ПРЕСЯВАНЕ НА ПЯСЪЧЕН ЧАСОВНИК, за новата книга на Панко Анчев „Въведение в Йордан Радичков“

Стефан Стоев

Върху творчеството на Йордан Радичков вече се събра достатъчно голямо количество критически изследвания, които го разглеждат и оценяват от различен ъгъл и с различни методологии. Но едва ли някой би могъл да твърди, че този голям наш писател е разбран напълно и оценен достатъчно точно. Затова и Панко Анчев, който отдавна пише и публикува статии и рецензии за него, е нарекъл книгата си „Въведение в Йордан Радичков“. И е добавил подзаглавие „Опити върху творчеството му“, което показва от една страна уважението и респекта на критика, а от друга съзнанието, че всяко успешно тълкуване е приближаване към Радичков и към величието на неговия талант.

Никак не е лесно да се анализира и тълкува Йордан Радичков. Неговото творчество е толкова оригинално, че понякога създава впечатлението, че се е появил и израснал от „никъде“, на „голо място“, съвсем неочаквано и сякаш е извън традициите на българската литература. Панко Анчев подчертава това своеобразие, но достатъчно задълбочено и успешно устантовява неговата принадлежност към традициите на българската литература, като успешен продължител на великите й постижения.

Панко Анчев разглежда Радичков на фона на литиратурата ни от втората половина на 50-те и 60-те години на ХХ век, когато сам писателят навлиза в нея. Критикът  очертава състоянието й, определя докъде е стигнала тя в свидетелството си, в изобразяването и изразяването на тогавашния български свят. Така той определя литературния, но и социалния контекст, в който ще се изяви успешно по-късно писателя.

Интересни са наблюденията на автора на онзи дял от творчеството на писателя, който той находчиво определя като „Йордан Радичков преди да е станал Йордан Радичков“. Това е най-ранното негово творчество – преди знаменината книга „Свирепо настроение“. Панко Анчев определя и типологията и характерологията на неговия герой, за да покаже доколко писателят е верен на времето и обществото, което изобразява и изразява.

Панко Анчев разглежда развитието на това общество и заедно с него и развитието на самия Йордан Радичков в творбите му от различните жанрове: разказ, новела, повест, драматургия.

Особено интересни са наблюденията и изводите на Панко Анчев върху образа на българския свят, пресъздаден от Радичков. Тук той е определено оригинален и задълбочен. Може да се каже, че такива изследавния не са правени и изводите на Панко Анчев демонстрират дълбочината на този анализ и умелото формулиране на изводи и тези. Особена критическа завист пораждат разсъжденията и определението за новия тип роман, който създава големия наш писател.

Много успешни и оригинални са изводите на Панко Анчев за характера на героите на Радичков след „Свирепо настроение“. Героят на Радичков се съпротивлява пасивно на грандиозните изменения в българското село и на миграцията, която го оставя без роден дом и родна земя. На помощ му идва освободената от тези трансформации енерегия, която изважда на показ затаяваната митология на Радичковото село. Героят му започва да говори на вид странно, а всъщност доста умело се мъчи чрез говорене да забави или дори да спре времето и промените.

Панко Анчев не остава до констатацията, че всичко у Радичков е своеобразно, различно от другите. Романът му – също. Критикът търси  и извежда концептуалното и типологичното в това различие и стига до извода, че  Й. Радичков създава нов тип роман, който нарича  „тип пясъчен часовник“. Много точно е определението му за своеобразния Радичков роман, основан на повторението на случки, реплики, въпроси, на цели епизоди дори. „Писателят сякаш обръща пясъчния часовник и времето потича отново. Вътре в чашката песъчинките са същите, но вече са се подредили по друг начин, разместили са се уж видимо, но всъщност незабележимо. Всяка една от тях носи в себе си някакъв смисъл от живота, характеристика на героя, истина за драматичния процес. Това няма как да бъде видяно и чуто при първото „пускане“ на пясъчния часовник. Писателят го обръща, за да наблюдава отново изтичането на „същото“ време, но вече от друго място. След като пясъкът изтече, часовникът отново може да бъде обърнат и повествованието да започне оттам, където е било приключило, за да се проявят нови сюжетни линии, нови истини, нови герои“.

Така Радичковия герой си мисли, че забавя, възпира времето и го поставя в служба на себе си.

