от Алена Ликова
Според евангелията, бедният Лазар, покрит с гнойни струпеи, лежал пред прага на дома на богатия Лазар – който пирувал бляскаво около голяма трапеза, обсипана с несметни блюда – петимен да се нахрани от падналите трошички от масата. Псетата прииждали и ближели раните му. Ала това не е съвсем вярно. Истината е по-различна.
Лазар, скромен и беден учител по арамейски, с протрит сив хитон и нахлупен над олисялото му чело химатий, една късна, необичайно топла за сезона вечер, когато над Витлеем бе надвиснал тежък, лепкав мрак, дойде да поздрави началника на центуриона, богатия Лазар, по случай наближаващата Пасха.
– Дойдох, освен за всичко останало, да побеседвам с мъдър човек – бавно и някак уморено произнесе бедният Лазар. – За една зима много ми се събра. Изгубих горчиво огромна част от илюзиите си и съм на път да изгубя напълно някогашната си безрезервна, безмозъчна вяра в човека. – Ръцете му леко потреперваха, докато държеше глинената чаша ниско над масата. – Вземи учениците ми. В прежни времена имаше почит към моя сан, имаше благодарност, даже благоговение пред фигурата на просветения. Сега мнозина от тях люто ме възненавидяха за мъките и терзанията, на които ги подложих – чувствам скритата им неприязън като зеещи язви по тялото си.
– Недей да хленчиш, ти си по-добре даже от конярите на Арапий, който не си знае броя на дукатите – извиси глас Лазар. – Имаш толкова ученици, а и не плащаш никаква дан на кесаря.
– Не мога да се оплача от глад, винаги добри хора оставят вечер пълен съд пред прага ми и кошница с няколко порязаници. Другаде ме боли. – Около устните на Лазар се вдълбаха две дълбоки, страдалчески гънки. – Гледат на мен като на просяк и стока за продан. Все едно, че те са купувачите, а аз – работното добиче. Няма я високата духовност, няма го алтруистичният порив, няма го чувството за въздаване и саможертва. Няма го висшето подражание на доброто – най-бистрият човешки импулс, който познавам.
От гнилите дробове на бедния Лазар се откърти тежък хрип. Началник-стражата гнусливо потръпна и смръщи посивелите си вежди. Придърпа краищата на багреницата си. Дълго мълча.
– Ти си пораженец – отсече накрая той. – Ако беше отишъл в Рим, сред чадата на патрициите, или поне в Йерусалим, сред първосвещениците и книжниците, щеше да си на почит. Бил си дете на имотни родители, имал си прекрасни възможности и заложби, а сега се въргаляш в калта, забравен от хората и бога.
Бедният Лазар удивено премига с воднистосините си очи и заби поглед в протритите върхове на сандалите си. Залъкът преседна на гърлото му.
– Никой не е пророк в собствената си земя – промълви тихо той. – Тук има прекрасни и добри люде с природна интелигентност и школувана начетеност, много по-ценна от схоластичната ученост на книжниците и фарисеите, от която лъхти на лицемерие, мухъл и плесен. А и се уморих до смърт от шумните кръстовища и кряскащите тълпи по тържищата. Искам до края на дните си слънце, простор и творчески покой – гласът му пресекна и се изгуби сред виковете на Лазаровите деца около водоскока в градината.
– Никой тук не те разбира – заяви богатият Лазар. – Не говориш ясно и просто на хората. Върви в Рим да проповядваш ексцентричните си теории, там е пълно с полусмахнати чудаци.
– И гладна бохема – усмихна се кротко бедният Лазар. – Но защо ли трябва да ме разбират въглищарят Афрон или мулетарят Милетий? Защо те трябва да ми налагат своята мисъл, нима аз ги уча как да пасат добитъка или разчепкват земята, нима им налагам някаква забрана и цензура? Ала мога срещу два-три динария да изуча децата им, та да станат един ден сенатори. Кой друг ще им помогне?
Богатият Лазар притеснено се размърда и погледна към яркия пламък на лампата. Зад гърба му незабелязано, като сянка, премина съпругата му Аран, забулена в мафория си. В дъното на коридора едва чуто отекнаха отдалечаващите се, ликуващи стъпки на стотника Маврий.
– Огледай се около себе си – продължи учителят. – Що за народ се навъди? Виж как благочестивите гражданки са заголили месата си и връткат срамотиите си наляво и надясно по гуляите, сякаш ги е ухапала щръклица. А мъжете им не отделят устни от бакъра.
– На това му се вика кючек, вид еротичен танц – намеси се снизходително богатият Лазар. – Днешното време разкрепости табутата и сне лицемерния фалш, натрупан през вековете, от същинската и неподправена човешка природа.
