Не попадаше за първи път в критична ситуация откакто беше в Ню Йорк. Състоянието му беше познато. Опипващото го отвътре неспокойство, приличаше на лекарска ръка, която проверява дали отново ще издържи и ще се справи. Известно време само се взираше, и в себе си, и в ситуацията наоколо. Имаше нужда от потвърждение, че всичко е реално; случва се, и на него му трябва само време да потърси своето място. Русият Гжегош, полякът, от десет години американец, го извика. Беше нещо като началник, който работеше наравно с всички, понякога дори повече; но сутрин разпределяше адресите за работа. Обясни му къде да отиде. Адреса, и толкова. Развален хладилник. Не помнеше дали каза друго. И да му беше казал, едва ли щеше да разбере повече. Ясно защо му даде тази поръчка. Веднъж ходи с Карлос, никарагуанеца, който разбираше от развалени хладилници, да му помага. Това, оказваше се, е първата му самостоятелна работа. Все някога трябваше да се случи. На Гжегош ли да го е яд. Или на лошия си късмет. Откъде го измисли този хладилник. Няма ли нещо по-лесно. Тръгна към адреса като с горчивина си припомняше, че в София майка му оправяше дори бушоните.
Звънна и зачака. От другата страна го попитаха дали е за разваления хладилник. Точно за това съм. Какво друго да отговори. Искаше му се да допълни, че не разбира от хладилници. Удържа се. Не му се правеха циркове. Гласът беше женски, а жената, както установи, се оказа красива. Казваше се Сесиля и машинално я попита „комо естас?“. Знаеше този лаф от Карлос. Беше едновременно въпрос и поздрав. Тя се усмихна и обясни, че не знае добре испански, макар родителите й да са от Колумбия. Обясни откъде знае думите и тя отново се усмихна. Поговориха още известно време на тази тема. Само след минута се чувстваше на седмото небе. Не беше се случило нищо особено. Не е и нужно, след като срещу него или съвсем наблизо, е толкова красива жена. Стори му се странно колко бързо си казаха имената, и че им е приятно да се запознаят. Дори комплименти размениха. Тя го определи като млад и симпатичен младеж. Било късмет да го срещне рано сутрин, в отговор каза, че е царствено красива. Това означава повече от обикновено красива жена, допълни той. Продължиха да говорят. Рядко, да не каже никога преди, не беше се чувствал по този начин. Само няколко минути му бяха нужни да почувства Сесиля невероятно близка. Изпитваше невероятно въодушевление. Погледнеше ли я забравяше всички нужни, ненужни и неизпълними в по-голямата си част задължения, задачи и ангажименти.
Тя се оказа четири години по-голяма от него, танцьорка, с което обясни невероятните форми на тялото си. Тънка в кръста, с повдигнати гърди, изправен гръб. Беше с дълга до пода широка пола. Продължи да върши нещо около мивката, когато той се надвеси над мушамената чанта с инструменти. Отвори хладилника и го обзе ужас. Дори само защото този модел беше съвсем различен от другия, който беше наблюдавал как Карлос го ремонтира. Беше допълнение към общия не-вървеж. Чудеше се, дали да му се обади. Ако е свършил на другото място, нека поправи и нейния хладилник. Има право да вземе парите и каквото му се полага. Повече от нормално е. За сега всичко беше само намерение. Още не искаше да споделя с друг нейната красота. Движеше ръцете си зад отворената врата и симулираше активност; докато тя разказваше за своя ученичка, която щяла да играе във филм. Избрали я на кастинг, а тя отказала да танцува без нейната учителка. И колко трудно я убедила да приеме. Поначало отклонявала поканите за филми. За нея било достатъчно, че има талантливи ученици, и не зависи от никого.
Сесиля изглеждаше откровена, склонна да споделя, и говореше някак по детски. От своя страна и Фокера също се опита да разкажа за себе си. Вярно, още не беше поправил хладилника. И никога нямаше да го поправи. Но имаше случаи, в които проявяваше смелост, решителност, понякога и лудост. Разказа как се засили да прескочи бариерата в Триест, докато очакваше граничарите да му надупчат гърба. Тя слушаше с интерес, и явно ми съчувстваше. После разказа и за румънеца в лагера. Опитваше се да го действа като новобранец. Не ме оставяше на мира, разказваше той, като внимаваше да не прекалил с откровенията. Не откри нищо тревожно. И продължи да разказва как румънеца, например, го юркал да си измие ръцете. Или ме питаше по хиляда пъти, защо не съм направил нещо друго, почти толкова незначително. Абе както се прави в казармата. Среши се, оправи си кревата, отиди до тоалетната и така нататък простотии. Опасявах се, че реагирам ли по-решително, ще пострадам. Най-накрая намерих подходящ начин за отмъщение. Нощем го разтърсвах с две ръце и мигновено пропълзявах под съседния креват. Така три поредни нощи, докато накрая реших, че му е достатъчно. Оттогава мръсникът не само престана да му досажда, дори избягваше да разговаря с него.
За съжаление, докато говореха, зад отворената врата Фокера не беше напреднал с поправката на хладилника. Накрая обясни, че трябва да вземе от офиса една част, доста важна, ако искат въпросния шкаф отново да се превърне в хладилник. Тя му обясни как да позвъни, два пъти късо и един път дълго, за да му отвори веднага. Летеше от радост по обратни път. Вече имаше план. Обади се на Карлос и призна, че е влюбен. Ама не както почти всеки ден се влюбва, а силно и завинаги. Карлос се изхили. Бяха се сприятелили, макар случайно да бяха го зачислили към него. Винаги лесно намираха на какво да се посмеят. Винаги е готов да отговори с шега, да удари една петица, или да намигне приятелски.
