Датата е първи септември хиляда деветстотин и деветдесета година. Жена ми ражда близнаци в родилната зала на болница „Йекатит 12“ в Адис Абеба – Етиопия, където фирмата „Медексим“ от България ми е осигурила доходна дейност. Вече две години и половина работя в гинекологичното отделение. Договорът ми е за три години. Дойдох с надеждата за това време да събера пари за една „Жигули която да купя без ред от Кореком. С нас е тригодишната ни дъщеря Миранда. Ако раждането завърши успешно, семейството ще се увеличи с още двама души, а това ни задължава да се замислим сериозно за бъдещето.
В София бяхме преди два месеца с намерение жена ми да остане да роди там. Понятие си нямахме на какво прилича този наш град. Беше трудно за вярване, истинските картини които ни заобикаляха бяха като смътни видения. Поставени на везните на разума те се колебаеха някъде между понятия като парадокс и нелепост. Абсолютно празните магазини се отваряха само сутрин за около един час и хората се редяха на огромни опашки за хляб и мляко. През останалото време по рафтовете се гонеха гладни хлебарки. Картината около нас ни остави без думи. В страната цареше истински хаос, бушуваха всякакви шмекери, изнудвачи, черно борсаджии, разцъфтяваха врачки, пророци, предсказатели, които обираха парите на обикновените хора, и без това с тези пари нищо не можеха да си купят. Вярно е, че по улиците настроението беше революционно или по-скоро приличаше на непрекъснат купон. На големите площади свиреха и пееха, заклеймявайки комунизма, а през няколко улици на друго сборище се опитваха да върнат стария строй, но там повече стискаха устни и мълчаха сърдито. Приятелите ни успокояваха, че сме в „междинен период“, който скоро ще приключи и хората от отчуждени, хладни, сърдити ще се превърнат във весели и щастливи. Но така сигурно щеше да изглежда новото поколение, а в момента страната, поразена от новия живот, беше изключително бедна и неорганизирана. В политическата борба непрекъснато се говореше за „разместване на пластовете“, но бившите комунисти все още бяха много силни, главно за сметка на липсата на политически опит сред противниците им демократи. Така си мислехме ние. Страната ни се оказваше като захвърлена в непознатите Балкани, напълно забравена от европейската цивилизация. Въпреки декларираното премахване на тоталитарната система на управление, демократичните процеси бяха много далеч от очакваните чудеса. Изживявахме страхове, промяната съвсем не вещаеше светло бъдеще в скоро време. Така с жена ми лека-полека стигнахме до убеждението, че трябва да се разкараме, че връщането ни би било проява на слабост, родена от неопределеното, но вечно съществуващо чувство на бащин дом. Подобни мисли вълнуваха и наши познати. От друга страна в съзнанието ни спомените не ни оставяха на мира, тук сме прекарали детството и юношеството, тук са приятелите и близките ни, беше много трудно да си представим съществуването си на друго място.
Моите колеги, българските лекари в Етиопия, също нямаха намерение да се прибират в Родината и трескаво водеха кореспонденция, изпращаха непрекъснато писма до най-различни фирми, представяха се като специалисти, готови да работят където и да е по света, стига да не е в България. Желанието да се влеят сред чужди хора, макар и страховито в своята цялост, все повече и повече присъстваше в мислите им.
Аз не правя изключение, разпратил съм документи до всякакви организации. Напоследък възбудената ми фантазия открива неочаквана близост с разни корифеи в медицината, представям си как те ме канят и това сякаш преобразява собствения ми живот. Колко би било добре това умствено разстройство да се превърне в действителност… Но светът на медиците е създаден и обитаван от нравствени призраци. Докторската гилдия по стар, може да се нарече и класически навик изпитва вражда към всички нови колеги и мрачно и болезнено се бори с тях. Затова ведомствата, до които изпращаме писмата, рядко откликват. В резултат сред докторите възникват тревоги, разочарования, сътресения, съпроводени и със странно преплитане на човешки съдби. Бремето на живота започва да изглежда непоносимо. Аз също съм разочарован – от една страна болницата в Адис Абеба е готова да ме остави на работа, стига да поискам. От друга, обаче, жена ми брои дните до края на договора и на варианта за оставане в Етиопия, реагира с категорично НЕ!
Часът е седем вечерта и в този момент се ражда първото близначе – Габриела. Чакаме да се появи на бял свят и втория близнак – Марк. Трябва да успеем да се приберем вкъщи преди началото на полицейския час в дванайсет през нощта. Жена ми е героиня, напъва, дава всичко от себе си и ето, че се появява и Марк. Двете близначета са мънички, тежат по два килограма. Повиваме ги в пелени, които си носим от вкъщи. Чували сме, че по света има памперси и други подобни луксове, но в магазина в София дори за да купим пелените бяха необходими огромни връзки и протекции. Акушерките ни черпят със силно етиопско кафе – едно от малкото хубави неща, до които сме имали достъп в тази страна, прибират иконата на Мадоната и запалените свещи, разпръснати около леглото на родилката по време на цялото раждане. След около два часа майката на близнаците е готова да си тръгваме. Има нещо странно в това родилката да напусне болницата само два часа след раждането. То е в тотално противоречие с медицинските закони, но тук те не се спазват. Българските лекарите в Етиопия нямат право на кола. Според каноните на „Медексим“ те трябва да се придвижват пеша или с пикапи, които са градският транспорт в страната. Тези превозни средства са уникални. От двете страни на покритата им част е сложена по една пейка, на всяка от която седят по пет, шест души, а отзад на вратата висят деца, които събират парите. Да караш родилка да пътува така е безумие. Но и да върви пеша само два часа след раждането е в несъответствие с природата. А всъщност, знам ли, може и да е в хармония с нея. Ето, че жена ми става от леглото, облича се и тръгва бавно през целия огромен двор на болницата, гушнала едно от бебенцата. От време на време спира да отдъхне, поглежда отблизо близнаците и оправя шапчиците на главите им. Овалното й лице, с дълбоки тъмни очи и тежки кичури дълга коса, които сякаш се закачат за всичко до което се допрат, е бледо, единствената руменина по него са розови петна от напъните при раждането, които още не са избледнели. Минаваме през няколко административни сгради, покрай поликлиниката и най-накрая излизаме на улицата. Там ни чака с кола един от служителите на българското посолство. Качваме се и потегляме по безлюдна улица. Светлината на фаровете прорязва гъстите вечерни пари. След броени минути спираме пред нашия блок и влизаме вкъщи с новото попълнение на семейството. Слизаме един етаж по-долу за да приберем и Миранда, която сме оставили на комшийката, също българска лекарка. Черпим се по случая с по чаша уиски. Жена ми, разбира се, отказва. Тя влиза в стаята, разкопчава блузата си и се опитва да кърми едно от близначетата. Човекът от посолството си тръгва, защото трябва да се прибере преди началото на полицейския час.
