общогермански изложби в галерията Хауз дер Кунст в Мюнхен с портретни композиции и самостоятелни портрети (всичките отличени от критиката). Нейните портрети (особено детски) красят десетки домове в Германия и други европейски страни.
Награди:
За монументалната украса на сгради в България – на Съюза на архитектите (1967)
Златна игла – почетен знак за дългогодишна, изключително успешна педагогическа дейност в Бавария – (2013)
Тя е дългогодишен член на Съюза на свободните немски художници и е включена в различни издания на енциклопедичните справочници Ху из ху за най-известните в областта на културата и изкуството личности в новата си родина.
Творческо наследство в областта на: битова и монументална керамика, живопис, стенопис, графика, художествено оформление на книги, портрети и портретни композиции и др.
Да накараш всички да обичат изкуството
Може ли да накараш всички да обичат изкуството? Над този въпрос разсъждаваме и спорим двайсетина човека, сместили се на една дървена маса в италианско ресторантче в Мюнхен – всичките, освен мен, германци и по-точно баварци, а аз съм единственият българин и по-точно шоп тук. Това, което ни свързва, е възпоменанието за моята леля, художничката Мила Милчева, която прекара последните 40 години от живота си в Германия, през което време твореше като свободен художник, а едновременно с това 36 години бе доцент във „Фолксхохшуле” – своеобразен вечерен свободен университет за възрастни към мюнхенската община. С различна продължителност тя имаше курсове по рисуване, портрет, живопис и стенопис, през които са преминали десетки студенти на всякаква възраст. Много от тях й бяха станали истински приятели и ето сега, част от последната й група, с която тя се занимаваше буквално до сетния си час, искаше да й отдаде почит. Бяха се зарекли да се събират всяка година на 1 май – рождения й ден и сега аз гостувах на тяхна сбирка. Спомних си какво ми каза леля ми, когато веднъж я попитах защо е предпочела да стане преподавател не в стандартно висше училище по изобразително изкуство, а в във „Фолксхохшуле”. „Обичам, разбира се, младите – ми каза тя, – но те в повечето случаи още не са ориентирани, не са готови да отделят достатъчно време да се усъвършенстват. В свободния университет идват зрели хора, които винаги са мечтали да учат изкуство – рисуване, живопис или друго, но по различни причини това не се е случило. Те посвещават цялото си свободно време и цялата си любов на тази си мечта. С тях е удоволствие да работиш”.
2.
Беше ми много интересно да слушам тези различни по възраст, образование, разбирания хора, които бяха запомнили всевъзможни подробности от историята на Мила, които дори аз бях позабравил. А животът й наистина бе вълнуващ като приключенски роман. Те се гордееха с нея. За изключително силния й характер, който й бе позволил въпреки лепнатото й клеймо от комунистическия режим „дъщеря на народен враг” (всъщност офицер, герой от три войни, убит от т. нар, „народен съд”) да се образова и развие таланта си на художник. Как ли се бе справяло осиротялото й семейство – майка й, сестра й и тя, чието имущество е конфискувано и те трябва да живеят по милост в собственото им вече одържавено жилище, за което вече плащат наем. На приемните изпити за Художествената академия рисунките на Мила винаги получават най-високата оценка, но след това гузно ги скриват в мазето, а тя е отхвърляна по политическа „целесъобразност”. И така шест поредни години. Докато ректор на Академията е другарят Крум Кюлявков, фанатичен комунист, емигрант в Съветския съюз, поставен на този пост, за да брани чистотата на кадрите, които ще творят „социалистическото” изкуство. Негови думи са: ”И 1% талант да имат нашите момичета и момчета, ще ги направим художници.” Но кога ли някъде някой бездарник е бил „направен” художник? За лош късмет на Мила този безпощаден пазител на политическата правоверност е от родния край на баща й. „Аз не мога да си сложа жар на главата и да приема в Академията дете на „народен” враг” – упорства той. И това е така, докато ректорът се сменя, след което Мила е приета веднага. И по ирония на съдбата скоро като отличничка на випуска носи траурния венец на погребението му. Ала следването й не е безоблачно. По време на унгарската революция срещу съветската окупация през 1956 година, така наречените у нас „унгарски събития”, въпреки несъгласието на преподавателите, тя е изключена като „опасен” елемент. Отново мечтата й да стане дипломиран художник се отдалечава.