Едва издържа двете спирки с метрото и после подтичването до офиса. Карлос стоеше до външната врата, чакаше го. Изложи му от какво се нуждае. Искаше от него да оправи хладилника, парите от поправката ще са само негови, и ще му е задължен с още толкова. Карлос отказа допълнителното възнаграждение. Лесно е, каза, да манипулираш влюбен човек. Няма да използвам състоянието ти. Фокера имаше огромно желание някой да го манипулира, стига в тази манипулация да е включена и Сесилия. Най-накрая, макар и напълно случайно, беше открил идеалната жена. Почакай, недей да бързаш, успокояваше го Карлос. Вероятно си мислиш, че това са първи впечатления, сексуална еуфория и всякакви такива – реагира Фокера. Грешиш! По-голяма част от мене е влюбена, както се казва, но има и една съзерцателна, която наблюдава какво се случва. И си го обяснява. Влюбен съм в нейната красота: тяло, усмивка, мекотата на характера, начина на говорене. Любов, и нищо друго. ЕНе съм се чувствал по този начин.
– Ама тя може да не те харесва – подхвърли Карлос и докосна с нокът кривия си и доста едър нос, докато пресичаха улицата пред нейния блок. – За това мислил ли си?
– Нямам желание за подобни мисли.
– Внимавай! Разочарованията после са огромни.
– От една страна си напълно прав. Няма какво толкова да ми хареса. Нито външно, нито в друго отношение. Още съм обикновен емигрант. Но усещам, че с нея така се привличаме, химията, както казват, е толкова силна, че нищо не може да ни попречи. Не се учудвай, че говоря и от нейно име. Толкова близка я усещам, че знам какво чувства.
– Добре, да не прибързваме. Нека първо поправим хладилника.
С удоволствие звънна два пъти късо и един път дълго, без да обяснява каквото и да било на Карлос. Още по-голямо беше удоволствието когато чу от другата страна на масивната врата нейния смях. И своето име. Аз съм, няма кой друг да е толкова припрян. Заедно сме с един колега и приятел, Карлос се казва. Вратата се отвори и последваха досадните подробности и безсмислено говорене по-късно, когато той беше се надвесил над отворения хладилник. Дори изпита ревността, когато Карлос я разпитваше за Колумбия и се учудваше, че не говори испански.
– Говоря – отвърна тя, – но съм се зарекла да го забравя.
– Защо, в някои квартали на Ню Йорк испанският е доста полезен.
– Не харесвам полезните неща.
– В какъв смисъл?
– Не знам как да го обясня. Стремежът на някои хора да търсят само полезност, нещо, което да им върши работа, не ми допада.
– И само заради това не искате да говорите испански?
– Не, просто се скарах на родителите си.
През цялото време Карлос не беше забравил, че са дошли да поправят хладилника. Фокера отново се наведе над него; постоя в това положение, докато се почувства неудобно, и от позата, и това, че през цялото време почти нищо не върши; и се изправи. Сесиля отново срещна погледа му и се усмихна по нейният невероятен начин. Чувстваше се озарен, изпълнен със светлина и радост. Още няколко пъти се навежда и подаваше нужните инструменти на Карлос. Накрая се чу познатия звук, хладилникът заработи, и тя изказа съжаление, че няма какво да сложи в него. Още била на диета. Напълни го с бутилки минерална вода. Очаквала с дозиран глад да възстанови нормалният баланс в организма си. Щели да й липсват само няколко връзки целина. Правела си сок и така нататък. Тук Фокера решително се намеси. Пое задължението на намери и купи целина. Не знаеше какво представлява. Беше нещо зелено. Готов съм да обиколя целият град докато го открия. Целият град няма да е нужно – възкликна тя. Но в нашия квартал ще се наложи доста да потърсите. Има го, но не навсякъде. И щяла да е много-много благодарна. Имала проблеми с гърба. Изстинала след последният урок.
Само след около час Фокера напъха в хладилника цял наръч целина. Беше изхарчил шестте долара, без никакво колебание. Дори беше доволен, че остана без нито цент в джобовете. Така по свой начин прибави допълнителен смисъл на поведението си. Беше готов и на значително по-големи жертви заради нея. Сесиля възхитена възклицаваше, щяла да има за цяла седмица, благодареше му. Искаше да му даде пари, броеше ги, но той категорично отказа. Достатъчно беше само да се усмихва. Нямаше нужда от друго. Чувстваше се още по-силно влюбен. Без абсолютно никакво съмнение. За съжаление беше време да си тръгне. Не трябваше да прекалява, макар точно това да му се искаше. Изпита болка, когато тя му помаха и затвори вратата.
През следващите дни при всяка възможност, което често означаваше няколко пъти дневно при възможност, обикаляше около нейният вход, докато накрая я видя.
– Случайна среща! – възкликна тя.
– Не, няма никаква случайност – призна Фокера. – Обикалям от доста време с надежда да те видя. Днес очите ме заболяха от взиране.
– Ама защо не ми се обади по телефона?
– Исках да се срещнем по този начин.