В Етиопия властва другарят Менгисто Хайле Мариам. Гражданската война с еритрейците и враговете на Менгисто се води вече в околностите на Адис Абеба. Очаква се режимът да падне, както стана в Източна Европа и в Русия, но засега този диктатор все още се държи и с жестоки мерки наказва безразборно всеки, който се опитва да му се опълчи. Почти във всяка къща има най-малко по един загинал на фронта. За да се попълни числеността на войската полицията блокира училищата. Застават на вратата с една тояга, който мине под нея, си отива, но който е малко по-висок, го качват директно в камионите и тези деца стават войници, възрастта им е без значение. Децата по принцип обичат да играят на войници, но истинската война не е само илюзия и тези деца много бързо стават нейни жертви. Хората в тази страна са безкрайно бедни, наплашени и обезверени. Цари нищета, глад, липса на храни от първа необходимост. До блока където живеем, има магазин – преди години е бил построен като супермаркет или бакалия. Единственото, което в момента се намира по рафтовете там са пожълтели, някога бели възглавници. Веднъж в месеца пред входа му се събира грамадна тълпа, сума народ, защото с купони раздават захар, брашно и сол. Другарят Менгисто с повод и без повод организира манифестации и ако някой не се яви или откаже да държи знаме или лозунг, се лишава от купони за храна.
Фирмите мълчат. След много мислене, раждаме идеята да се обърнем към посолството на Израел в Адис Абеба и да проверим какви са възможностите да продължим живота си в тази страна. И аз, и жена ми сме евреи, като деца сме посещавали Израел и сме запазили много хубави спомени. По-късно медиите в България представяха страната единствено като узурпатор на земята на палестинците, страна на агресори и потисници. Вярно е, че там се водят войни с палестинците и техните поддръжници, но във всички конфликти досега Израел доказва, че е готов да противодейства на всеки, който се обявява за негов враг. Ние сме евреи и се надяваме да ни приемат без ограничения за временно жителство и разни подобни, каквито налагат други страни по света. Имаме и роднини там, те със сигурност няма да ни оставят да се оправяме сами. Но при мисълта да живеем в Израел, изпитваме страх и ни обзема безпокойство. Та ние не знаем дори една дума от езика на който говорят, как ще заминем с три малки деца, без да можем дори да си поискаме вода, къде ще живеем, парите за „Жигулата” сигурно ще стигнат за един месец в тази страна. А след това… Лицето ми в последно време е сериозно, сурово, като излято от мрамор. Много се страхувам това преселение впоследствие да не се окаже някакво лекомислие, разновидност на безпомощност, която ще ни обрече до живот на спестовност за обезпечаване на старините, без веселия и удоволствия, на които сме привикнали.
С решението да продължим живота си в Израел, спирам пред входа на Израелското посолство в Адис Абеба. До бариерата има малка сграда. От прозореца на стаята ме поглеждат много учудено, но аз повтарям и повтарям за какво съм дошъл и представям разни документи и паспорти. Те правят копия на всичко. Два пъти ме връщат. На третия път, след много разговори и телефонни обаждания в крайна сметка прекрачвам успешно преградата, влизам в посолството и сядам пред високо младо момче с черна коса и много светли очи. Говорим на английски, той е любезен, усмихнат и ме черпи с масапан, нещо което правеше и баба ми.[1]Показва ми списък с документи, които трябва да набавя. Поне половината от тях не мога да представя, защото ми е нужен човек в България, който да ги издири, подготви и да ги изпрати. Този младеж ме успокоява, че те ще имат грижа за това. Пита ме какво работя и като му казвам, че съм доктор прави кисела физиономия. В Израел не били нужни лекари, защото сега там всеки ден пристигали по двеста, триста медици от Русия. Аз го гледам с извинителна усмивка и промърморвам, че досега не съм се занимавал с нещо друго, и че на моите години обикновено е трудно да се сменя професията. Всъщност, опитвам се да го убеждавам, че ще бъда полезен както мога. Той ми обяснява, че в Израел икономическата структура е различна от това, което познавам в България. Аз го уверявам, че миналото е минало, то вече е история. И каквито и да са последствията му, времето със сигурност ще ги заличи, след няколко години те ще изчезнат сякаш никога не са съществували. Тук той ме прекъсва (според мен доста грубо) и заявява, че това не е вярно. Хората родени и изживели младостта си в друга държава не забравят навиците си и в Израел имали сериозни проблеми с това. Той ме пита дали познавам еврейските празници и ми подарява книжка, в която всичко е описано накратко. Аз попълвам разни формуляри, той снима паспортите и иска документ за близнаците. Обещавам да му го донеса когато е готов. Момчето ми подава визитната си картичка. Следващият път трябва да кажа, че отивам при него за да ме пуснат при бариерата.
Българското посолство издава акт за раждането на близнаците, който трябва да се легализира във външното министерство на Етиопия. Само така може да се изпрати в България за да получат новородените българско гражданство. Да влезеш във външното министерство на Етиопия, особено по време на война е задача с особено повишена трудност. Но с класическите способи – протекции и подкупи успявам в крайна сметка да се добера до кабинета на отговорния началник. Той прилича да е на около петдесет години. Седи отпуснат на бюрото – едър, бих казал дори добре охранен мъж, нещо което не е често срещано в тази страна. Като влизам, ми отправя съвсем лека усмивка. Подавам му документа, той хвърля бегъл поглед, вдига глава и ми го връща някак учудено. Изговаря много бавно, че най-напред трябва да се подпише от една другарка в министерството на народното здраве и само така той може да го завери.
