Приказният, но фантастичен по човешки свят на талантливата Теодора Сърбинска + интервю

Често в ежедневието си опитвам да поглеждам малките знаци-намигвания, дадени ми от Вселената. Маскирани под формата на случайности, те са с трайността на миг. Тези знаци ме отпращат към усещането, че всичко в нашия свят е навързано по свой вълшебен начин, всичко се надгражда и има дълбока скрита информация, но ние трябва да освободим сетивата си, за да отвърнем на това намигване. При предпоследното от посещенията си в Кюстендил, в малко магазинче открих част от творчеството на една забележителна българска жена, чиито творения са съвсем уникални. Веднага реших да й пиша, тя ме покани в ателието си, но за жалост тогава нямах възможността да се видим, а изгарях от желание. За щастие при последното си пътуване до село Слокощица, реших да се свържа с нея и се разбрахме за дългоочакваната среща. Единственото условие бе да се случи след 10:30 ч., тъй като сутринта се разхожда из Хисарлъка. Усещането за вселенско намигване се случи на няколко пъти в хода на разговора ми с Теодора Сърбинска – фотограф и творец от Кюстендил в сферата на приложните изкуства, изработваща колекционерски кукли и текстилни пластики, както и скулптури от грундиран текстил. Тя експериментира в различни фотографски жанрове. Нейни творби са собственост на частни колекции в България, Германия, Франция, Канада, Сащ, Япония, Русия, Украйна, Италия и др.

Нейни фотографии са участвали в колективни изложби в Атина, Барселона, Лондон, Мелбърн, Лисабон, Берлин, Амстердам, Лос Анджелис, Йоханесбург, Ванкувър, Вашингтон и др. и са публикувани във фотографски списания като Creative Light Magazine, Dodho Magazine, Digital Camera World, PHOTOPICS ART.

Споменавайки за своето увлечение, провокирано от малкия й син, по анимета, тя  отбеляза шедьовъра на студио Гибли „Гробът на светулките“. Точно преди няколко дни имах удоволствието да гледам анимацията за пръв път и тя остави у мен пронизващ отпечатък. Освен това съвпадение през цялото време имах чувството, че разговорът минава така леко и че с нея се разбираме по някакъв неизразим с прости думи, духовен начин. Тъкмо си помислям да й задам даден въпрос и тя, по детски, енергично и чувствено, вече ми е отговорила на него. Като фен на хорър жанра, не пропуснах да й споделя, че виждам някои от произведенията й като герои от приказен свят на сенки, в същото време така живи, носещи мъдрост, добрина и древност.

Попитах я дали има конкретни филми, книги, които са вдъхновили нейните персонажи, но тя противно на очакванията ми отговори, че няма и че всички тези същества сякаш идват от едно хранилище. Дори не прави скици на идеите си! Те стоят някъде там, тя ги вижда и ги материализира в нашия свят, като едно от най-любопитните неща, които научих, е че е абсолютно самоука. Е, предвид това, че баща ми е художник, който сънува картините си преди да ги нарисува, от малка съм израснала с представата, че такова хранилище наистина съществува. Различните хора го назовават по разнообразни начини. Както за баща ми това пространство е свързано със сънищата или просъницата, така за нея то вирее в абсолютно будното й състояние. Аз си го представям като безкрайна библиотека с информация и вдъхновение, събираща всевъзможни измерения и версии на реалността, прекрасно екранизирана във филма „Интерстелар“.

Благодарна съм на случайността, че отново ме среща с прекрасен творец, с помощта на когото усетих миризмата, видях лъченията и докоснах плътта на създания, идващи от тази библиотека на Изкуството. Чувството един творец да те допусне до може би най-съкровеното си местенце, а именно – ателието си, е неописуемо. За мое искрено щастие съм посещавала разнообразни ателиета, било то такива на фотографи или пък на майстори в сферата на стиймпънка и дизелпънка.

Всяко едно от тях има, разбира се, собствен чар и обаяние. Чрез ателието аз се докосвам до вътрешния свят на конкретните дейци. Първото, което ми прави впечатление, е миризмата. Уж невидима, тя служи като мое сетиво да отворя очите си по-широко. Понякога мирише на вехтост, понякога на ръжда, на дърво… но много рядко в ателието на един истински творец отсъства миризмата на свобода и усещането за полет на криле. Е, в ателието на Теодора въздухът бе толкова лек и приказен, че събрах в едно всички познати на човека благоухания. Теодора е една изключително скромна, нежна и фина жена, непрестанно погледът ми тайничко се прокрадваше към нейните ръце.