Всъщност едва тогава се сети, че нейния телефон го имаше в книгата с поръчките. Не беше особено досетлив, в доста от случаите дори се обвиняваше в изначална глупост; и със сигурност едва ли скоро щеше да се научи как се поправя дори обикновен хладилник. Вероятно такива бяха нейните впечатления. Щеше да се съгласи и с по-грубо определение. Няма да обръща внимание какво мисли за себе си, дори обидите нямаха особено значение, след като е с нея. Не искаше да мисли за друго, достатъчно му е само да я гледа. Пиха кафе, разговаряха, уговориха се кога да й се обади по телефона. По-късно отношенията им се развиха по възхитителен начин, както го определи той при разговор с Карлос, и тогава вече не искаше да си спомня дните и нощите изпепелени от вулкана желания и съпътстващите ги несигурност. Всичко коренно беше се променило. Нямаше защо да си ги спомня миналото. Чувствата им с времето станаха по-интензивни. И взаимни, както още в началото му се струваше. Всичко помежду им наистина стана случайно и затова, струваше му се, естествено и без напрежение. Нямаше нужда от продължително ухажване, напасване на характерите и други подобни глупости. Никога не се е чувствал по този начин, без да има нужда от анализи и допълнително мнение на когото и да било. Така, според него се случва с човешки същества, които имат обща химия или каквото там е нужно, за да се чувстват щастливи, че са заедно. Обяснени по този начин отношенията им изглеждаха достатъчно мотивирани и искрени.
Прекарваха нощите ту в нейния апартамент, ту тя идваше на гости, когато съквартиранта беше нощна смяна. Не помнеше колко седмици прекарах насред този непрекъснато изригващ вулкана от чувствено опиянение. Почти не обърна внимание на признанието, че тя едва ли още дълго ще преподава нейните танци. Заради гърба. Болките ставали нетърпими при най-лекия хладен полъх. Излишно е да обяснява колко лесно призна, че нищо не разбира от хладилници. И от почти нищо свързано с техниката. Освен това нямаше каквито и да било таланти. Само винаги е мечтал да срещна жена, с която се разбира от половин дума, и дори от разстояние, без да говорят. Всичко беше и шега, и истина. Обещаваше да направи нужното, животът й да бъде лесен и лек за понасяне. Накрая се обади на Гжегош и го предупреди да не разчита на него. Беше напълно сигурен, че започва нов живот.
– Ама да не се върнеш сред няколко седмици?
– Никъде не отивам, и затова няма да се връщам. Сега съм прекалено зает. По-късно смятам да работя нещо друго.
– Знам ги такива като тебе.
– Не, случаят е съвсем различен.
– Всички така казват.
Установи, че удоволствието да напуснеш по свое желание, е дори по-приятно от намирането на работа. Каза му, нека мине да си оправят сметките. Вярно, имаше да взема някакви пари. Отказа се в полза на Карлос. Всичко, което имам да вземам, го дайте на него. Скоро се записа в курс за физиотерапевти. Искаше да я масажира така, че никога повече да не изпитва болки в гърба. Разтриваше я с длани, с върховете на свитите си пръсти, понякога внимателно я мачкаше едновременно с двете ръце. Тя охкаше и същевременно се възхищаваше, че е научил толкова много за съвсем кратко време. След масажите, които понякога продължаваха повече от час, тя се чувствала като новородена. После двамата решиха, тоест тя предложи, че е по-добре да се пренеса при нея, и да плащат един наем. Тогава времето буквално летеше. Всичко помежду им се променяше не с дни, а с часове. Живееше на няколко педи над обичайното си всекидневие. Съвсем естествено му се струваше при всяка нейна дума или усмивка да се издига още по-високо. Междувременно, докато живееха заедно, той успя да смени поне шест-седем места за работа. Звънеше по-често на правилните телефони, и често го викаха на интервю. Накрая дори се записа в актьорски курсове. Откакто беше в Ню Йорк с нея за първи път отиде на театър. После и на балет. Почти всяка седмица имаше нови изложби, които разглеждаше с нея. Тя познаваше много хора, и не по-малко нея познаваха. Държеше се с всички свободно, разговаряше на различни теми, понякога доста специализирани, и винаги с невероятната й усмивка; но никога не почувства, че е сам, а тя е само близо до него. Винаги бяха двамата, един до друг, независимо от околните.
Разговорите им обикновено бяха за нейните танци, какви перспективи имат някогашните й ученици, а и тя самата преди години; освен това говореха за известни актьори или театрални постановки, за които тя му разказваше най-подробно. Дори изиграваше части от отделните роли. Два пъти тя отново осигуряваше театрални билети, но така и не присъстваха на представленията. Оказа се, че имат доста други работи за вършене, също толкова важни за тях. Задоволяваха се с нейните разказа за постановки, които тя беше гледала. Ходиха два пъти в „Музея за модерно изкуство“ и тя му показваше любимите си картини. Споделяше и биографични подробности за отделните художници. Беше учила до трети курс „История на изкуствата“. Отказала се, и по-добре. И така знаеше толкова много, че понякога той се чувстваше доста смален. Направо джудже. Тогава тя му помагаше да порасне отново. Удряше го с малкото си юмруче по рамото, намираше повод да му каже „ти си велик!“ или признаваше, че никой не я е разсмивал толкова лесно. И главно без да се напряга.
– Не обичам когато господата прекалено се стараят – изричаше с насмешка тя.
– Не бъди толкова строга с господата. Позволи им да са старателни.
– Не само им позволявам, а дори не им обръщам внимание.
С нея той запазваше чувството си за хумор независимо от ситуацията. Погледнеше ли я, за пореден път разбираше, че няма причини да се безпокои и да е несигурен. Понякога признаваше колко важно за настроението му е нейния спонтанен смях, когато правеше своите забележки, свързани със световно известни картини и мнението й за тях; и на начин, по който той ги възприемаше, видял ги за първи път.