Разбирам, че трябва да извървя няколко километра до другия край на града, където е здравното министерство, изпивам едри глътки студена вода, пъхвам листа в джоба и тръгвам с широки крачки. След около час добре запотен и задъхан влизам в сградата. Но там ме очаква изненада – не ме допускат дори до кабинета на другарката. Секретарката й твърди, че това не е нейна работа. Най-категорично отказва да й предаде документа за подпис. Лицето ми, с решителен израз при влизането полека-лека се смекчава. Аз я моля да се обади във външното министерство за да се разбере с този който ме изпраща, но тя отказва. Като зрял мъж намирам за разумно да попитам какво да правя и очаквам да получа отговор, но това не само че не става, а секретарката най-безцеремонно ми нарежда да напусна стаята. Нямам идея как да продължавам и в момента не виждам с кого мога да се посъветвам. Качвам се на горния етаж, където на една от вратите пише “Minister of Health” и почуквам на вратата. Ако министърът ме приеме ще го помоля за съдействие. Успявам да вляза при един от заместник-министрите. Той ме изслушва любезно, но с доста отегчена физиономия и накрая вдига телефонната слушалка. Преди да набере номера ми обяснява, че не е сигурен дали ще успее да убеди другарката, но ще се постарае. След около петнайсет минутен разговор на амхарски език затваря телефона и ми казва да сляза и да пробвам отново. Секретарката ме поглежда сърдито и ми определя среща след пет дни в девет часа сутринта. В деня на срещата влизам в осем и половина и сядам на един стол. Часовете вървят, минава девет, десет, единайсет, през кабинета влизат и излизат най-различни хора, но аз си стоя на стола, все едно че съм сложен там за украшение. Към дванайсет и половина самата другарка се появява на вратата. Добре че имам зад гърба си близо три години в Етиопия и съм научил някои основни думи и изрази. Разбирам, че отива на обяд. Скачам, протягам ръка с документа и с решително движение заставам пред нея. Казвам си: „Е, каквото ще да става!“ и започвам да крещя на английски като соча листа. Застанал съм така, че тя не може да направи и крачка. Другарката го грабва, без да каже дума, много сърдито взима писалка и се подписва така, че дори прокъсва хартията. Измърморвам някаква благодарност, отдръпвам се и тя с едри крачки напуска стаята. Със застинала усмивка се обръщам към секретарката и питам дали не е необходим някакъв печат, а тя просъсква, че ако не изляза веднага ще извика полиция. Прибирам документа в чантата и тръгвам обратно към външното министерство.
Опитвам се да забравя всичко и да се разведря. В крайна сметка тази високопоставена особа се подписа, всичко друго е без значение. Мисълта, че близнаците са вкъщи, но още не са законно родени ме развеселява.
На входа на външното министерство се е изправил същият войник, който ме пусна да вляза при първото посещение. Той ме познава, усмихва се, аз му подавам скрито пари и така се промъквам в сградата. Имам късмет – вратата на другаря началник е широко отворена, той седи на бюрото и говори по телефона. Оставям документа пред него. Но надеждата, че всичко ще свърши, тутакси се оказва илюзия. Той затваря телефона и много бавно изговаря, че не може да сложи печат, защото другарката се е подписала не където трябва. Посочва ми точно мястото и то е един ред по-долу. Аз му обяснявам задъхано цялата сага с този подпис. Той ме изслушва, въздъхва, промърморва че напълно ме разбира и знае, че с тази другарка не е лесно, но нищо не е в състояние да направи. Непрекъснато повтаря:
– Yes, I know, I know…
Неусетно съм повишил тон, декларирам че повече на онова място аз не се връщам и настоявам да приключим тази, според мен, тривиална процедура. Той става от стола, чука по бюрото с пръсти и изговаря бавно, но сърдито, че ако не спра да крещя ще нареди на охраната да ме изхвърли от сградата. Хора минават покрай отворената врата, спират, слушат и ни гледат. В този момент в стаята влиза същият човек, който ни взе с колата от болницата. Съвсем случайно минавал по коридора и като чул за какво става дума решил да помогне. Той се легализира като служител в българското посолството и пита какъв е проблемът. Етиопецът му отговаря с две думи и заявява бавно, но категорично, че няма повече време да се занимава с нас. Тогава човекът от посолство се развиква:
– Близнаците са родени, за раждането има писмо от болницата. Ако искаш можем да ги сложим на бюрото ти да ги видиш.
Началникът мълчаливо взима документа, отваря едно чекмедже и много бавно, бавно, като на забавен каданс го оставя вътре. После заключва чекмеджето. Поглежда ме и изговаря също бавно и някак тържествено:
– Ще си го получиш обратно само след като този дипломат ми се извини писмено!Поглежда човека от посолството и му повтаря през зъби:
– Писмено!
И излиза от стаята. Сигурно щях да реша, че „Сам съм си виновен“, като не знам да говоря с такт и умение, но сега съм двойно по-депресиран. Появата на бял свят на моите близнаци поражда дипломатически скандал. Само с фантазия, която надвива над разума може да се обясни това, което се случва. Опитвам се да запазя спокойствие, което е разбира се пресилено. Цари тишина, по коридора не минават хора, аз усещам ризата си мокра. Излизаме с този от посолството навън, той тихо кълне етиопската управия, а аз се извинявам, че съм станал причина за такава неразбория. Разделяме се на улицата и той обещава да уреди някак въпроса.
След около час по телефона вкъщи се обажда консулът на българското посолство. Говори много сърдито и нарича случилото се „безсрамна история“. Заявява, че трябва да се съблюдават законите и че от гледна точка на дипломацията етиопецът от външното министерство е абсолютно прав. Всеки български дипломат трябва да познава правилата и след като се е държал нескопосано, ще пише извинение, защото така е прието в системата. Опитвам се да обясня, че човекът няма вина, той е действал, воден от най-благородни пориви и е напълно излишно по този повод да бъде притискан до стената. Но мнението на консула остава непоклатимо. Най-накрая, все още силно развълнуван той обещава да отнесе лично писменото извинение в етиопското външно министерство и да се постарае да вземе обратно акта за раждане на близнаците.