И тук е апотеозът на историята. С щастливи усмивки немските курсисти се впускат да ми разказват (като че ли не знам) как съдбата става благосклонна към нея и тя случайно среща на една изложба тогавашния министър на просветата и културата, доскорошния авторитарен вожд Вълко Червенков, вече разжалван от най-високия партиен пост поради „култ към личността” му. През кордона на охраната се добира до него и разказва историята си. Първенец на випуска, подкрепена от професорите си. „Защо децата трябва да отговарят за постъпките на родителите си?”- поставя ребром въпроса си изключената студентка. И чудото става – министърът се разпорежда да възстановят студентските й правата. Загубила е още една година, но все пак може да продължи да следва…
Отличен с похвала
Идва време за представяне на дипломните работи. Мила завършва специалността „Керамика”. Обикновено дипломантите в нея подготвят отделни съдове или сервизи. Обаче тя се вдъхновява от древното египетско и асиро-вавилонско монументалното изкуство, като тайно се надява да сътвори произведение, което да бъде като паметник на убития си баща, чийто гроб дори не е известен. Разбира се, трябва да се съобразява с каноните на социалистическия реализъм, който не позволява артистични „своеволия”. За късмет, в приложното изкуство се допуска по-голяма свобода. Не са длъжни да изобразяват сърпове и чукове, но все пак в центъра на произведението трябва да стои човекът на труда. Тя представя проекта си „Предачки” (четири млади жени в народни носии) – 4-метров фриз от печени керамични тухлички, който се издига като обелиск, но той е посрещнат на нож от всички преподаватели. Такава нечувана дързост досега не си е позволявал никой дипломант. Академичните авторитети твърдят, че младите им колеги нямат нито опита, нито разполагат с техническите възможности да осъществят такава смела идея. Но Мила Милчева я осъществява. Пред смаяната изпитна комисия от светилата в Академията: професорите Илия Петров (председател), Дечко Узунов, Гочо Богданов, Александър Поплилов, Стоян Райнов (брат на известния художник и писател академик Николай Райнов и големият писател Богомил Райнов) Мила защитава проекта си, за който получава изключително рядката извънсистематична оценка – „Отличен с похвала”.
3.
Работата й привлича вниманието и на архитекти, които я включват във външната украса на новопостроения памукотекстилен комбинат в Хасково. След няколко години нейна монументална керамична творба във вече познатия стил е монтирана и на спортната зала в същия град (и двете и до ден днешен могат да се видят там). За тази композиция през 1967 г. тя е удостоена с награда на Съюза на архитектите в България. За кратко време Мила е назначена за Главен художник в предприятието Културен отдих и художествена украса към Столичната община. Одобрява различни художествени проекти. Създава свои етнографски модели на кукли в национални носии, които един ден ще красят витрините на нейни изложби в чужбина. Мила има смели виждания, предлага нетрадиционни решения, но на всяка крачка се сблъсква с ограниченията на „социалистическия реализъм”. Като към това се прибавят и огорченията от политическата дискриминация, която я следва дори и сега, тя се вслушва в препоръките на своя преподавател по стенопис проф. Гочо Богданов: „Ако искаш да правиш свободно изкуство, отиди на Запад.” Той е завършил някога в Мюнхен. Затова и тя решава да отиде там. Само че това е времето на „Желязната завеса”. И начинът да се „избяга” е само един. Нелегален!
През „зелената граница” и в лагера за бежанци
Разкъсвайки се пред перспективата да не види никога повече близките си, ако емигрира, и мисълта, че те ще бъдат репресирани заради „предателството” й, след многократни опити й разрешават да посети свои роднини в Белград. Заема югославския паспорт на своя братовчедка, с която малко си приличат, качва се във влака за Триест и тръгва да пресича границата с фалшива самоличност. Рискът да я разкрият е огромен. Най-напред документите й проверява югославският граничар, после италианският. Докато се взират в лицето й, тя ги сугестира с поглед. И чудото става. След минути се озовава в свободния свят. Добре че никой от полицаите не е решил да й зададе някакъв въпрос –та тя не знае нито сръбски, нито италиански. Тогава щяха да я заловят и със сигурност да я върнат в България с белезници!