Една вечер тя му каза, че иска да е булка. Няма проблем! Можем да се оженим още утре. Това е най-малкото, което мога да направя за тебе. И за себе си, разбира се. Щом ще ти достави удоволствие, за мене е още по-вълнуващо преживяване. Макар че засега нито пръстен можеше да й купи, нито булчинска рокля. Призна, без неудобство. Искаше тя да знае всичко за него. И да го превърне в тяхна обща история. Повод за смях, дълги разговори и нови шеги. Всичко си имала, и пръстен, и булчинска рокля, и обувки с дванайсетсантиметрови токове. Тогава ще сме почти еднакви на ръст, дори мога и да те поглеждам от високо. Още една причина и двамата да се засмеят. Безброй пъти съм заставала пред огледалото като булка – възкликна тя. Отиде в другата стая и след малко се появи. Беше като героиня от приказките. Роклята, гривните и колието бяха невероятно изискани. Завъртя се на един крак в едната, после и в другата посока.
Трудно му беше да повярва, че тази толкова красива и изискана жена иска заедно да продължат живота си. В един момента тя го прегърна малко по-особено, без да се притиска както обикновено с цяло тяло към него; след известно време отстъпи като продължи да усеща дланите й отстрани около врата си. Само трябва да ти призная, че не бях съвсем точна с теб, когато се запознахме. Струваха му се естествени подобни думи. Всеки ден научаваха повече един за друг. И винаги му беше интересно. Последното, което тя спомена почти веднага бяха петте години в повече, които премълчала. Прие го като съвсем нормално. Жените винаги искат да са по-млади. Макар и доста по-възрастна, тя изглеждаше значително по-добре от него. Не се заблуждаваше. Беше направо като момиче. След като бяха вече женени и направиха безбройните фотографии, които били задължителни в подобен случай, според нея, тя обяви, че родителите й искат да се запознаят с него. До тогава не беше ставало дума за тях. Знаеше, че съществуват някъде, скарали са се преди време с нея. Лесно му се струваше да не се сеща за тях. Нито го интересуваха причините, нито щяха да го интересуват.
Баща й, дон Хаосе, се оказа доста нисичък, силно прегърбен, с матово лице, постоянно задъхан; докато майка й, с една глава по-висока от него, през цялото време го държеше под ръка и му помагаше да върви. Изучаваше внимателно лицата им и търсеше прилика с красивата им дъщеря. Както често се случва откриваше доста общи черти, и почти никаква прилика, с който и да било от двамата. На вратата дълго се прегръщаха и целуваха със Сесилия, и дори си поплакаха. Отстъпи на разстояние, в дъното на коридора. Чувстваше се доста неловко. Имаше ли право да ги остави сами или трябваше да остане като свидетел на срещата им, след като вече бяха роднини. В един момент се сетиха за присъствието му, разприказваха почти едновременно, тръгнаха към него, и доста естествено го приобщиха към тяхната радост от срещата. Стиснаха си ръцете с бащата; опита се ръкостискането му да е достатъчно мъжествено, и все пак да не прекалява, както понякога се случваше; прегърнаха се с майката, казаха си имената. После се настаниха около масата. Ядоха каквото ядоха, изпиха няколко чаши вино; накрая дон Хосе му направи знак с очи и сдържано движение на ръката да излязат на балкона. Искам да изпушим по цигара, и да поговорим на четири очи, каза му там, когато останаха сами. Фокера не пушеше, едно от малкото му достойнства, както му се струваше до преди няколко секунди. Вече имаше желание да запали цигара. И ако закашля, даже и да се задави, беше за предпочитане в тези първи минути. И понеже ще е за първи път, представляваше някаква трудност. Дори жертва. Или наказание. Взе цигара, запали я, и само я пъхаше от време на време между устните си. ДонХосе, явно имаше да казва нещо важно. След като повтори колкото се радва, че двамата ще живеят в законна връзка. Вярвам във вашето щастие и така нататък. Продължаваше да пуши, без да обръща внимание, че неговата цигарата беше почти загаснала. Накрая чу, че Сесиля, винаги е била изключително своенравна.
– От малка характерът й се оформи в тази посока. Винаги беше наопаки. Каквото и да кажа, тя заставаше на противоположна позиция. Отначало беше детска игра, докато с годините стана характерна черта. Вечната съпротива я определяше. Харесваше й да се противопоставя. И на нас с майка й понякога ни харесваше. Но с времето разбирахме, че този маниер на поведение пречи.
– До сега не сме имали противоречия. Разбираме се от една дума.
– Виждам, че е щастлива – изрече дон Хосе и го погледна по-внимателно. – През последните години беше загубила присъщия й блясък в очите. Не винаги мечтите се осъществяват, каквито и способности да имате. Сега отново е като озарена отвътре.
– Обичам я. Бил съм влюбен в разни момичета, и в България, и тук понякога, но никога не съм се чувствал така. Имам до себе си истински близък човек. Сякаш съм се раздвоил. Мога да разчитам на нея повече отколкото на себе си.
– С майка й вече бяхме загубили надежда, че ще намери човек, с когото да продължи живота си. Не искахме да остане сама. Не е хубаво. И не заслужава такава красота да бъде самотна.
– Откакто съм с нея, нямам нужда от други хора. Нейното присъствие задоволява напълно нуждата ми от общуване. С нея се чувствам единен. Вярвам в себе си, и съм сигурен, че с каквото и да се захвана, ще успея.
– Така и трябва. Ние с майка й сме минали труден път. Дано за вас живота бъде по-лесен.
Фокера с голяма готовност кимаше с глава, готов да се съгласи с всичко което казваше баща й, и вдишваше задушаващият го пушека от цигарата му.
