ПРОБЛЯСЪЦИ В ПЕПЕЛТА, нов разказ от Павел Томов

Двама са по-добре отколкото един, понеже те имат добра награда за труда си.
Защото, ако паднат, единият ще вдигне другаря си; но горко на онзи, който е сам, когато падне, и няма втори да го вдигне.                                                                                                                                                     Еклисиаст 4:9-10

Нещо упорито и драстично започна да се променя – и у хората, и с климата. Сушите зачестиха и, придружени от ураганни ветрове, водеха до бедствия. Западният Бряг не закъсня, а може би, в известен смисъл имаше предразположение, да се включи ентусиазирано в тази надпревара към нови възможности.

Тръгнаха на път рано, преди изгрев слънце, за да избегнат обичайното, даже и в този съботен ден, интензивно движение. Пътят течеше в две посоки, почти нереален, като една огромна тъмна река осеяна със светлинки и бавно се пробуждаше. Знаеха къде отиват, знаеха, че ги чакат и все пак ги владееше обичайното безпокойство от предстоящата неизвестност. Достигнаха градчето, когато върховете и склоновете на местните планини над него вече се къпеха в позлатата на първите слънчеви лъчи. От магистралата всичко изглеждаше измамно спокойно в този характерен за южната част на Западния Бряг безветрен зимен ден. Пейзажът изглеждаше по-скоро като  през всяка една свежа хладна пролетна утрин.

Организаторите имаха богат опит с подобни дейности в цялата страна и си вършеха указанията с привичната рутина и отговорност.  Разсейваха тягостната атмосфера с по някоя въздържана шега. Имаше хора от много близки и по-далечни градове. Разделиха доброволците на групи и те поеха към назначените обекти. За ръководител на групата им се случи една жена от Ню Мексико. Тя беше на неопределена възраст, средна на ръст, слаба, жилава, жизнена и решителна, и караше пикапа си с инструментите, специалните облекла и водата за пиене професионално. А водата беше необходима, защото започваше да става по-топло и слънцето да напича, което си беше характерно тук, даже и по това време на годината.

Преминаваха по улици, които не подсказваха нищо за предстоящите изненади. Редове от спретнати, добре поддържани предимно едноетажни къщи в традиционен стар стил с подредени дворове- все пак това поселище беше едно от първите на Западния Бряг. Но изведнъж в преминаващите квартали се появиха необичайни просеки с изглед към планините, от изравнени със земята обгорели отломки на доскоро обитавани домове. Сякаш някаква поразяваща ръка с дълги огнени пръсти носени от силните ветрове, си беше играла със съдбите на хората. Между тези просеки имаше напълно запазени, недокоснати от стихията къщи.  Контрастът правеше картината още по нереално-потискаща.

Първото семейство на което започнаха да помагат бяха Дейвид и Алисия. Къщата им или това, което беше останало от нея се намираше в един почти напълно опустошен квартал. Обстановката наоколо изглеждаше, като след военни действия. За „щастие“ това семейство беше успяло да спаси колите си, с които бяха дошли. Около съседните къщи имаше много скелети на изоставени коли. Всичко се беше развило неочаквано и много бързо.

Лицата на тези хора не изразяваха нищо – бяха като претръпнали или по-скоро душите им бяха прегорили- като че се бяха примирили със съдбата си. Задачата на групата доброволци да беше да открие, колкото е възможно повече незасегнати от огъня предмети със сантиментална стойност, свързани със спомените на Дейвид и предимно на Алисия.

Ръководителката им обясни, какво да правят и раздаде инструментите – лопати и сита. Почти по войнишки облякоха защитните облекла, сложила си маски, очила и ръкавици срещу прахта и други замърсители. Преди да започнат, всички, заедно със собствениците, се хванаха за ръце в кръг и сведоха глави. Обзе ги чувството за нещо общо помежду им, на някаква увереност, надежда, по-силна от разрушителната сила на природата и необяснимо спокойствие, надвиващо трагедията.

Работеха на три групи по двама. Един загребваше пепел с лопатата и я слагаш в ситото, а другият внимателно я пресяваше и търсеше исканите предмети. Алисия даваше указания, къде очаква да намерят ценните за нея предмети, свързани със спомените и, когато са ги изненадали с нареждането, да се евакуират незабавно. Ориентираха се по проблясъци, форми и цветове в еднообразната сива маса на пепелта.

– Ето, тук беше спалнята ни и огърлицата ми стоеше на нощното ни шкафче. А тук беше кухнята. До нея се намираше стаята на майка ми. – обясняваше тя.

От къщите бяха останали да стърчат самотно, като тъжни паметници, само комините, части от стени и една невъобразима плетеница от обгорели жици и тръби. Покривите и всичко което можеше да гори от тези предимно дървени конструкции се беше превърнало в пепел, а слоят и беше значителен и потискащ. Преди няколко дена беше преваляло и не се вдигаше много прах, но отдолу имаше слой кал. Почистиха там, където са били спалнята, банята и кухнята. Намериха само няколко метални звезди и фигурки от цветно стъкло, оцелели от стенни декорации и статуетки, които Алисия прие с благодарност.

За Дейвид носталгията беше свързана повече с двора и пространството около къщата:

– През този портал (сега въображаем) се излизаше във вътрешния двор. Той беше просторен, сенчест, тих и спокоен. А ниската декоративна палма пред входа на къщата изглежда още жива и, надявам се, може да се възстанови, въпреки че е обгоряла отвън. Да, палмата изглеждаше упорита…

Затопляше се и защитните облекла започнаха да действат като малки сауни. Работещите станаха вир вода.