Бурните преживявания от последните няколко дни ни насърчават още по-активно да действаме с Израелското посолство. Решението ни е окончателно. Усещам в себе си топлото пулсиране на живота, пълен с надежди за по-добро бъдеще в някое кътче на Израел, далеч от всички спомени за близкото минало. Искам да излича тези неща от паметта си, но за да постигна това, трябва да се махна оттук. До края на договора остават малко по-малко от два месеца. В Израелското посолство вече влизам като свой човек. Запознал съм се с няколко момчета, които работят там. Те непрекъснато описват проблемите с имигрантите, които в последно време заливат страната. Но заедно с това почти всяка седмица от Адис Абеба излита самолет с етиопски евреи – фалаши. Обясняват ми, че тези хора са жители на Етиопия, които представляват етническа група изповядваща юдаизъм. Както научавам не е много ясно как тези евреи са попаднали в Африка. Според някои са потомци на сина на цар Соломон и Саавската царица, а други твърдят, че са наследници на еврейското племе Дан, избягало от Израел, опитвайки се да избегне гражданска война. Някои авторитетни източници смятат, че племето на Дан е едно от десетте изгубени племена. Едно от момчетата ми обяснява, че дори в книгата на пророк Исаия (ок. 740 пр.н.е.) се говори за еврейска общност в Етиопия. Така или иначе Израелското правителство начело с Менахем Бегин през 1975 година официално признава етиопските фалаши за евреи и започва да организира преселването им в Израел. С малки прекъсвания тези операции продължават и в момента. Следователно и от Етиопия се изпращат имигранти и точно хората от посолството организират тези акции. Тогава защо се оплакват от имигрантите? А може би с всичките приказки ме подготвят за това, което ни очаква в страната.
Документите на нашите скромни личности са уредени. Единственото, което остава е да организираме пътуването. Момчетата ме предупреждават да побързам, защото има опасност Ирак да започне война с Израел.
През месец август 1990 година войските на Саддам Хюсеин нахлуват в Кувейт. Само за няколко дни иракската републиканска гвардия превзема цялата територия на страната и я обявява за своя деветнайсета провинция. Според американския президент Джордж Буш, Ирак възнамерява да нападне и Саудитска Арабия и да контролира едновластно световните запаси от петрол. В резултат на инвазията, Съветът за сигурност на ООН издава резолюция за незабавно изтегляне на иракските войски от територията на Кувейт. Но Саддам Хюсеин няма такова намерение. Вместо това той заплашва, че ще изпрати далекобойни ракети и към Израел. Има опасност страната, където се готвим да живеем да бъде обстрелвана с химическо и биологично оръжие. Джордж Буш открито заявява, че САЩ е готов за война с Ирак.
Тези дни купуваме разни неща на баснословни цени от частните магазини в Адис Абеба. Искаме да се запасим, защото нямаме представа как ще ни тръгнат нещата в началото в Израел. Трупаме разни бебешки дрехи, биберони, дрънкалки. Багажът ни се увеличава с всеки изминат ден. Купуваме самолетни билети от германската „Луфтханза“. Пак чрез тях ще транспортираме товара си с карго превоз. Германците са строги формалисти, имат съвсем точни изисквания за опаковането на багажа. В допълнение на каргото, само за опаковането ще трябва да се заплати още една сериозна сума. Но тъй като няма друга възможност, приемам изискванията без всякакви аргументи и уговорки.
Парите, които сме скътали, с всеки изминат ден чезнат. Доларите, които съм спестил са затворени в Етиопската национална банка и мога да ги получа само след като върна ключа от апартамента, в който живеем. За целта трябва да го напуснем поне две седмици преди заминаването. Чиновник от етиопската служба по настаняване ще огледа всичко и с удостоверението, че няма повреди ще се явя в банката. За нищо на света чиновникът не е съгласен да огледа апартамента ако не сме върнали предварително ключа. Тази ситуация е причина за непрестанни размишления, които засега не водят до решение на проблема. Няма български лекар, който може да приюти семейство от пет души с три малки деца за две седмици. Ако се изнесем на хотел за толкова време, със сигурност ще изхарчим и малкото пари, които сме спестили. Познавам твърде заможни етиопци, но не мога да искам от тях подобна услуга. Изпадам в меланхолия, защото не намирам никакво разрешение на въпроса.
Посолството на България в Адис Абеба заема обширна площ, отделена с масивна ограда от една гъсто населена част на града. Трите постройки – административна, триетажен блок с жилищата на служителите от посолството и резиденция на посланика са разположени в градина с вечно зелена растителност и много разпръснати дървета. Още през първите дни на работата ми в Адис Абеба ме извика един от служителите там, който се оказа че е трети секретар в посолството. Беше на моите години, ако не и по-млад, седеше на балкона на апартамента си в сградата на служителите и четеше някакви списания и ноти. Като ме видя да влизам вдигна глава и посочи нотите, каза че току що ги е получил по пощата. Докато сръбвахме от уискито на масата посвирихме с две акустични китари. Той каза че е решил да направим група. Щял да доведе специално на работа в Адис Абеба един басист, с който е свирил, а познавал и барабанист от групата на комсомолците, които работеха в Етиопия. Срещнахме се отново след около два месеца. Беше убедил хората от посолството да закупят инструменти и апаратура от най-сериозните фирми в бранша, все неща които винаги съм мечтал да притежавам. Репетирахме в резиденцията на посланика. След около месец започнахме да свирим по разни приеми на посолството. Записахме песни и в етиопското радио и една от тях стана хит – пускаха я по няколко пъти на ден. Покрай тази дейност се запознах с почти всички служители в посолството. Но след десети ноември 1989 година тези хора един по един си тръгваха. Такава беше съдбата и на водача на нашата група и тя се разпадна. Единствен от старите остана този, който ни взе от болницата след раждането. Пристигна нов посланик, когото не познавах. Всички други, с които бях във връзка, включително и консула, един по един бяха отзовани. Сградата с апартаментите на служителите беше почти празна.
Както обясних по-горе, ние сме тъжни и нещастни, защото не намираме разрешение на проблема с квартирата за оставащите две седмици преди заминаването. Започвам да се замислям, че сигурно е имало и други подобни случаи и особено при сегашното положение при толкова свободно място в сградата на служителите на посолството, може би мога да помоля посланика да ни приюти. Но колкото по-силно става желанието ми да говоря с него, толкова се засилва и мисълта да избягна този разговор, защото идеята да останем в посолството ми се струва твърде арогантна, може би дори безочлива. Кои сме ние, че ще спим там? Но дните текат и времето изтича. В един слънчев ден без много да мисля влизам в сградата на посолството за да си прибера писмата от България и почуквам на вратата на посланика. Зад бюрото седи едър мъж с очила с дебели рамки. Отпуснал се е на стола и нещо неопределено в държанието и погледа му създават впечатление за човек, който има ясни цели или грижи за реда и спокойствието. Прави впечатление изпъкналата долна устна, което придава твърдо изражение на лицето му. Той ме поглежда през очилата си втренчено с дълбоки и някак като замечтани очи. Обяснявам ситуацията, в която се намираме, той не ме прекъсва, не ми задава въпроси. В един момент настъпва неловко мълчание. Както седи отпуснат на стола, прехвърля в ръката си голям нож за отваряне на писма. Той явно премисля нещата, вдига глава и бавно изговаря заключението си:
– Много жалко, че не съм в състояние да ви помогна. За голямо съжаление не мога да ви уредя въпроса, защото посолството не е хотел. Искрено ви съчувствам, но за две седмици все ще намерите някъде да преживеете, а в този град има и хотели.