Накрая сеньор Хосе, както се казваше той, каза, че има нужда да сподели един дребен , но важен за него факт:
– Млади човече, много се радвам, че сега можем да разговаряме. Имах нужда от този разговор. Подготвях се за него от години.
– И на мене ми е приятно. Всичко свързано със Сесилия е интересно, и ми харесва. Вие сте превъзходни хора.
– За съжаление и доста болни.
– Изглеждате добре.
– Не ми остава много, млади момко – изрече уморено Хосе и вдигна поглед към него. – Наистина съм сериозно болен. Както ти казах, животът ми в никакъв случай не е бил лесен. Трудностите каляват характера, но разрушават тялото.
– То и моят живот не е кой знае колко лесен за понасяне – успя да вметне Фокера, без да е сигурен дали има право да говори за себе си при такава изповед. – Имигрант съм, ама от другата страна на океана.
– Емиграцията винаги се плаща. Сега е дошъл за мене момента да платя с най- ценното, здравето си.
– Не се ли лекувате?
– Идва един момент, когато и лекарите са безсилни. Важното сега е, че най-ценното в живота ми, ще бъде с жизнен и истински весел мъж.
– Да, трудно губя доброто си настроение. Дори и любовните си признания понякога правя със смях. Превръщам ги в шега. Но за сега остават най-сериозното, което съм направил. Нищо по-значително не виждам от обичта ми към Сесиля.
– Не можеш да замениш с нищо младостта. Някога и аз бях истински жизнен и готов на всичко, за да постигна каквото съм решил.
– За съжаление аз не съм амбициозен – успя отново да вметне Фокера.
– Нека да не говорим повече за моите болести. Дъщеря ми е щастлива, покрай нея и ние с Миранда, нейната майка, сме и по-спокойни за бъдещето, и за човека, с когото ще живее – разчувстван той го хвана първо под ръка, после дори се опита да го прегърне, и в очите му заблестяха сълзи. – Вече имам две деца. Ще мисля за вас не само като мъж до Сесилия, но и като млад човек, пораснало дете, на което мога да разчитам.
Дон Хосе почина след три месеца, а достопочтената доня Миранда, майка й, която през последните дни му помагаше да се премеси от кревата до огромния прозорец в неговата стая, откъдето той напоследък наблюдаваше света, както помърморваше, имаше ли някой наблизо, го последва след половин година. И двамата ненавършили седемдесет и една година. Не бяха кой знае колко възрастни, но след като бяха си отишли, Фокера прие, че толкова им е отпуснато да са на белия свят. Беше нормално възрастните да напуснат света, за да има място за по-младите. Струваше му се и жестоко, и същевременно обикновено, и дори банално. За него беше по-лесно, защото имаше с тях само доста бегло общуване. В тези последни месеци те избягваха да се показват пред други хора, дори и роднини; повтаряха, че идва време, когато не искаш другите да те виждат, независимо от външния си вид; дори с него, когато придружаваше Сесиля, по-дългите срещи бяха съвсем редки. През последните седмици, с напредването на болестите им, първо Хосе, после и Миранда, жена му, предпочитаха или самотата, и допускаха само Сесиля и медицинската сестра, която се грижеше за тях, до леглата си. Дните бяха трудни за Сесиля, често стоеше и гледаше с празен поглед пред себе си; нейното настроение, съвсем естествено му се предаваше. Лесно си представяше нейното изражение. Понякога приличаше на нея, и искаше по най-откровения начин да сподели нейната мъка. Тя дълго време не мислеше за друго, освен за болните си родители. Не ги приемаше като възрастни, достигнали житейският си предел. За нея те изглеждаха като обречени. Наказани с трудни за лечени болести. Осъдени да умрат. И тя не можеше да им помогне. Затова те на няколко пъти отказваха срещите с нея. И това допълнително я разстройваше. С времето все по-рядко разговаряха, понякога се случваше направо да се разминават като непознати. Изглеждаше му съвсем нормално често да изпада в нейните депресивни състояния. Струваше му се дори задължително. Връзката помежду им, независимо каква беше, му се струваше особено важна. Нямаше как винаги да са радостни и щастливи, казваше си. Смъртта също е част от живота, беше прочел някъде, и сега е време да се съгласи. Не се безпокоеше нито от нейното, нито от своето лошо настроение. Излезе за известно време от това състояние при общуването с двамата служители от погребалната агенция. С тях трябваше да е по-активен. Разговаряше, задаваше с неудобство въпроси на Сесиля, за да уточни подробностите около изпращането, първо на баща й, после и на майката. При второто погребение се чувстваше доста по уверен, установи той. Тогава уреди почти всичко сам, и почти не я безпокоеше. Вече имаше опит в общуването с тези, които се грижеха всичко свързано с изпращането на близкия човек, да бъде приемливо. Уреждането на въпросите свързани с двете погребения го върнаха на предишното място, близо до Сесиля, и беше гузен заради неочакваното усещане за отчуждение.