Дори светлината в ателието й беше сякаш овладяна от нея. В стаичката зърнах един уникален свят, в който всичко е подредено, но и направено с деликатно чувство за хумор. Намигването и кикотът в творчеството й се крият например в хрумката да увие ръчно ушитата и изрисувана от нея змия около металния стелаж.

Докато си говорих с Теодора Сърбинска, през цялото време се подаваха от кашон 6-те очи на едно от мистичните, любопитни създания, което към този момент вече се е настанило удобно, усмихвайки ми се, в моята стая.

Според мен любопитството е свързващото звено между всички сърбински герои. Още от влизането в ателието първото нещо, което човек вижда, е един охлюв, нежно надничащ с интерес в мистичните пространства под него.

В другия край пък виждаме множество летящи птици от последната й изложба, всички те в различни посоки, търсещи своето щастие или освобождение.

Докато правих снимките, непрестанно откривах нови детайли, например съвсем към края на нашата среща забелязах в най-горния ляв ъгъл на стаята удобно разположилия се на креслото си в официалните си одежди кучеподобен господин.

Едни от отличителните за нейния разпознаваем и характерен стил са, разбира се, мекотелите, ръцете, змиите и куклите, но след посещението ми в ателието на Теодора имам чувството, че видовете персонажи са безкрайни.

Всяка една гънка от дрехите или кожата им надхвърля триизмерността и човек би могъл дори да се стресне от някои от тях – сякаш всеки момент ще те заговорят или ще се раздвижат. Именно тази безкрайност от позитивни и гъделичкащи усещания създава една вдъхновяваща картина за мен като любител фотограф и антрополог.

Накрая реших с помощта на цифровия си фотоапарат за миг да поема нещата в своите новоотворени очи и да материализирам взаимоотношенията между персонажите, създадени от Теодора, както аз ги виждам.

Изразявам искрените си благодарности за отзивчивостта, милото отношение, за това, че Теодора ми отдели от ценното си време, за да си поговорим така приятно и че ме допусна до нейната вълшебна магия. Ето и част от интервюто с Теодора Сърбинска:

Мария Иванова: Честно казано в първия момент, когато видях снимките, които споделяш във Фейсбук, си помислих, че шерваш фотографии на известни хора, толкова са добри!

Теодора Сърбинска: (смее се) Не, мои са си снимките!

Мария Иванова: Много са яки! Защото и аз се интересувам от фотография, не толкова професионално, по-скоро любителски.

Теодора Сърбинска: Да, аз видях твои неща и ми харесват. Пътувате, млади и готини хора сте!

Мария Иванова: Ти каза по-рано, че творенията ти са направени от материали за рециклиране, освен това какви други материали използваш?

Теодора Сърбинска: Всичко, което виждаш, е текстил. Може да имам скеле някъде, тел, пластика, но в огромната си част това са платове. По-голямата част са си шити на принципа на дрехата – шиеш наопаки, обръщаш налице, пълниш, после правиш обтяжки. Всъщност – тук идва сложното. Не можеш да го видиш до последния му момент и не знаеш по какво точно работиш. Като правиш глина – ти виждаш, защото отнемаш от материала и във всеки един момент можеш да зърнеш какво се случва, а тук не. В процес на по-сериозна работа (това обикновено е за изложбите, защото за там се правят големите неща), оставам без пръсти, защото иглата, колко е остра отпред, почти толкова е и отзад. Но това си е част от нормалния ход на нещата, не го казвам като оплакване.

Теодора Сърбинска: Птиците… Те са част от последната ми изложба „Остров Съзерцание“ – отвътре скелето им е от тел, която е била предназначена да се използва за мини, за войната.

Мария Иванова: Уау, откъде си ги взела?