Към всичко това ще добавя сполуките в книгата  при анализите на новелата, драматургията и особено на последните три книги на великия писател – „Умиване лицето на Богородица“, „Мюре“ и „Пупаво време“.  След разкази, новели, романи, драми, публицистика, творчество за деца големият писател „затваря“ творчеството си с разкази. Според Панко Анчев това не е случайно, а Радичков  го прави защото се чувства преди всичко разказвач. Прави го и с ясно съзнание, че с трите си книги подрежда, обобщава и осветлява отвътре всичко, което е написал. Слага точка на онова  свое дълго изречение, което пише цял живот.

Критикът смята, че те биха могли да служат като ключ към неговия свят. „Затова е събрал в тях идеите и характерите, които е описвал и изразявал, думите, с които си е служил, начина на мислене и накрая е оценил себе си, когато е бил в началото, и когато е дошло времето да излезе от живота“.

Важно място в книгата заема опитът на Панко Анчев да очертае образа на българския национален свят, постигнат от Йордан Радичков в новелата му „Последно лято“ и изобщо в цялото му творчество.

Подходът на Панко Анчев към творчеството на Радичков можем да определим като „пресяване на пясъчен часовник“. Критикът търпеливо и с лупа разглежда и подрежда всяка песъчинка, за да открие следите от мистичните герои, да ги  характеризира, подреди,  да ги осмисли. Да открие съпротивата на времето срещу промените на времето, да разбере какво се разпада между две епохи, да разбере превъплъщенията на страховете на малкия човек на Радичков. Да съизмери българският свят със света на другите в  „Неосветените дворове“ и „Малка северна сага“. Да открои духовните координати, които Радичков остави, изграждайки национален образ на света чрез неговите колоритни и разнолики герои.

Книгата на Панко Анчев е с безспорен принос в българското литературознание и специално в изследванията върху Йордан Радичков. Както винаги и тук погледът му е оригинален и задълбочен, анализът е концептуален и стига до съществени изводи. За героя на Радичков, който мисли чрез природата, почти във всичките си творби развива действието навън, на открито, подчинява се на разума на природата и живее в хармония с нея. За мистичните сили верблюдът, тенецът и суматохата, които ръководят и държат в някакво подчинение героите, защото те не могат да си обяснят произхода и логиката на волята им. Те съществуват едновременно, допълват се, един другиму си пречат, но и си помагат, защото авторът им е одредил роля да оправят разбърканото и разваленото от другата необяснима сила.

Новият герой – може би за българската литература по-подходящо е понятието „обикновен човек“, „човечец“ – както го нарича Йордан Радичков. Малкият човек на Йордан Радичков се отличава от своите събратя в литературата по това, че макар да страда, не е страдалец и не преживява съдбата си като нещастие, не се отчайва никога и запазва достойнството си във всяка ситуация.

Важно достойнство на книгата е езикът й. Той е на нивото на разказваческата дарба на Радичков. Панко Анчев пише леко, достъпно, разбираемо – но без да принизява изследването си и да го превръща в есеистика или публицистика. Напротив – читателят остава с усещането, че в необятния свят на писателя го води един ерудиран и задълбочен изследовател, за който въведението в Йордан Радичков е завръщане към творчеството му с осъществената амбиция неговият прочит да остави следи. И го прави. Критическите и философски натрупвания у Панко Анчев, зрелостта и страстта в писането се проявяват все по-осезателно в последните години в задълбочените анализи във всяка негова книга.

Министерството на културата подкрепи финасово издаването на тази книга. Тя е илюстрирана с оригинални рисунки на Йордан Радичков,

предоставени безвъзмездно от наследниците на великия писател. А той сякаш ни обяснява и рисува картината на извънредната ситуация, в която живеем ние и света. Казва ни, че сме навлезли и се лутаме в „пупаво време“. „Пупаво време“ означава време на глупостта и безцелността: „Като гледам цялата тази „мила родна картинка“, ми идва на ума, че у нас са пупави не само шилетата и гъбата пупавица и не само папунякът пупа, ами целият ни живот сякаш запупява. Покрай живота и ние, неговите жители, запупяваме. И не само телесно. Запупяваме и умствено, и духовно. Затова от всичките ни усилия и начинания вее все повече и повече пупавост“, предупреждава ни големият Йордан Радичков.

Анчев, Панко, „Въведение в Йордан Радичков“, издателство АТЛ-50, София 2020 г.