Когато изпращаха дон Хосе, двамата за първи път бяха сред други хора; познати на Сесиля, непознати за него, които му изказваха съболезнования; разменяха прегръдки, целуваха се помежду си, някои се опитваха и него да целунат. Никога не е бил склонен да приема чак такива прояви на близост. В случая успяваше да отговори на прегръдките, а и даваше вид, че също целува човека който докосваше лицето му. Бяха ритуални повторения, съвсем естествени за повечето от присъстващите, и с времето прието от него. Правеше каквото се очакваше от него, с някои се прегръщаше, на други само стискаше ръката или приближаваха утешително глави. Най-накрая имаше право да отстъпи, стремеше се да е до Сесиля, и същевременно се опитваше и нея да я увлече със себе си, колкото се е възможно по-далече от ковчега и попът, който размахваше кадилницата, обикаляше го и припяваше тихо. Църковната служба беше направо безкрайна. Вероятно такава трябваше да бъде. Понякога поглеждаше към най-близките от присъстващите опечалени и се опитваше да открие и у тях желание всичко по-скоро да свърши. Изпитваше известни угризения, че така и не успя да открие у някого досадата, която изпитваше от известно време. Опитваше се да запомни някои физиономии. Имаше доста възрастни хора, добре облечени, дори направо елегантни в скръбта си. Сесиля също беше облечена в няколко ката черна и прозрачна коприна. Не беше сигурен кой е осигурил нейната рокля, защото той нямаше никакво отношение в случая. По едно време си помисли, че тя, както беше с булчинската рокля, има всичко в нейната стая. Сама е избрала, купила и така нататък най-подходящи одежди за случая.
Беше все така величествена и красива в страданите си. Понякога, установяваше, че както обикновено не успява да откъсне поглед от лицето й. Единствено сълзите, които мокреха страните й, го променяха. Тогава тя се бършеше с някоя от черните кърпички, които медицинската сестра, този път вече в нова роля, с готовност й подаваше. Колкото и дълъг да беше ритуала, безкрайни сълзите, молитвите и несдържаните призиви към Господ да се погрижи за тръгналите към него, накрая всичко свърши. Опасяваше се да не въздъхне с облекчение. Вървеше до Сесилия и я придържаше с една ръка. Навън някой от роднините ги заведе до колата си и ги закара до тях, той благодари; чудеше се дали трябва да го покани горе, и там още няколко минути да са заедно, но се отказа. Освен да пият, и дори да се напият, какво друго можеха да правят. През цялото време го интересуваше само Сесилия. Не беше сигурен какво трябва да й каже, и какво е по-добре да премълчи. Всички отдавна са очаквали родителите й да ги напуснат, заради болестите, заради възрастта им, и защото в подобна комбинация от болести и навлизането във възраст, близка до пределната, скорошният край е неизбежен.
През следващите дни избягваше да говори с нея за родителите й, само я прегръщаше, слушаше как плаче опряла глава на гърдите му, и чакаше да се успокои. За съжаление никой не живее вечно, независимо колко хора го обичат и имат нужда от него. Не е кой знае каква мъдрост, все пак е безспорна. Често припомняше думите на баща й, че Сесиля е най-хубавото или дори единствено ценно нещо, което оставя след себе си. Беше доволен, че ги помни, и същевременно съжаляваше, че ги казва. Защото тогава тя отново избухваше в плач. Прегръдките, притиснали телата си, често в средата на стаята, бяха най-подходящото средство за утешение. Сгушила се в него тя се успокояваше. Вдигаше поглед и отново притискаше глава към гърдите му. Постепенно свикнаха с положението. Още повече, преди дори не споменаваха за съществуването на нейните родители. Тя доста скъпернически споделяше информация за тях двамата. Обикновено за отношенията им на емигранти решени да постигнат на всяка цена добро ниво на съществувание, с постоянен труд и желание да открият техният начин за успех. В отговор той разказваше за майка си, спомняше си нейният смях и неуспешно се опитваше да го опише. Често показваше две нейни фотографии. Старият Фокер, стргият и великодушен треньор по хокей, беше неговата гордост. Разказваше за работата му с хокеистите, какви глезочи били, преди да започне той да се занимава с тях. Основната му способност, дори талант, е начина по който успявал да създаде отбор. Обединение на хора с обща цел, които могат да я постигнат с взаимодействие помежду си. Обичал да променя и моделира характерите и на най-неподатливите. От най-обикновени момчета, които искат да се пързалят, създавал бойци, готови да се борят за победа.
След като беше изчерпал възможните теми, с които се опитваше да разведри обстановката, стигнаха и до някои реални факти. Оказа се, че след смъртта на нейните родители, тя е собственик на два ресторанта и три жилищни блока, почти всички на Пето авеню, една от най-богатите улици в света. И тъй като не очакваше скоро тя да осъществи каквото беше нужно в случая, той се срещна с някои от наемателите. Дълго отлага да направи последователно посещение на всички. Накрая събра достатъчно сили и в продължение на една седмица го направи. Винаги осведомяваше Сесиля за намеренията си. Съветваше се с нея, какво е по-добре да направи първо, и какво да отложи за по-късно. Настояваше, че е само неин представител, и нищо повече. Тя го изслушваше и обикновено махваше с ръка. Имаше пълното право да действа по най-подходящия за двамата начин. Постепенно набра увереност в общуването в хора, които бяха по някакъв начин зависими от него. Беше си приготвил подходящи за случая фрази, и срещите преминаваха без никакви затруднения. Обясняваше им кой е, обещаваше, че ще продължат да си сътрудничат; на два пъти се появи заедно със Сесилия в ресторантите. Двата наема бяха най-високите. Преди това бяха се уговорили да не сядат, колкото и да ги канят. Щяха по този начин да уточнят отношенията им. На няколко пъти Фокера направи прави дребни ремонти в един от апартаментите. Смени два гумени уплътнителя в кухненския бокс. Спомни си последната работа и погледна с насмешка хладилника. Повече от реалната работа беше желание му да помогне. Не се престараваше в тази посока. Смениха банковите сметки и май това беше най-голямото усилие. Посетиха офиса на фирмата, която управляваше имотите им. Прегледаха внимателно документите, за да може мустакатият служител да потвърди колко са щастливи от тяхната фирма, че ще продължат съвместната си работа.