Теодора Сърбинска: Еми, имам си връзки (смее се), имам познати…

Мария Иванова: Тия връзки опасни! (смея се)

Теодора Сърбинска: Най-хубавото е, че тази необходимост е отпаднала. Има символика и в това, че сме превърнали смъртта в символ на живота…

Текст, писан за изложбата от Теодора Сърбинска:

„Нека мечтите ти са по-големи от страховете. И нека действията ти са по-силни от думите.” – Ралф Уолдо Емерсън

„Остров съзерцание” е изложба, която подготвям в ума си от доста време и включва предимно съвсем нови текстилни пластики. Смятам творбите си за плод на желанието на душата да си поеме дъх, те са моята радост и свобода. За мен съзерцанието е процес, който принася свръхчувствителност. То не е бягство от действителността, а опит за създаване на поне плахо равновесие между възприятието за света и светът сам по себе си, между знанието за живот и живота. То ми носи увереност в обичта ми към нещата в мен и извън мен. Помага на опитите да приемам, а не да елиминирам явленията, които застрашават егото ми. Съзерцанието е процесът на наблюдения, на обмисляне, който постепенно се слива със самата работа.
Без претенция за мистично обединение в теологичния смисъл на думата, ще споделя, че всеки бод, всяка мазка са благодарност, че имам очи, че имам ръце, че имам живот и обич“.

Една от любимите й творби е „Серафим“:

Теодора Сърбинска деликатно ми споделя за красивия детайл от това произведение, който не се вижда на фотографията – „с ръката си той държи мишчица, която съживява с дъха и любовта си“. В скулптурите на Теодора Сърбинска основен акцент виждам в езика на тялото на персонажите, създадени от нея. Стойката на краката създава една живост, от която извира скромност, деликатност и смиреност, възхваляващи човечността в пълния й блясък.

(показва ми къде стоят част от фотографиите й)

…Тук една приятелка ме е снимала на моя изложба. Аз не умея да се снимам и да позирам. Обичам  да снимам…

…Оставят се отпечатъци по тази хартия, ей сега ще взема ръкавици… Ти повечето си ги виждала във Фейсбук.

Мария Иванова: Ще си позволя малко личен въпрос – моделите от фотографиите твои близки ли са?

Теодора Сърбинска: Да. Аз много рядко работя по поръчка. От всичко най-важна ми е свободата. Искам да се чувствам добре като правя нещо. Когато човек работи по поръчка е обвързан с мнението на клиента, с претенциите му… Правила съм го за близки хора. Но не ми е любимото занимание да снимам сватби и кръщенета.

На повечето снимки основният ми модел е малкият ми син.

Мария Иванова: Той си прилича на истински актьор!

Теодора Сърбинска: Той е много спокойно, изключително добро дете. За съжаление не мога да пътувам със снимките си по света и да присъствам на изложбите, на които те участват. Бяха пуснали от галерия в Австралия снимка във Фейсбук. Моята снимка се вижда през прозореца.

Мария Иванова: Това (в дясно) е в басейн, предполагам.

Теодора Сърбинска: Не, това е бебешкото му корито (смеем се), той дори не влиза тук целият. Повечето неща са направени много набързо, в домашни условия. Важното е човек да има идея, да знае какво иска да направи. Аз гледам на мен да си ми харесат нещата. Големият проблем е, че като си снимаш детето, то все пак си е твое и отвсякъде ти е хубаво (смеем се). Трудно е да различиш кое има стойност като снимка, не просто ти е миличко, защото си си снимал детето… Аз съм се научила да работя бързо, правя много кадри, много набързо, после избирам. Голяма грешка на някои фотографи е, че измъчват моделите си. Първо трябва да имаш лично отношение към модела, да се отнасяш с него с уважение, да му пазиш достойнството и да не го уморяваш.

Мария Иванова: Винаги ли имаш идея преди да снимаш?

Теодора Сърбинска: О, не винаги, но бързо мисля. Да кажем, че се възползвам от ситуацията. То това е фотографското око, което и ти имаш всъщност. Отиваш някъде и виждаш нещо, което другите не виждат. Аз обичам фотография, в която присъства човешкото. Не казвам, че не харесвам пейзажи, много ги харесвам, но те по-рядко ме впечатляват и не ме докосват по този начин. Искам да правя нещо различно, не това, което по принцип се прави.

Аз не го крия, снимките ми имат сериозна обработка във Фотошоп.

Мария Иванова: Аз съм огромен любител на котки! Имах си една 13-годишна Мацинка, но стана звездичка на небето.