Продължава да говори, че в посолството хората стоят на поста си и се грижат за интересите на държавата, като цяло. Това е дипломатическо представителство, в което могат да работят и живеят единствено и само дипломати. Аз повече не го слушам, а и той престава да обсъжда. Млъква и ме поглежда през очилата си, после навежда глава и започва да чертае с пръст по един бял лист. Ясно е, че разговорът е приключен. Извинявам се за безпокойствието и излизам от кабинета. Не бих казал, че съм смутен, този отговор не ме изненадва. Какво мога да кажа – от една страна той е прав, но от друга… Въпросът май не подлежи на по-сериозно разискване. Но въпреки всичко е горчив хап, който трябва да преглътна. Единственият нормален хотел в Адис Абеба е Хилтон, където за две седмици със сигурност няма да ми стигнат парите, които съм спестил за „Жигулата“.
Има и някои неща от престоят ни в Адис Абеба, които създават радост в еднообразието на живота ни тук. Понятието „домашна прислужница“ на амхарски език се превежда – „мамита“. В апартамента, в който живеем в Адис Абеба, всеки ден идва една мамита, която помага на жена ми в домакинството и в гледането на децата. Въпреки, че знае само няколко думи на английски с нея се разбираме прекрасно. Искам да добавя, че в нашия апартамент няма пералня, прахосмукачка и други подобни луксове, всичко се върши на ръка. По-голямата част от грижите за къщата пада върху крехките плещи на тази мамита и тя с истинска човешка топлота помага според силите си. Каквито и сентенции и фрази да използвам несъмнено няма да успея да я представя в истинската й светлина. След раждането на близнаците вечер в къщата цари кошмарен хаос, навсякъде са разхвърляни пелени, дрехи и какво ли не. Тази жена идва сутрин много рано, когато още спим, оправя всичко и като ставам от леглото, ми поднася хляб, който току що е изпекла. Когато някое от бебетата се разплаче, тя го грабва, скрива го в белите си дрехи и то се успокоява мигновено. Не съм я чувал да се оплаква, че е изморена, душата й е на жена, която е преживяла много, но нищо не е успяло да я обезсърчи. Върши си работата незабелязано и само като погледнеш купищата изпрани и изгладени пелини се питаш: „Кога е успяла“? Покрай нея разбираме, че единственият начин да научиш нещо за етиопците е да ги обичаш и да спечелиш обичта и уважението им. Без неизчерпаемата енергия на тази жена трудно мога да си представя как бихме се справили в сегашната ситуация.
Зад нашия блок се простира огромен парк, поддържан великолепно от градинари, които работят като пчелички всеки ден. В тази многоцветна градина има и голям плувен басейн и тенис кортове с червена настилка. На входа пазачите допускат само чужденци и „избрани“ етиопци. С повечето приятели и познати, с които прекарваме свободното си време се познаваме от този парк. С тях играем тенис, плискаме се в басейна и пием бира в малко барче, спотаено сред високи храсти и добре гледани цветя, чиито червени, жълти и морави багри преливат в красива гама. Слънчевите лъчи всеки ден разпукват нови пъпки на цветята, разтварят чашки и освобождават аромат, който се разлива в невидими дихания и струи в тази градина. Тук природата сякаш се възражда непрестанно. Колкото и да живеем затворено, тази градина е мястото, където изразходваме част от силата на своята все-още млада жизненост.
Преди да забременее, моята жена участваше в състезания по тенис и дори стигна до финала на едно от тях. По време на бременността тя прекарваше много време в този парк заедно с Миранда, докато мамитата оправяше апартамента. И сега, след раждането на близнаците тя остава дълго в парка, като мамитата й помага с децата. Има познати и приятелки от Иран, Италия, Холандия и други точки на планетата. Моята жена е сред равни със своите приятелки, които също имат малки деца. Сближила се е с тях особено след раждането на близнаците.
Една сутрин, докато пият чай и кафе приятелките на жена ми забелязват, че тя е замислена, усмихва се някак тъжно и нервно откъсва листенца от един стрък папрат. Питат я какво се е случило и тя обяснява съвсем накратко проблема с квартирата. Тогава една от италианките става, прегръща я и усмихнато заявява, че това е последното нещо, за което заслужава да се притеснява. Тя можела още днес да ни осигури да живеем в някаква вила без да плащаме, която в момента била напълно свободна. Силно впечатлена, жена ми казала, че тези дни трябва да изпратим багажа си по самолет и да напуснем къщата. Обзета от желание да ни помогне, италианката дава телефона и на мъжа си и казва да се обадим само един час преди да излезем от квартирата за да дойдат да ни вземат с коли. След като ми разказва всичко това, питам невярващо дали можем да разчитаме на жена, която почти не познаваме? Няма точен отговор на въпроса и решаваме да проверим – ще й се обадим да дойде да вземе багажа за каргото до летището. Ако свърши тази работа, може наистина да й се вярва, че ще ни приюти някъде докато заминем.
Днес, точно след закуска, настъпва суматоха. Свалям кутии, пакети с най-различна големина, вързопи, всякакъв багаж и всичко това струпано на тротоара пред блока привлича очите на просяците и всякакви безделници и скитници по улицата. Жена ми пази нещата с количката с близнаците, а мамитата разгонва любопитните. Уговорил съм се с този от посолството, който ни прибра от болницата след раждането, да дойде с колата и да откараме всичко на летището, ако италианците не се появят. Но пред блока спират два бели Land Cruiser-а, от единия излиза италианката и топло прегръща жена ми. Натоварваме багажа по колите и тръгваме към летището. Там работниците по опаковането събират всичко в един голям куб – два на два метра, обвиват го с хартия и найлони според указанията на германеца, представител на „Луфтханза“. Плащам хиляда и петстотин долара и тръгвам успокоен от мисълта, че багажът скоро ще се появи в Тел Авив. Казвам на италианците, че след няколко дни напускаме квартирата и те обещават да ни вземат. Всичко досега, е достатъчно за да повярваме в обещанието им и това ни изпълва с нежност и уважение към тези хора, които с нищо не са ни длъжни и правят тази услуга абсолютно безкористно.