В подобен случай всякакви мисли, доста неочаквани, и като че ли непредизвикани, запълват съзнанието. Вълнението и постоянната му несигурност, с която често се бореше, се влияеха от съвсем други причини. Нито за имоти мислеше, нито за пари. Може да се каже, че почти не го интересуваха. За Фокера беше важно, че усещането им за близост не само не беше намаляло, а с времето по свой начин се засилваше. И следователно имаше причини да запази спокойствие. От друго нямаше нужда. Често беше готов да забрави себе си, защото му беше достатъчно каквото тя желае. Изпълняваше всичко с удоволствие, още повече те обикновено бяха съвсем елементарни:
– Донеси ми машата за къдрене, скъпи! – изричаше тя. И почти веднага питаше: – Не те ли обаждат подобни молби?
– Искам да поискаш да ти донеса нещо по-голямо и тежко. Нека бъде трудно. И дори на пръв поглед невъзможно.
– Машата ми е достатъчна.
– Вече летя с въпросната маша – изпяваше той.
Такива, невинни, понякога глупави, но приятни за двамата бяха шегите им.
Винаги готов да задоволи желанията и дори капризите й, беше налучкал начин на поведение и говорене, най-подходящ за отношенията им. Дотогава никога не беше имал подобни отношения. За първи път беше женен, и го смяташе за напълно нормално. Живееха заедно, и е естествено да прави всичко, от което тя се чувства добре. Изискваше съвсем малко усилия. Обикновено бяха само двамата и това значително го улесняваше.
– Имаш ли желание да подсладим живота си? – питаше тя с широко отворени очи. – Очаквам бърз отговор.
– И сега животът ми е достатъчно сладък.
– Имам предвид нещо реално. Една голяма торта гараш. Обичаш ли торта гараш?
– Не съм ял торта от дете. Но обичам всичко, което и ти обичаш.
– Значи си съгласен да потърсиш къде правят най-хубавата торта гараш.
След като са привършили с тортата, пили са възможно най-горчивото кафе, целувките бяха съвсем естествено продължение. Беше винаги учуден, че може да плъзне длани по това невероятно тяло. Помагаше й да се съблече. Понякога тя беше напълно гола, а той само беше разкопчал горните две копчета на ризата. Според нея това бил неговият начин да разпалва страстта. Нямаше смисъл да обяснява, че докато я съблича винаги очаква строго подвикване: какво прави и как си позволява такива волности. Затова беше припрян и винаги бързаше. Чудеше се откъде измисля тези думи. Повече подхождаха на някогашните му учители. Беше готов да разкъса дрехите си, докато бързаше да се съблече. Винаги оставаше нещо върху себе си, обикновено фланелка, преди да застане между невероятно дългите и обли бедра. Сексът със Сесиля беше нещо изключително, и винаги беше готов да й благодари за невероятното преживяване. Беше имал няколко гаджета, две за по няколко месеца, и две с които спа още след запознанството, без никакво продължение. Оказваше се, че нищо не знае, дори нещо повече, никога нямаше да научи, ако не е с нея. Още докато я целуваше потъваше дълбоко, чувстваше се като погълнат, и същевременно откриваше как съзнанието му се изпълваше с докосвания и електрически възпламенявания в различни части на тялото.
Беше едновременно физическо и духовно преживяване. Зашеметен, едва смогваше да си поеме дъх, и дори чувстваше вина, че му се налага да диша. Тогава следваше някое от винаги изненадващите го предложения: искам да се преместим във фотьойла до прозореца. Само там стигала до края, само там усещането е божествено. Пренасяше я като бебе, макар тези няколко крачки да представляваха сериозно усилие. Сесиля, макар и доста дребна в сравнение с него, беше тежка за носене. Добрал се до фотьойла, тя отново му напомняше, че са едно същество, и като преживяване, и като усещане за пълнота и общност, подчинени на едни и същи движения. На моменти успяваше да се отдели от нея, усещаше се на разстояние, и тогава можеше да я наблюдава, всъщност наблюдаваше и себе си, ръцете си; как се движат и ненаситно обхождат всяка извивка на нейното тяло; невероятно издължено, нежно до крехкост, и същевременно притежаващо всички заоблености и настръхнали изпъкналости, едновременно твърди и еластични. Лицето й изчезваше и се появяваше сред тъмната вълна на буйната коса. Искаше му се всичко да не свършва, и същевременно желанието му да стигне до края, да експлодира в удоволствието, нейното и своето, го подчиняваше. Следваше ритъма му, спуснал се стремително от висини, в които нямаше нужда от въздух; докато накрая успееше да дойде окончателно на себе си. Бяха невероятни мигове. Притискаше я, опрял влажната й буза до своята.