Теодора Сърбинска: И ние имаме котенца… (усмихва се)

Мария Иванова: Да са ви живи и здрави и много да ви радват! Има ли някакъв елемент на колажи в снимките?

Теодора Сърбинска: В тези, които ти показвам не. Иначе правя и такива. В тези – сама съм си направила композицията и съм си снимала.

Ако си гледала сайтовете за фотография, разбиранията са най-различни. Например това, което би се харесало на Vogue Italia (част от списанието Vogue, конкретно за фотография), то в никакъв случай няма да се хареса на ViewBug, съвсем са различни търсенията.

Мария Иванова: А това допълнително ли е рисувано?

Теодора Сърбинска: Аз нарисувах линиите на ръцете, не са добавяни с Фотошоп. Това е символът на границите.

Мария Иванова: Ти кога се запали по фотографията?

Теодора Сърбинска: Ами тук няма да кажа от малка, както се говори често. От малка по-скоро са тези неща (обръща се към куклите си). Може би по-сериозно от 10-ина години се занимавам с фотография. Като и преди това съм снимала, но са били по-типични неща. Пък и не съм имала Nikon (усмихва ми се, гледайки към окачената на врата ми лента на моя фотоапарат).

Мария Иванова: Имала ли си лентов фотоапарат?

Теодора Сърбинска: Аз съм имала, като дете, но не съм тръгнала от това, честно казано, пък и си беше скъпо удоволствие (смее се). Помня като бяхме деца, събирахме се на Хисарлъка, правим си снимки и си броим кадрите, много внимаваме, защото сме на лента и се притесняваме да не я съсипем. Карали сме се дори! Пък после събираме стотинки да ги носим във фотото да ги промиваме… Аз съм ходила на разни кръжоци, бяха ми интересни, но не съм стигнала тогава до някакво майсторство. После с цифровите…

Мария Иванова: Ма то и самият Фотошоп си е допълнително изкуство – обработваш снимките, рисуваш по тях…

Теодора Сърбинска: Естествено, да. Много хора го отричат, обаче Фотошоп има откакто има фотография. Фотоманипулации има и при лентовата фотография. Други са им били инструментите, но и тогава е имало фотографски манипулации, включително колажи. Те са заблудили 20те-30те години на миналия век половин Европа със съществуването на феи. Сър Артър Конън Дойл, след като е загинал баща му, се е отдал на мистиката и той е вярвал в тези феи. Сега от наша гледна точка – ти като го видиш, няма да повярваш, но тогава хората не са виждали такива неща.

Мария Иванова: А първия апарат някой подари ли ти го?

Теодора Сърбинска: Купих си го.

Мария Иванова: А като любима литература, любимо кино… Жанрове… Какви са ти интересите?

Теодора Сърбинска: Ми какво ли не! Как човек да избере едно! То е лесно да си чел само „Винету“, ама…

Мария Иванова: Първото, което ти идва наум!

Теодора Сърбинска: Честно казано в последните години най-много чета поезия. Романи вече по-рядко чета. Ако книгата не е лирика, то тя ще бъде с философска тематика. Има изключения, разбира се, но със сигурност като млада съм чела повече романи, отколкото към този момент.

Мария Иванова: Любими автори?

Теодора Сърбинска: Ох, не мога да кажа. Много са ми.

Мария Иванова: Това е като при мен, като ме питат за любим филм и им пращам ранкирания си лист в Летърбокс с над 300 филма.

Теодора Сърбинска: Да, много са ми. За щастие познавам лично много добри поети. В същото време познавам и много не-добри поети (смее се). Не знам защо хората си мислят, че е достатъчно там да римуват някакви думички и да стане поезия или пък си мисли, че пише бял стих, като разнесе надолу по редовете някакви неща… Еми не, не става поезия така лесно, не се получава.