През нощта на осемнайсети януари 1991 година коалиционните сили нападат войските на Саддам Хюсеин в Кувейт. В резултат, от Ирак изстрелват ракети над Израел. Както те твърдят, тези ракети са подобрен вариант на руските „Скад“. Съществува опасност в бойните глави на тези ракети да има химическо или биологично оръжие, затова в Израел населението е снабдено с противогази и ампули с атропин. Тези ракети разрушават няколко сгради в Рамат Ган и отнемат живота на двама души. От този момент Израел присъства във „Войната в залива“, без да се противопоставя открито на Саддам Хюсеин. По това време зет ми Ники и жена му (бременна в деветия месец) от няколко седмици са в Израел и живеят в Тел Авив. От момента, в който политат ракети от Ирак, ние по два пъти на ден сме в пощата и говорим по телефона с тях. Те ни успокояват, че положението е изненадващо спокойно, хората по улиците носели на рамо противогазите готови да ги сложат всеки момент, ако завият сирените, а американците разположили много ефективни противоракетни съоръжения. Ирак продължава да обстрелва Израел, без да получава отговор, нещо като игра на криеница, която от ден на ден става все по-отегчителна, без да може да се предскаже колко дълго още ще продължава.
От два дни живеем в една вила на усамотен хълм, отдалечен на километър от Адис Абеба. Тук има мамита, която говори свободно на италиански и пазач. Нашата мамита също идва всеки ден. Двете се грижат за всичко, оставят бебетата на двора като нареждат на пазача да стои до тях и да им гони мухите. Той не мърда с часове под палещите лъчи на слънцето и въпреки че аз се опитвам да го замествам от време на време, отказва категорично. Сигурно изпитва задоволство от това си задължение. Дворът е с гъста зелена трева, за която също се грижи пазачът.
Благодарение на тяхната помощ имаме възможност да си вършим работата без особени затруднения. Връщам се в апартамента, в който живеехме и се опитвам да продам, макар и на безценица мебелите, с които сме го обзавели преди три години. Това създава най-неочаквани сътресения, налага се да контактувам с покварени хора, на които им се е отворил късмета да купуват на сметка. Но нямам избор – трябва да опразня къщата преди да дойде този, който ще я оглежда. С много пререкания, от които купувачът винаги излиза победител, успявам да се освободя от цялата мебелировка. Връщам ключа в агенцията по настаняването. Сега ще чакам да се появи в пощенската кутия писмото, с което ще си получа парите от банката.
Преди да изляза от апартамента, пристига телеграма от „Луфтханза“ . Нареждат да се обадя незабавно в офиса им. Тръгвам с предчувствие, че в това повикване няма нищо добро. Служителят, когото познавам, става от бюрото с прекалено усърдие, приближава и с твърде печален израз, който е успял да придаде на лицето си ми съобщава, че самолетите на „Луфтханза“ не летят до Израел поради войната с Ирак. Каргото е във Франкфурт, но ще го върнат в Адис Абеба. Говори без всякакви заобикалки. Поглеждам го много глупаво, сякаш гледам пред себе си съвсем непознат човек. Но постепенно осъзнавам, че е повече от очевидно това, което ми се казва и няма особена полза да се спори. Все пак промърморвам, че няма да летим, но техен дълг е да закарат поне каргото. Тази война със сигурност няма да продължава дълго, да оставят багажа някъде и след края на войната да го откарат в Тел Авив. Германецът ме поглежда сурово и дори някак измъчено, защото започва да хапе долната си устна. Той се прокашля и с нерешителен глас ми съобщава, че каргото ще пристигне на следващия ден и трябва веднага да бъде освободено. С други думи трябва да си го прибера, ако не искам да плащам и за магазия. Всичко това го приказва под носа си, въпреки че то прилича на заклинание и ме изпълва с ужас. Обяснявам, че за нас е невъзможно да останем в Адис Абеба и това, че тези самолети не летят ще ни създаде невероятни трудности. Между другото споменавам, че съм заплатил за каргото прилична сума. Тук той ме поглежда съвсем отблизо и на лицето му се изписва особено трагично изражение. Промърморва нещо от което ми се вдига кръвното – нямало да ми върнат парите, защото каргото вече е летяло до Франкфурт. Казва това някак нерешително, разколебано сякаш има угризения на съвестта. Аз се опитвам да споря, но той вдига ръка и заявява, че това окончателно ще реши супервайзера на фирмата. При всички случаи обаче, утре трябва да си прибера багажа от летището. Повече от очевидно е, че тези от „Луфтханза“ няма да отстъпят. Германецът застава пред мен и заявява, че е готов още сега да отидем при супервайзера.
В колата мърмори, че ми прави услуга, това не било негова работа. Пътуваме по разбит асфалтов път и спираме в квартал с много вили. Излизаме и заставаме пред масивна врата вградена във висока тухлена ограда. Германецът казва нещо на немски на пазача до вратата. Той тряска портата под носа ни. Стоим под лъчите на знойното слънце. След около десет минути отваря и ни пуска. Влизаме в широк салон. В края има канапе и голяма стъклена врата, от която се излиза на двор с неголям плувен басейн. Средата на помещението е заета от заоблена маса покрита с кадифе и около нея са наредени столове с високи облегалки. Домакинът на този домашен уют ни гледа, седнал на едно сламено кресло в ъгъла на стаята до масичка с много бутилки. Той е твърде млад и сравнително слаб с горделив израз и надута физиономия. Под очите му има дълбоки тъмни подутини. Двамата с моя придружител говорят на немски, от което не разбирам и една дума. Супервайзерът прави сърдита физиономия и клати глава в отрицание. Обръща се към мен и заговаря на английски:
– I’m very sorry sir! За съжаление принуден съм да ви откажа. В съгласие с разпоредбите на фирмата след като вашият багаж е излетял, независимо че поради създалите се обстоятелства няма да достигне до крайната дестинация, не можем да ви върнем парите. Разбирам вашето разочарование, но ние сме изпратени тук, за да работим според законите на фирмата, които за съжаление в момента са срещу вас. Още веднъж – I’m very, very sorry.