На изпроводяк всички пак се хванаха за ръце и сведоха глави. Разделиха се като приятели и се насочиха към следващия обект за следобедното назначение.

Госпожа Лин, възниска и на средна възраст, беше по-словоохотлива или поне така, като споделяше спомените си, се опитваше отчайващо да дойде в някакво съгласие със случилото се. Домът и се намираше в един доста по-нов, престижен квартал и беше на три етажа – приземен и два над нивото на улицата. Всички те гледаха към пресъхнало изкуствено езеро, което трябва да е било красиво преди пожара. По съвета на ръководителката тя послушно облече защитен костюм, сложи си маска, и енергично закрачи през обгорелите останки да сочи местата, където бригадата да търси.

– Имах много колекции: от порцелан, стъкло и ценни монети. Всички те имаха и колекционерска стойност. Някои бяха в стаята на сина ми до гаража, други в хола, а някои и в стаята на сестра ми, която гледаше към езерото. – обясняваше разпалено тя.

Толкова се беше улисала в спомените си, че стъпваше невнимателно в невъобразимата бъркотия от пепел и оголял метал и трябваше да я въздържат. Всичко от покрива и горните етажите се беше сринало в приземния, освен стаята до гаража. Там намериха парчета от няколко керамични статуетки, немного оцелели стъклени предмети, една малка ламаринена кутия с потъмнели от жегата монети и останки от сервизи.

– Вие ли сте свирили на рояла?- попита някой.

Картината беше покъртителна. Останките от напълно изгорял роял бяха запокитени от силния вятър, от единия ъгъл на горния етаж в противоположния край на приземния. Струните стърчаха, като разпилени, зовящи за милост коси над металните му части.

– Опитвах се, когато имах време. Баща ми беше природно надарен и свиреше добре. Наследих от него любовта си към музиката. – отвърна госпожа Лин.

Стъклата от вратите на това което е било камина на първия етаж се бяха стопили от неописуемата горещина, стекли се подобно на водопад и застинали в поразително, тъжно произведение на изкуството.

– Вероятно много от предметите, които търсим, са паднали в приземния етаж. Гледайте за порцеланови чашки. Те са специално издание на Армани.- наставляваше търсещите тя.

И наистина, един намери чудесно запазена бяла порцеланова чашка. Друг още три от същата колекция, а всички за радост на домакинята – непокътнати. Тогава, за да освежи атмосферата, някой от групата с приповдигнат тон  уточни:

– Имате предвид Джорджо Армани. Е, щом чашките са оцелели без поражения, това със сигурност говори за качеството на Армани.

– Да, Джорджо Армани Много скъпа колекция…- откликна замислено и приятно изненадана от компетентността на питащия госпожа Лин.

Времето напредваше. Бяха открили окуражаващо количество предмети с повече сантиментална, отколкото реална стойност. Обозначиха местата за търсене за следващата група доброволци, защото имаше още много работа и се сбогуваха с благодарната домакиня.

Хората на които помагаха, както и другите застигнати от стихията, е трябвало да минат през тези изпитания, както и всеки от нас през своите в живота си. Робърт Фрост справедливо е отбелязал: „Най-добрият изход винаги е през.“ Идваха нови предизвикателства- калните свлачища на обезлесената земя, причинени от проливните сезонни дъждове.

Внушителният по размери и с неотразима, извикваща смесени чувства външност, знаменит кибернетичен пикап на г-н Мъск се плъзгаше почти безшумно по пътя към къщи. В просторната му футуристична кабина с огромен екран вместо арматурно табло цареше тишина и негласно уважение към топлата увереност, която се опитваха да внушат постиженията на съвременната технология. Всеки се беше вглъбил, може би в спомените си от днешните преживявания или в мислите си беше вече в къщи и нямаше желание за разговор.  Все пак, един от тях се опита да разсее витаещата неловкост и поде:

– За пръв път се возя в тази популярна напоследък машина. Поне отвътре изглежда като космически кораб с впечатляващата си електроника.

Джо, с неотразимото си чувство за хумор, не закъсня да вметне игриво:

– На какво ли не са способни сега компютрите… Дали не сме част от въображаема, програмирана реалност?

– Струва ми се, че сме си съвсем истински. Мисля, че и днешната ни опитност беше доста осезателна.- отговори първият, имайки предвид умората, удовлетворението, че са били полезни, поне с утехата на съпричастието и с благодарност за незаличимите, преосмислящи живота образи.

Джо отвърна разбиращо с добронамерения си приятен смях. Никой друг нямаше желание да се включи в разговора и тишината надделя. Неотразимият пикап продължаваше да се търкаля плавно, неусетно и с лекота,  което противоречеше на огромната му странна, ръбата форма, а електрическото му сърце унесено напяваше за един безвъзвратно идващ смел нов свят.

Пишещият тези редове си при+помни за свои забравени стихове:

 Какво е щастието?
Крехка неуловима птица,
Ефирна цветна пеперуда,
Обещаваща дъга,
Перо, носено от вятъра,
Облак в златна рамка,
След бурята проблясък светъл ,
Нетърпеливо чакана зора,
Причастието носещ залез,
На съкровените мечти крила,
Души две свързани завинаги,
Пръв дъх – обикновено чудо,
Нотка топлина, разсейваща тъгата,
Част от вечен цикъл,
Върху листа оставяща следа ръка,
Сърце, летящо в песен,
Зова неповторим: „мамо!“, „татко!“,
Троха от хляб насъщен,
Вода кристална капка,
И този незаслужен дар
Наречен Свобода…

Състраданието е споделена болка. То дава така необходимите ни проблясъци на надежда. Залог за това е вроденият ни копнеж по вечността.