За филмите също – гледам всякакво кино, включително, като казахме, и на ужасите гледам и обичам. Има и от там какво да се вземе. Не съм се вдъхновявала от тях за моите творения, но ги харесвам.  Естествено, че любими за мен са стари класики като „Трамвай Желание“, „Прекрасен живот“ (и по-стария, който е правен малко след войната). Харесвам основно човешките филми. А пък в същото време, последните години се запалих по аниме, гледала съм много анимета (смее се). Това дойде от децата ми. Аз обичам безкрайно да споделям интересите им и както аз им разказвам неща, които са ме впечатлили, ми е хубаво, когато те ми споделят нещо, което ги вълнува. Опитвам се да не подхождам, както повечето възрастни, с предразсъдъци. Оказа се, че анимето е толкова мой жанр – и сериали, и филми. За мен са изключително художествено издържани, чудесни и смислени, интересни и не-банални. Любимото ми аниме е за Джоджо и „Тетрадката на смъртта“ (смее се). Сега сме на 6-ти сезон, който чакаме още малко да излезе в Нетфликс. Много ми харесва „Твоето име“ и „Гроб на светулки“.

Мария Иванова: Точно го гледахме с приятеля ми преди няколко дни (въодушевено).

Теодора Сърбинска: Направо ме покърти. Скоро не бях изпитвала такава емоция. Когато човек много гледа, сетивата му се насищат и ние свикваме с еднообразието. Гледаш нещо, майсторско направено, добри актьори, има визия, но не те докосва. А този тъжен филм… Той е толкова красив през цялото време. Всъщност това е голямото майсторство. Както с „Животът е прекрасен“ на Бенини. Много хора го обвиняват – каква е тази комедия при такава драма, свързана с Холокоста? Но това не е филм за Холокоста. Това е филм за Човека, за човешкия дух, за любовта. И този контраст между голямото страдание и радостта, която, въпреки всичко, идва. Ето тези деца… даже в анимето беше още по-силно! Това огромно страдание и това момиченце, чийто смях непрекъснато бликаше… Някаква радост, които ние дори не я виждаме в живота си. Ние не я виждаме вече… Днешните деца сякаш не се радват на нищо.

Мария Иванова: И „Тоторо“ на Студио Гибли, „Моят съсед Тоторо“. Той не е толкова тъжен, позитивен е, но и там има тази страхотна красота. Изненадва те през цялото време.

Теодора Сърбинска: Точно. И на Марвел филмите. Колкото и да е странно и тях ги харесвам. Тях ги открих сравнително късно. Знаех за героите, но никога не съм обръщала такова внимание. Харесвали са ми като стилистика, като картинки. И аз пак, покрай малкия ми син, отидохме веднъж на супергеройски филм на кино… А и играят едни от най-добрите актьори.

Мария Иванова: То си е изживяване!

Теодора Сърбинска: Абсолютно си е изживяване… И защо да не се разтовари човек за 2 часа. Харесват ми!

Творенията на Теодора Сърбинска оживяват в сборника с есета за художници на Румен Леонидов „Деветият кръг на рая“, като начало на „Галерия на думите“ – съвместна инициатива на Националната библиотека и Издателство „Ателие Аб“. Румен Леонидов пише:

„Тази книга е съборна – в нея съм събрал по съдбовен признак онези души на художници, които превърнаха по необясним начин житието ми в битие. Те са различни по всичко, което ви хрумне – но си приличат само по едно – това, че през различни епохи на живота ми са се свързвали с моя дух, който на краските им е отвръщал със словеса. Но това не са единствените същества и същности, чиито дарби са ме дарявали с внезапно излитане от място. За това имам съществен повод да продължа досегашните си странствания из братските селения, възкачен на бъдещите ми платноходки с издути живописни платна. Това не е обещание, а обет – нетърпеливите ангели на моите Майстори ме очакват с най-чистите си четки в своите десници…“

Теодора Сърбинска вярва, че творецът е осъден да следва повелите на душевната си тектоника и да намери собствения си път, а изкуството придава драматична интензивност на ежедневието. От своя страна статичността на крайния продукт – снимките напомня, че всеки миг е уникален, неповторим и необратим. Затова тя не търси вдъхновението, изразните средства и обектите си далеч от себе си. Стреми се фотографиите й да конструират разкази, които да се разгръщат с помощта на въображението и да представят една постоянно променяща се история. Творбите й са съчувствено проявление на носталгията по всеобщата цялост, деликатен призив към осмислянето на бързопреходността. Те са визуализирани размишления за безпокойствието, самотата, меланхолията, взаимността, копнежа и носят белезите на неопределеността и уязвимостта на човешкото съществуване, на сдържана и строга нежност, на обикновеност, но и на благородство…

Портфолиото с фотографии на Теодора Сърбинска за Vogue Italia можете да видите тук.