– Като става дума за природата, явно така женската иска да впримчи в ноктите си мъжкаря и да го завлече в леговището си, нахвърляйки се върху него като грифон върху газела – бедният Лазар изтри устни с края на ръкава си. – Ала в природата всичко е далеч по-смислено и хармонично. Там е обратното, там мъжкарят размахва бляскавото си оперение, за да подмами и прелъсти женската. Човечеството е погазвало винаги естествените закони.
Към масата неусетно се бе приближила снажната Аран. Лазар й хвърли бегъл остър поглед и тя сведе очи и се изчерви до корените на косите си.
– Това е статус кво на съвременната култура – обяви вещо богатият Лазар. – Всички веяния и моди, културният етикет, идат право от метрополията. Не би го оспорил даже кесарят със заешката устна, който инак обича да влиза в остри пререкания с всички и да реже глави.
– Всяка култура, която се разнася надалеч в периферията, като вълничките от хвърленото камъче във водата, по пътя си се губи, изкривява или превръща в отпадъчен продукт, в субкултура – отрони тъжно бедният Лазар. – И тъкмо тя се тиражира и продава най-добре сред широките маси, като триците за свинята, които тя най-лесно предъвква и най-лакомо поглъща. Субкултурата е попила дълбоко в езика и мисленето ни, пуснала е филизите си из цялата духовна плът на човека.
Богатият Лазар, който не понасяше вулгарния език, обидено вирна брадичка.
– Вземи днешните певици. Болшинството от тях издават не музика, а квичене, закрепено върху няколко прости музикални тона; сякаш звукът иде не от диафрагмата, а от задните части на тялото – измъчен и присвит, грозен, треперлив и немелодичен – поде учителят и махна нетърпеливо с ръка. – Ами ония разслабени с дългите уши, които не знаят азбуката, а се пишат детски поети, чунким невръстните са родени с мозъчен недъг?
Домакинът предупредително вдигна вежди и се огледа безучастно из стаята.
– Доброто изкуство трудно се продава – продължи Лазар – и затова творецът е винаги бедняк, просяк пред божиите врати, чиято душа тихичко моли небето за милост, коленичила пред олтара на красотата.
– Любовта не се купува, нито дава по милост – отрони велемъдро Аран.
Сиромахът засегнат произнесе:
– Неговата душа дарява всичко от себе си, без порив за надмощие и алкание за някаква облага; дарява защото е винаги смъртно влюбена в този живот, в човешко създание или прелетна птица, в нечут повей на вятъра, в бегла сянка на лек облак из полята или измислена от него приказна земя… – Лазар притвори пожълтелите си клепачи и се унесе в някакви свои си мисли. – И какво ли може да поиска? Тя доволства и ликува от толкова малко – мигла, част от полуизвърнато лице, откъслечен смях, едва промълвена сричка… Един миг от безкрайното време й е предостатъчен, за да го окрупни във фантазията си до цяла вселена…
– Е, праведно и сладко нещо е ласката, щом някой ти е драг – обади се богатият Лазар. – Влива в изпусталелите ти жили толкова енергия… Дето викат, младо да е, пък може и да е хубаво – усмихнат той впи взор в бухлатата пазва на Аран.
– Поетът не е в състояние да докосне някого, ако не го люби от цяло сърце. А ако е безподобно пленен, не може да си представи небесния си ангел в леглото, разсъблечен и пъшкащ. Така той е трагично осъден на вечна самота и несподеленост – промълви бедният Лазар. – Аманте демент ест, любовта е лудост.
– Ау, колко си поетичен! – Аран го дари със захарна усмивка и после избухна в кръшен смях, отривайки леко снага о перваза на прозореца. На пленителното й лице се вдълбаха две клиновидни трапчинки.
– Малцина са хората, които могат първо да се посмеят на себе си, преди да отправят отровните си стрели към света – промълви бавно Лазар. – Ето ме мен – пълен глупак, слабоумно предоверяващ се на людете и разхищаващ чувствата си по целия видим и незрим божи мир, без да си дава сметка, че предизвиква у околните само язвителен присмех и съжаление… – Лазар направи над главата си красноречив жест. – Уж вещ във всичко, но с неведението на дилетант, който симулира познание; вечният слаб ученик в живота, превърнал слабостта си в призвание…. – Лазар сведе глава. – А може би, това и му е хубавото – да не изпаднеш в ролята на самозабравилия се, кичещ се като гиздава мома с добродетелите си човек… Днешните вълчи времена са пълни с такива. Ако не пъчеха гръд и не стискаха здраво връвта на кесиите си, мигар биха могли да оцелеят… – от притеснение ъгълчетата на устните му се наслюнчиха, сиромахът ги изтри с опакото на дланта си.
– Лепта за труда си ли от мен искаш? – сепна се разочарован богатият Лазар. – Ето защо си дошъл… Как е на арамейски думата “няма”?