Лесно му е да каже „ I’m very, very sorry“. Хиляда и петстотин долара излитат като конфети хей така и се полепват в касата на „Луфтханза“. Този господин седи на плетения стол и се държи като в рекламите на „Марлборо“ – леко „разпуснато“ и думите му излизат от устата хапливо, дори язвително, подобно на истински каубой, но в германски вариант. Няма какво да се направи. По-страшното е, че не виждам разрешение на въпроса. Навярно при тази война и останалите самолетни компании не летят до Израел. А ние през следващите дни трябва да напуснем Етиопия. Май ще трябва да се натоварим на камили и да тръгнем за Израел през пустинята. Чувал съм, че етиопските евреи са го правили и някои дори са успявали да се доберат. Но и много са оставали по пътя. В този момент долавям свистене на приближаващ влак. Дали пък не можем да стигнем до Израел с някакъв влак? Хай майка му стара, докъде я докарахме! Германецът ме връща в града и ми напомня още веднъж да си прибера багажа на другия ден. Положението ни определено е станало много тревожно. Поне за сега няма измъкване от тази Етиопия.
Вечерта разговаряме тихо с жена ми през редките мигове, когато всички деца спят. Решаваме да се обърнем за помощ към Израелското посолство. След срещата с българския посланик идеята да уреждам проблема с дипломати ми се струва твърде песимистична, но в момента не ни хрумва друга алтернатива.
На следващата сутрин влизам в Израелското посолство с единственото желание да срещна някой Добър Човек, който да ни помогне. Сега разказвам това спокойно, но помислете какво ми е било тогава. Израелците не ме слушат дълго. Прекъсват ме, казват че всичко им е ясно и ме оставят сам в стаята. След малко влиза един по-възрастен, когото не съм срещал досега. Сяда до мен и без да каже дума ми налива чаша с вода. Поглежда ме леко усмихнат и заговаря:
– Самолетите на Ел Ал летят до Израел независимо от войната. Ако нямате нищо против можете да пътувате с нашите самолети.
Аз го поглеждам опулено и на пресекулки му обяснявам, че съм платил много пари за билети и карго на „Луфтханза“ и ще ми е трудно да платя всичко това втори път. Той ме потупва по рамото и се усмихва широко:
– С Ел Ал ще летите безплатно, но за съжаление не мога да ви върна това, което сте платили на германците.
Аз съм така подтиснат, че още не проумявам невероятния обрат в нашата покъртителна история. Този човек с няколко думи я променя и от безнадеждна, тя изведнъж става напълно противоположна по значение. Трудно ми е да повярвам на това, което ми говори. Явно за краткия промеждутък от време, откакто се познавам с хората от това посолство не съм успял да открия или може би не съм подозирал, че може да има разлика в държанието и действията на дипломатите. Бях решил, че лицата които представляват една държава в друга, разговарят със своеобразни закодирани изрази, независимо от езика на който говорят и това създава пропаст между тях и останалия народ, вън от дипломацията. А този човек само с две изречения, казани просто и ясно премахва тази пропаст, изличава невероятната грижа по заминаването, нещо повече превръща я в спокойно и приятно желание това да се осъществи час по-скоро. Увлечен в тези мисли аз мълча и забравям дори да продумам нещо в знак на благодарност.
– Знаеш ли – поглежда ме той в очите – все си мисля, че в Израел много хора са роднини. Баща ми също е от български произход. Довели са го в Палестина като сирак, защото баба ми и дядо ми – неговите родители са починали твърде млади от туберкулоза. Аз съм сигурен, че ако тръгнем да ровим по семейното дърво ще открием връзка и между мен и теб – говори полуусмихнат. – а родствениците трябва да се уважават и да си помагат. Не е ли така?
В края на краищата започвам да кимам с глава и да се усмихвам. Още не мога да се отърся от тежкия товар на мисли, натрупан от предишните дни. И в този момент сякаш събуден от сън се сещам за каргото.
– А как ще пренесем багажа, който германците също ни връщат? – сигурно съм го погледнал опулено.
– Много ли е?
– Около двеста и петдесет килограма.
Той се завърта към прозореца и започва да чука с пръсти по седалката на стола сякаш си тактува нещо на ум. Мълчи и въздиша и тези минути ми се струват безкрайно дълги. Най-после се обръща, става от стола и нарежда:
– Ела с мен.
Излизаме от сградата и тръгваме през двора към нещо, което прилича на огромна кръгла шатра. Всъщност това е постройка от много леки материали, която само наподобява на шатра. Завършва на тънки греди, забити в земята, но застроената част е на около метър над земята, а откритото пространство е оставено навярно за да се проветрява помещението вътре. Пълно е с етиопци – мъже, жени, деца. Повечето седят по земята, а някои са събрани на малки групи, където има и по един изправен, който им говори на амхарски. Пред една от групите са наредени прибори за ядене – вилици, лъжици, ножове и един обяснява за какво служат и как се борави с тях. Друг натиска брава, закована на дъска и обяснява, че с това устройство се отварят и затварят врати, прозорци. Висок израелец държи малко транзисторно радио и като натиска копчето то засвирва. Всички тези неща явно представляват невиждани гледки пред изненаданите очи на етиопците. Един от тях, който държи вилица в ръка, я покрива крадешком с нещо като носна кърпа и я пъхва в дрехите си. Като си мисли, че никой не го гледа навежда глава и сяда бавно на земята. Но една жена до него явно го е забелязала, пъхва ръка в пазвата му и измъква вилицата с тържествуващ поглед. Той не реагира. Децата се гонят из шатрата и две излизат от нея. Моят човек разперва ръце и ги връща обратно.
– Не обичам децата да ходят навсякъде из двора, но с тях май не можем да се оправим. Вчера открихме две сред клоните на едно дърво отвъд оградата на посолството – говори сърдито той.
Етиопците в шатрата изглеждат съвсем окаяно. Мъжете са облечени с типичните бели дрехи, чийто първоначален цвят е станал неузнаваем, повечето жени са препасали басмени престилки, прокъсани и с много кръпки по тях. Някои ходят боси, но има и обути с джапанки и чорапи с дупки.
– Виждаш ли ги тези хора? – пита дипломатът. – Ако не бяхме ги довели те щяха да продължават своето окаяно съществуване без животът им да означава нещо. Тук са от около месец и вече виждам усмивки по лицата им. Те ще летят за Израел другата седмица. И вие ще летите с тях. Ще бъдеш доктор на самолета, ще се грижиш, ако има някой болен до кацането ви в Тел Авив. Знам, че тъкмо това не ти е идвало на ум, но както и да е – ще се справите. А за багажа не се тревожи. Раздели всичко на малки пакети, не по-тежки от три, четири килограма. Тези хора пътуват с празни ръце, те ще вземат по един от вашите вързопи като личен багаж и така ще качат всичко в самолета. Най-напред ще летите с Ethiopian airlines от тук до Рим. Този полет трае около седем часа. На летището в Рим ще останете до сутринта на следващия ден и от там със самолет на Ел Ал ще пристигнете в Тел Авив. Ясно ли говоря? Пушиш ли, имаш ли нещо против, ако запуша?