По-нататък предначертаният й път я води до бежанския лагер в Цирендорф край Нюрнберг. Годината е 1969 и тук е претъпкано с избягали след нахлуването на войските на Варшавския договор и потъпкването на всенародното движение за социализъм с човешко лице, така наречената „пражката пролет”, хора от Чехословакия. Тя подава молба за политическо убежище и зачаква решението на властите. Докога ли? Отново късметът й проработва. Един ден Мила получава разрешение да се разходи из градчето. Грабва блокчето и прави скици, когато към нея се доближава един мъж с фотоапарат : „Госпожице, ще ми продадете ли вашите творби?” „Не. Ще ви ги подаря” – отвръща тя. На другия ден в местния вестник се появява снимка на чуждестранната художничка и нейните скици. Накратко се разказва и историята й. Управата в лагера започва да я гледа с други очи. Съвсем скоро получава и разрешение за пребиваване. И то в Мюнхен. Мечтата й се сбъдва. Но трудното тепърва предстои. Да бъдеш свободен художник тук, където се подвизават стотици майстори на четката, не само от Германия, но и от цял свят, не е шега работа. Щастието я спохожда във вид на известния възрастен местен художник Франц Хаубер, или „Папс”, както го наричаше през целия си живот тя, който в най-тежките дни на началото й предоставя подслон и я окуражава да следва избрания си път в изкуството. През 1971 г. тя прави първата си самостоятелна изложба в град Ербах и постепенно се налага като отличен портретист (особено на детски портрети).
Какво значи да имаш истински приятели
Оглеждам се. Срещу мен седи един човек на зряла възраст. Рудолф, зъболекарят, жертвал дори семейни ценности, за да си извоюва свободата да рисува. До него са дългогодишната курсистка Анелизе и най-старият приятел Клаус, свързали се благодарение на леля ми. Симпатичното семейство Барбара и Хелмут, запознали се по време на лекциите на Мила и до ден днешен продължават заедно в живота. Отляво са Андреас и Клодин – едно чудесно немско-френско семейство, чиято дъщеричка по собствените им думи дължат на Мила, която ги бе убедила упорито да се борят срещу заключението на лекарите за безнадеждно безплодието и у двамата. А сега Роксан считаше Мила за своя леля. Тук бе и доста възрастната леля на Андреас, посещавала едни от първите курсове по рисуване, която по ирония на съдбата бе тъща и на директора на Гьоте-институт в София (Колко е малък светът)! От тесния приятелски кръг липсва само Михаела, съдийката, както я наричаше леля ми. Съдия във върховния съд на Бавария, която обаче с огромна радост винаги сменяше съдийската тога с престилката пред статива.
Кулминацията на нашата възпоменателна среща бе посещението ни на мюнхенското начално училище в квартал Кифернгартен, чиито представителни помещения Мила бе изписала с прекрасни, нарисувани сякаш по детски животинки, и наивистични пейзажи с ярки багри, като че слезли от българското небе. По-късно бяха обявили училището за най-издържаното естетически и съобразено с архитектурната среда в цяла Бавария. Някои от дошлите не бяха виждали украсата. И не бяха чували как се бе стигнало до нейното осъществяване…
4.