Напоследък тя все по-често искаше да й приготви мартини. И за себе си да приготви. Не искам да съм сама с чашата. Толкова време съм била сама. Съвсем друго е когато сме двамата. И наистина беше различно, когато пиеха, говореха, наблюдаваха се, с чаши в ръцете си. Лесно минаваха към второ, трето и така нататък мартинита, в двата фотьойла до широкия прозорец. Пиенето и дори обикновеното общуване с нея, винаги му напомняше за секса. Отдаваше се на усещането, без да я изпуска от поглед. Естествено беше тя да му се струва още по-красива, когато е пиян, след четири и дори пет мартинита с допълнителна доза джин за един следобед. Напоследък вечерта, след няколко хапки от готовата храна, която той поръчваше, смееха се без причина и преминаваха на уиски. Веднъж му се случи нещо съвсем неочаквано. Застана пред огледалото в тоалетната и видя лицето на Сесилия. Усмихна се, искаше да се обърне и да я прегърне. Не го направи, защото не видя своя образ. Разтри очи, примига да настрои погледа си, и тогава видя себе си, а над рамото си милото лице на Сесиля, притиснала се плътно към него, поставила длани на корема му. Искаше да й разкаже какво беше видял, но нямаше смисъл. Причината вероятно беше изпития алкохол. Но оттогава често виждаше в огледалото, вместо своето лице, Сесиля. Докато тя седеше в ъгъла на кухнята, гледаше стената пред себе си и повтаряше:
– Каква е идеята, скъпи?… Не мога да разбера каква е идеята?…
– Скъпа, сигурен съм, че се безпокоиш заради смисъла на живота. Едва ли някой до сега е открил какъв е. Поне аз нито съм чул, нито съм прочел някъде достатъчно ясно определение. Вероятно няма думи, с които да се определи какъв е смисъла. Мисля, че е достатъчно да изпитваме удоволствие. Това със сигурност е един от смислите. Оттам произлизат и други занимания, които допринасят да разсъждаваш положително за това, което ти се случва. Защото какво е живота, ако не този низ от събития и хора, с които ги споделяш. Лично аз вече привикнах с начина, по който прекарваме дните и нощите.
– Това ме плаши понякога. Няма ли да се откажеш, и да ме оставиш сама в този апартамент. Затова попитам: какъв е смисъла?…
– Сладката ми, Сесиля, смисъла за мене е, че все така с удоволствие се обръщам с всички тези умалителни, и не ми се струват нито сантиментални, нито скучни, нито изтъркани. Чувствам се като първият човек, който ги използва. Понякога това е достатъчно да мисля, че всичко има смисъл.
– Не съм сигурна, че е достатъчно. И как да разбера каква е идеята – отново чуваше познатата и вече плашеща го фраза. – Невъзможно е, признавам ти!…
Това бяха думите, които тя постоянно повтаряше. След тях следваше продължителна пауза и тогава тя гледаше пред себе си с притворени очи. Накрая се оказа, че Сесиля има нужда от психиатър. Решението дойде съвсем случайно благодарение на една нейна братовчедка, която им гостува за две денонощия на път за Филаделфия. Почти задължи Сесиля да потърси най-напред мнение, и ако се наложи помощ. Спомена напрежението около кончината на нейните родителите. Всичко беше се случило за толкова кратко време. Беше наясно с нейната свръх чувствителност. Обясни, че тя, без да има съществена нужда, ходела да се изповяда на своя психиатър поне два пъти месечно. Представи всичко като игра и дори като забавление, за да се съгласи Сесиля. Познаваше я добре. Някога, като деца, са били неразделни. Поговори и с него. Каза му, да не пренебрегва проблема. Вярно, Сесиля е особена личност, творческа, с интереси към изкуствата. Но всички сме зависими от най-обикновени, присъщи на всички човешки същества преживявания. Накрая се обади на няколко свои познати и им даде телефона на добр и изпитан психотерапевт.
Оказа се мъж на средна възраст, с мустаци, брада и посивяла коса до раменете. Говореше бавно и впереният му поглед хипнотизираше. Ходеше при него веднъж седмично, и след три месеца се наложи да влезе за два месеца на лечение. И двамата бяха приели както психиатъра, така и лечението. Сравнително бърза се възстанови. Последваха няколко месеца на секс и свободни любовни обяснения. Всичко беше както през най-хубавите им дни и нощи. Никога не забравяха внимателно приготвените от него мартинита. После отново започна да чува вече познатите му въпроси за смисъла. На следващата година отново трябваше да се лекува. В началото при психиатъра и после две седмици в болницата. Освен това гърбът все по-често я предаваше, както казваше тя. Изправяше се да покаже, че вече има сигнал за следващото критично състояние, и застиваше като препарирана. Наложи се да се снабдят с инвалидна количка. Когато гърбът й беше схванат Фокера я разхождаше в съседния парк. Кръстосваха алеите два-три часа сутрин и почти толкова следобед.
Не знаеше какво впечатлени прави тази поредица от събития, пък и не го интересуваше кой знае колко. Лесно му беше да не разсъждава на тази тема. Обикновено бяха само двамата, както винаги достатъчни един на друг. Независимо от всичко случващо се, чувствата му към Сесилия бяха все така силни. Обичаше я дори повече. Любовта примесена с известно съжаление за състоянието й му се струваше още по-силна. Не обръщаше внимание на своето състояние, независимо как се чувстваше. Със сигурност не винаги се чувстваше добре. Невъзможно беше, след като обичаната жена, съпругата му, е болна. И често повтаря въпроса „каква е идеята, скъпи?“. Или му обяснява, че не си позволява да има куче, след като не му е родила дете. Ако ти харесва, нека да си вземем. Не, не! Не мога да си го позволя. И за двамата, дори след като изминаха доста години, случващото се беше достатъчно, за да имат още доста съвместни преживявания, и приятни, и не чак толкова, както е нормално във всички продължителни отношения, колкото и любовни да са. През цялото време случката с разваленият хладилник, беше един от най-често предпочитаните им спомени. Независимо от пътешествията и другите удоволствия в съвместният им живот. И беше сигурен, че заради точно този спомен никога не разказа какво вижда в огледалото. Как вместо своя образ срещу него е Сесиля, и колко време трябва да измине, преди отново да види себе си
