Припознатият Яворов

Част I

След вдигнатия шум на сензацията „Непознатият Яворов” сериозните обществени търсения сега би трябвало да се насочат не към конкретиката на казуса кой създаде „Припознатият Яворов”, а към генезиса на проблема за състоянието на „антикварния пазар” в България, значението му за съхранението на националната памет и отношението към него на научните среди, занимаващи се със старини.

Всъщност проблемът е, че такъв пазар няма!

Което е показателно за истинността на съвременното ни „бавноразвиващо” се капиталистическо общество, което реално се е калцирало преди време на ниво „недоразвит капитализъм” – и какво друго да е, след като в случая липсва основният двигател, пазарът. Нормален пазар не може да има, защото държавата със своите закони не разрешава. А не разрешава, защото е къде по-лесно да пълниш витрини на музеи с отнети от полиция, прокуратура и съд артефакти, или да „помолиш нежно” да ти бъдат „дарени”, отколкото да ги откупиш.

Няма никакво значение дали продавачът се казва „Христо Павлов”, „Павел Христов” или „Иван Иванов”. Факт е, че е осъществена сделка между пълноправни членове на обществото ни – гражданин и фондация. Нито едната страна не е под запрещение или непълнолетна. Единият предложил, другите купили – имат си адресите, телефоните, да се уточняват, има си ред, по който се развалят сделки, и т.н.

Със сигурност сега ще последват някакви следствени действия и от страна на властите, които ще ги припишат на „обществения интерес към случая” и т.н. Ще притеснят „колекционера второ поколение”, ще му разправят, че работата е сериозна, защото има намесени политически фигури при осигуряване на средствата, че втора фондация реално плаща откупката, че има издадена книга и заблудена общественост. Той обаче е кристално чист – самите откупвачи, оценители и издатели публично и многократно обявиха, че хартиите са намерени до кош за боклук, че са донесени за оценка на автентичност в държавна институция в която са стояли известно време и са гледани от експерти, че са дадени от собственика безвъзмездно за публикуване и едва в последните дни Фондацията се е напънала, намерила пари и решила да ги купи, като даже им е била направена и великодушна търговска отстъпка. Е, нека младият следовател, на който с натиск от прокуратурата ще възложат евентуалното следствие да открие умисъл в действията на една от страните и да видим дали ще се намери прокурор за обвинението, макар че в България има прокурори за всичко, дори и за най-невъзможните обвинения. Да му подскажа – самите нови притежатели и издатели на драгоценните хартии се подсмихваха ехидно на въпросите за намирането край кофите за боклук и бодряшки весело отговаряха, че не това е важното. Второто правило на колекционерството по нашите земи гласи: Очички гледАли, очички плакАли … По-късно ще се върна на първото, и основно правило, върху което се развиват следващите правила в джунглата на измисления български пазар за антиквариат.

А всичко можеше да се развие по-съвсем нормален начин, ако страната, в която пребиваваме, беше нормална.

В нормалните държави държавните институции си сътрудничат при нужда. Какво пречеше да се изминат едни триста пешеходни крачки – от НБ „Кирил и Методий” до Научен архив на БАН, или едни петстотин крачки до Държавна агенция „Архиви”? Или едната крачка над егото – да вдигнеш телефона и да помолиш колега с по-голяма или по-малка научна титла за консултация? Ако експертите от БИА на НБКМ, НА на БАН и тези от ДА „Архиви” огледат какъвто и да е документ и имат съмнения относно автентичността и произхода му, то е нормално да поискат мнение и от експертите на НИКК – Научно изследователския институт по криминалистика и криминология. Всичко това на държавно ниво и в случай, че става въпрос за стойностни за националната ни история документи или предмети и в случай, че се предлагат на държавна институция. Държавата оценя, харесва, плаща, притежава и предоставя на обществото удоволствието от разглеждането на националните ценности. Но това тук не се случва и няма как да се случи. След дъжд – качулка, казва народа ни. Описаните действия неизбежно ще последват, но защо ли?

В нормалните държави, нормалният пазар предлага възможността да се издържаш от търговия с артефакти от отминали времена или с изкуство, старо или ново. Ако обаче си неграмотен, оставаш гладен. Ако не инвестираш в знания, ако не си винаги нащрек с новостите – изчезваш от пазара. Първо ти се смеят, после те изолират и накрая сам тропваш кепенците. Но когато магазинът или галерията ти работят коректно и качествено, тогава и държавата се допитва до теб, без да те притиска. Само че за да станеш име, трябва да четеш или да си платиш на тези, които са чели. И да даваш на обществото от това, което имаш – да даряваш, да излагаш, да печаташ каталози, да публикуваш. Ако се опиташ да шмекеруваш, гарантирано е че внукът ти няма да може да окичи под логото на фирмата си „Established” или „Since” и внушително число години на съществуване.

Проблемът е, че в България не съществува пазар, а се правят пазарни оценки от хора, които не биха издържали и ден в пазарни условия.

Проблемът е, че докато всичко се върши полулегално нищо няма да е сигурно във витрините на националната ни памет.

Проблемът е, че медии и зрители искат по най-бързия начин да научат само сензационната част, за да се нахранят. И е важно тя да е много ценна и ако може много историческа, защото „при нас лабаво нема” – най-стари сме, най-умни, най-красиви … е, четвърти по футбол, ама там поне всички бяха истински.

И търсим тая сензационна опора в миналото, защото ни е кофти настоящето, а несигурно бъдещето. И я получаваме – от бързащи издатели, печатали забързани книги от забързани изследователи. Лошото е, че малцина купуват поезията на поета, но всички искат да знаят как е живял, с кого е спал, какво е ял, а ако има и още исторически личности в цялата каша, то става и суперпикантно.

Е, пазарът предложи – сензационна литературна мистификация, в едно с историческа фалшификация! (За конкретиката на „документите” и тяхната невъзможна истинност – в част втора.)

Ще позволим ли децата ни да ги гледат в музей, а внуците ни да ги учат в учебниците?

Добре ще е притежателите на луксозната книга с новооткритите творби на „непознатия” поет да си ги пазят – не всеки ден сме свидетели на литературни мистификации, а не е зле да има за внуците по една „Веда Словена” – ще я шътнат тогава, на вече урегулирания(дай Боже) пазар в милата ни Родина.

Има и вариант неизвестният творец да си доплати една допечатка на издателя, със своето име отгоре – не всеки ден четиридесет и седем листа между твърди корици струват двадесет лева. Да видим дали тогава ще се реализира на пазара като поет.