През 1974 г. скорошната емигрантка Мила Милчева се явява пред главния архитект на Мюнхен, на когото представя свои монументални работи от България и заявка за участие в голям конкурс на общината за стенописна украса на новооткрито модерно училище в града. „Виждам, че сте имали убедителни постижения във вашата страна, но трябва да ви кажа, че вече веднъж конкурсът не излъчи победител и никой не получи поръчката. Този път сме поканили най-добрите художници от цяла Германия плюс някои чуждестранни „лъвове”. В тази звездна компания нямате почти никакви шансове – й казва той. – Но ако искате, отидете да видите как се е справил с украсата в предходен конкурс за предишно училище в Мюнхен един ваш многоуважаван колега, носител на многобройни международни награди. Това може да ви помогне във вашата работа.” Мила разглежда обекта и се завръща разочарована при главния архитект: „Благодаря, че ми дадохте възможност да осъзная какво не трябва да правя в моя проект.” И му изрежда цял куп възражения относно художественото оформление и връзката му с архитектурната среда на видяното. Той е изумен от правотата й и я допуска да участва в новата надпревара. С единодушно решение на журито анонимният конкурс е спечелен от доскорошната емигрантка от България, която сама, с огромен труд разкрасява пространните стени и халета на училището, обявено от пресата като „удивително”, а след 25 години и за най-красиво украсеното в цяла Бавария. На 14 февруари 1975 година на специално издигната трибуна в мюнхенския квартал Кифернгартен, редом до министъра на културата на провинцията, депутати и цяла група други немски „проминенти” стои българската художничка Мила Милчева. Извършва се освещаване на местното начално училище. На самия ръб на едно от паната, далече от очите на непосветените, се чете скромно посвещение: „На татко!” От очите й капят сълзи. От щастие. Чудото е станало. Тя си спомня времето, когато между поредните кандидатствания за Академията, трябва да набира трудов стаж и добра „работническа” характеристика, но за детето на убития офицер няма място за работа в родния град. Може да отиде само там, където не иска никой друг, поради тежките условия. И тя става нередовна учителка на слети класове (от I до IV отделение) в отдалеченото от цивилизацията радомирско село Чепино, където няма електричество, трябва да се спи на сламеник и да се ходи пеша с километри до най-близката гара. Но и там живеят мили и любезни хора – има будни деца, които жадно попиват всичко, на което ги учи даскаличката. А тя се подготвя за всеки урок през нощта, на газена лампа, като се отоплява със старо пушещо кюмбе. Децата и родителите им я обичат, а тя им дарява целия си младежки плам. А докато се мъчи да рисува с премръзналите си ръце, момичето отправя молитвата си: „Господи, помогни ми да вляза в Художествената академия и да стана истинска художничка”. Едва ли и в най-смелите си мечти това девойче е очаквало какво ще се случи. Сега мечтата на даскаличката се е сбъднала. Тя е извървяла невероятния път от махалите на Чепино до столицата на Бавария. От сърцата на селските дечица в затънтения край на България до душите и сърцата на германските деца в сърцето на Европа. Свързващата нишка е красотата на изкуството, което тя разпръсква навсякъде…
Извън нормите на класическия портрет
Макар че по волята на съдбата Мила бе вляза в специалността Керамика в Академията, сърцето й остава завинаги при цветовете и интерпретацията им в различни размери и формати. Затова тя бе избрала като втора специалност да изучава живопис и стенопис. Слуша лекции и по архитектура, полага изпити по педагогика. Всичко това по-късно й помага в израстването й като изявен художник живописец, портретист и майстор на монументална украса. С мащабно виждане и умение да съчетава багрите, а също така и с придобита солидна основа на вещ преподавател.
Родената в България художничка прави впечатление на чуждестранната публика с чувството си за подбрана цветна композиция, повлияно от народното изкуство в нейната родина. В картините й сякаш са се съюзили повеите на античността, обогатени с тракийското, римското и византийското наследство. Изразената цветова хармония е важен фактор в картините й. Тя търси нови пътища в портретната живопис, която заема основно място в творчеството й. Стреми се със средствата на нашето време и върху основата на съвременното мислене да отиде далеч извън общоприетите норми за класическия портрет.
Ярка изява на новия й стил са изложените на общогерманските художествени изложби Кунст-89 и Кунст-90 в световноизвестната мюнхенска галерия Хаус дер кунст картини Das Mädchen mit den goldenen Augen (Момичето със златните очи) и Mila mit Messlatte (Мила с латата за измерване). Те предизвикват фурор, като критиката ги определя като „монументална портретна живопис” (размерите им са приблизително 2,50X1,50 м) и „портретни композиции”. Магическите очи в тези портрети сякаш проникват дълбоко в душата и те карат да правиш своя житейска равносметка. А с латата за измерване в автопортрета си художничката като че премерва както себе си, така и целия свят. Междувременно Мила започва да използва и смесена техника, при която по подобие на старите майстори включва в работите си златен варак. Създава творби с маслени бои и злато, както и златен варак върху дърво, както е при иконите.
6.