– “Ас-харм” – прошептя сиромахът. – Не за мен, за жена ми, която вехне и съхне в леглото…
Лампата попримига, запращя и намали пламъка си. В жълтевината на посърналата светлина чертите на бедния Лазар рязко се откроиха, две уродливи сенки обрамчваха горчиво стиснатите му устни, а под помътнените му очи бяха издълбани дълбоки, синкави кратерчета.
Богатият Лазар впери празен поглед в блюдото си и неловко помръдна нозе. После изправи налятата си снага и пристъпи в средата на стаята. Сиромах Лазар бързо дръпна стола си и се запъти с неуверена крачка към запряния вратник. Аран леко го открехна. Началникът на центуриона не удостои учителя с поглед, докато той се провираше ребром през тъмната пролука, потъвайки неуловимо в нощта. После с бегло движение на дланта отмахна досадата от челото си.
По същото време във Витания две сестри, Марта и Мария, горчиво ридаеха над повитото тяло на брат си, положено в гробницата. Тогава изведнъж над главите им проблесна ярка светкавица и проехтя гръмовен глас: “Лазаре, излез вън!” Клетникът се размърда изпод тежкия камък.
Бедният Лазар сякаш дочу и видя всичко във вътрешността на ума си; гигантското превъплъщение на смъртта в живот, на драмата в щастие. Изпълни се с чудовищна сила. Изправи превитата си снага и чевръсто бутна вратата на глинената си колиба. На одъра лежеше с изсъхнал гръбнак и угаснал поглед жена му Емира.
– Стани, Емира. Изгрей, мое ясно слънчице, моя песен – ласкаво промълви Лазар.
Невярващ и изумен, той зърна поруменелите бузи на Емира, която бързо се изправи в леглото и му поднесе канче с бистра вода.
ЗА АЛЕНА ЛИКОВА
ИЛИ ЗА СЪРЦЕТО, КОЕТО ВИЖДА КРАСОТА
Пораснала е с книгите – и живее с тях. За нея художествената реалност не е илюзорна, а автентичност. Като дете попива остроумия, смях и литература от гостуващи в дома на майка й – проф. Розалия Ликова, писатели и литератори, които правят днешната съвременна литература.
В живота винаги се хвърля в „Голямата вода“ – заради себе си и заради обичани хора – и сама се измъква от нея. Учи изкуствознание в Художествената академия, свири на пиано и превежда от английски език.
Пише много – рецензии, очерци, студии във в. „Народна култура“, в сп. „Изкуство“, „Проблеми на изкуството“, „Наш дом“. През 90-те години в сп. Съвременник“ печата новелата си „Беглите очертания или планините, които идват“. Със съпруга си Емил живее в Раднево и в местния в. „Марица-изток“ публикува повече от 400 очерци за художници, рецензии, есета, пътеписи и добрата дума на читателите е нейната „Нобелова награда“…
Ако Екзюпери е казал, че „най-хубавото се вижда само със сърцето“, самата Алена е голямо сърце, което вижда красота в света и трупа перлите й дълбоко в себе си като съкровище, което само сродно сърце може да открие. Откривателят е съпругът й Емил –а затова книгата „Слово и образ“ е посветена на него…
„Слово и образ“ е книга с изкуствоведски, литературоведски и културологични есета – по нейно признание. Книга – многоцветна експлозия на философия, усещания, идеи; книга-заря, избухнала в литературното небе като изхвърлен високо разперен огън от натегната до безпамет пружина. Повечето работи в книгата са публикувани в печата, но събрани заедно и подредени по начина, по който ни ги представя книгата, те имат силно, зашеметяващо на места звучене, овладяващо съзнание, усет и чувства.
Два раздела оформят книгата – I. „Път през картинитe“ и II. Поетични въртопи“ един от друг отделени по тема и жанр, но неразривно свързани с обща философия: „Какво ли ще оставим след себе си? Струма ми се, че това е въпрос на строго индивидуален авторов прочит, интерпретация и творческо преображение на реалността…“ /“Жертвата и врагът“/.
-
В „Път през картините“ Алена ни среща с творци на четката и перото, като художниците Христо Николов, Иван Димитров, Димо Генов, както и с уникалната експозиция „Думи и графити“ от рисунки и графики на големите майстори в изобразителното изкуство Светлин Русев, Милко Божков и Захари Каменов по стихове на Коста Павлов и Борис Христов. Среща ни с поезията на Надя Вълканова, Таня Благова и Искра Енева. Едни от най-хубавите й редове са за „поета с меката шапка“, „изчезнал като Гео Милев през 20-те ужасяващи години на отминалия век – за Васил Карагьозов, дядо й, чието творчество „се оказва на ръба на промените, преход от една художествена система в друга“ /Ч. Добрев/… Не е случайно, че именно той става мост между Д. Полянов и Смирненски, запълвайки с антивоенните си стихове една празнина в представите ни за нашата пролетарска поезия /Т. Павлов/ /“Поезията на Васил Карагьозов – преход от естетиката на романтизма към модерната епоха“/.