Прозорец към душите
Една година след кончината й, в края на 2015 г., в София бе открита възпоменателна изложба на Мила Милчева с красноречивото наименование Прозорец към душите. Това бе първата й самостоятелна експозиция в родината. В нея бяха показани от една страна част от прочутите й портрети с проницателните погледи, а от друга – и малки картинки – илюстрации към детската THE OWL BOOK (Книжката на бухала), плод на дългогодишното приятелство и творческо сътрудничество между художничката и световноизвестния славист и българист професор д-р Томас Бътлър (1929-2014) от Харвард, по чийто кратки стихчета на английски език са изобразени своеобразните портрети на героите животинки в нея. Те са като прозорец към детската душа. Тези картинки са вдъхновени от стенописните пана от украсата на модерното училище в квартал Кифернгартен в Мюнхен, за което вече говорихме. А заради изящните илюстрации и перфектната полиграфическа изработка Книжката на бухала (издателство Безсмъртни мисли, София, 2000 г.), зае място и във витрините на мюнхенския замък Блутенбург , където се намира най-голямата детско-юношеска библиотека в света.
7.
В една от ваканциите си в България (Мила се осмели да се върне в родината си след 20 години, едва след промените на 10 ноември 89-та) тя седяла в кафенето на „Шипка” 6 в София, пред сградата на СБХ. На масата до нея се настанил някакъв окаян човечец. Заговорили се, а като разбрал, че тя работи в чужбина, казал леко замечтано: „Ех, имах една състудентка в Академията – Мила Милчева. Тя избяга на Запад и сега, казват, че много се е издигнала. Но тя си беше много способна, така че това не ме изненадва”. И той започнал да си брои стотинките, за да си плати кафето. „Оставете, аз черпя” – усмихнала се леля ми. Двамата някогашни състуденти не се познали. Били минали много години…
На срещата ни в италианското ресторантче в Мюнхен научих от възпитаниците на Мила и нещо съвсем ново от безкрайните й истории. В курса й имало една запалена оперна меломанка. Като разбрала, че преподавателката им е била в един курс в Художествената академия в София със световноизвестния бас Никола Гюзелев (да, той не е завършил Музикалното ни висше училище), на колене й се молела, докато не я изнудила да „отскочат” до Виена да слушат негов концерт и разбира се, да вземат автограф. Леля ми бе готова на всичко за своите курсисти.
Гледам и не мога да повярвам на очите си – как жената, която ми бе като майка, бе успяла да обедини всички тези хора, на различна възраст и с различни професии, така че дори сега, когато вече я нямаше на този свят, да се сещат за нея и да я споменават с обич. Такава е магическата сила на изкуството! И на любовта! Но в курсовете й имаше не само германци. При нея идваха и гърци, испанци, италианци и какви ли още не. По този повод си припомних какво бе казал шефът на отдел „Строителство и благоустройство” в мюнхенската община, след като Мила бе спечелила конкурса за украсата на училището в Кифернгартен: „Изкуството не познава граници, то е международно”. Анелизе, Барбара и Клаус дойдоха на възпоменателната изложба на Мила Милчева „Прозорец към душите” през 2014 г. в София. По-късно Андреас и Клодин посетиха България. Искаха да видят родината на тази, която бе повлияла съдбовно на живота им. А тя бе наистина забележителен човек, с твърд дух и нежно сърце, който независимо от страданията и огорченията, причинени й от комунистическата власт, на ограниченията, налагани на творчеството й, по време на цялото си пребиваване в чужбина използваше всеки случай, за да подчертае: „Аз съм българска художничка, възпитаничка на Художествената академия в София”.
Текст към илюстрации:
1.Мила с латата за измерване – Автопортрет ( на изложбата Кунст-89 в мюнхенската галерия Хауз дер Кунст (1989)
-
Сбирка на последните курсисти на Мила в Мюнхен – 1 май 2015 г.
-
Мила Милчева пред дипломната й работа – монументалния керамичен фриз Предачки (1961)
-
Художничката пред едно от изрисуваните от нея декоративни пана в началното училище в мюнхенския квартал Кифернгартен, обявено за най-красивото в Бавария.
-
Момичето със златните очи – портрет на сестра ми Христина, част от експозицията на Кунст-90, като корица на романа Легенда за езика на лауреата на литературната награда Европейска книга на годината за 2020 г. от словашкия писател Павол Ранков.
-
Корицата на Книжка на бухала по стихчета на големия българист проф. д-р Томас Бътлър от Харвард (на английски език), заслужила достойно място на витрините на световната детско-юношеска библиотека в замъка Блутенберг край Мюнхен (2000).
-
Известното Старозагорско лъвче ( златен варак върху дърво)