– Съвсем не, сър – поглеждам го през кълбото дим, което издишва в лицето ми.
– Ако нямаш други въпроси, сега да тръгваме – и слага ръка на рамото ми.
Пред бариерата ми казва:
– Аз съм Леон – подава ми визитна картичка. –Ще чакам да се обадиш на дванайсети февруари, точно в десет часа сутринта. Ако се обадиш по-късно забрави за това, което сме говорили днес.
– Да, да! Всичко ми е ясно! – поглеждам го и ми идва да го разцелувам.
– Хайде „братовчеде“ – извиква той, обръща се и тръгва обратно към сградата на посолството.
Досега поне съм се старал що-годе да планирам нещата, но в близкото бъдеще най-вероятно те ще се случват без да са запланирани. В новата страна сигурно ще се чувствам като малко бебе и като него ще трябва бързо да развивам умения, да пробвам и да греша и така да привиквам към ситуациите. Но аз отдавна съм минал бебешката възраст и затова вероятно ще възприемам всички новости много по-бавно, а може би и по-болезнено. Изведнъж аз, човекът с добро семейство и любяща съпруга, с хубава работа досега, с възможности за всякакви културни развлечения се усещам като разбит, като върнал се в съзнание след мозъчен пристъп, който разглежда с изумление и възторг всяко нещо, което се изпречва пред очите му. Дали няма да се наложи да принизим ценностите до задоволяване на елементарни нужди? Дали при борбата за оцеляване на новото място няма да започнем да мислим със съжаление за отколешния живот? С преселението вероятно ще се наложи да разрушим пъзела, който с толкова труд бяхме наредили и да го пренареждаме с други плочки от новото място. Надяваме се, че нравствените ценности, културата, интелектуалното ниво са на по-високо ниво в държавата, в която отиваме отколкото в нашия бащин дом. Вече седмици наред не мога да се отърся от тези мисли, а знам че трябва да ги изтрия по някакъв начин от съзнанието си. В момента те само ми пречат.
На излизане от посолството спирам до постройката при бариерата и от там се обаждам на италианеца. Моля го да ме вземе от посолството и да приберем багажа от летището. Той казва:
– Vabene, arrivo tramezz’ ora. Hai capito bene?[2]
Докато го чакам и се разхождам напред назад покрай оградата на посолството си мисля: „Израелците спасяват тези етиопци – фалаши, от безумното нещастно съществуване до което ги е докарал режимът на Менгисто. Честно и откровено, без абсолютно никакви изисквания Израел ги прибира като верен приятел, за да заживеят достойно, като нормални хора. Тези етиопци ще помъкнат и нашите вързопи, ще летим заедно. И на тях и на нас ни предстои период на изпитание, ще поемем протегнатата ръка и ще се надяваме, че след няколко години ще се превърнем в нормални израелски граждани. Малко или много това ще обезпечи както нашия, така и техния бъдещ живот.“
Италианецът пристига, отиваме на летището и двамата разкъсваме така добре опакования куб с багажа. Натъпкваме всичко в колата му и го стоварваме на поляната в двора на вилата, където живеем. Обясняваме на мамитите, че трябва да търсим много картони от опаковки. Те веднага изпращат пазача и ние също тръгваме да търсим. Добре е, че нямаме грижа за децата, в момента те са в най-добрите възможни ръце. Не е лесно да се намерят толкова много средни по размер празни картонени опаковки, но постепенно в двора се появяват все повече. Заедно с мамитите започваме да разфасоваме багажа. След ден, два се издига една купчина, която явно ще трябва да се откара до летището с нещо по-голямо от обикновен автомобил.
На дванайсети февруари се обаждам на Леон по телефона. Той ми казва след два дни, в десет часа сутринта да бъдем пред вход номер четири на летището. Там ще ни чакат неговите хора, които ще ни качат в самолета. Да си вземем вода и ако трябва мляко за бебетата, защото сигурно ще стоим на летището най-малко два часа. Говори със същата деликатност, която така ме впечатли при първата ни среща, но твърдо и това вдъхва сигурност и увереност, че пътуването ще е успешно.
На четиринайсети февруари в десет часа сутринта спираме на летището и струпваме една твърде внушителна камара от пакети, която запълва и част от входа на номер четири. Разделяме се сърдечно с италианците. Преди това в къщата се сбогуваме и с нашата мамита. Много сме тъжни, тя също плаче. Как бихме искали да я вземем с нас. Няколко момчета, които познавам от Израелското посолство, стоят наоколо и небрежно пушат. Един се приближава и пуска едно листче в краката ми. Пише да чакаме отвън докато пристигнат рейсовете с етиопците и да не давам вид, че се познаваме. Правя три купчини от пакетите и послушно сядаме върху тях пред входа на летището. В този момент най-неочаквано се появява човекът от българското посолство, който ни взе преди няколко месеца с колата от родилната зала.
– Къде сте тръгнали с тези бебета бре? – пита леко усмихнат той.
– Връщаме се но ще минем през Рим на екскурзия – поглеждам го много изненадано. – А ти какво правиш тук?
– В Рим, посред зима, с тези дребни дечица? Ти знаеш ли, че там сега е студено, сигурно е под нулата?
– Е, какво от това? Нямаме друга възможност. Преди да се приберем искаме да се поразходим из Рим.
– Аз минавах случайно, прибирам дипломатическата поща от летището и като ви зърнах, не можах да повярвам на очите си. В последно време напълно се изгубихте. Дори някои казваха, че сте заминали, без да се обадите, но аз проверих че не сте пристигали в България.
– Ако смея да попитам, с какво сме заслужили особения интерес, който проявяваш към нас?
– Е, задължение на служителите от българското посолство е да се грижат за поданиците в чужбина. Ще отида да взема кафе. Защо стоите отвън, защо не влизате?
– Пристигнахме по-рано, а вътре е много задушно. Ще почакаме тук докато стане време за излитане.
Докато той купува кафе, се приближавам до едно от момчетата и му кимам с глава да влезем в сградата на летището. Залепваме се до една колона и му разказвам за този. Той се усмихва и промърморва, че това няма значение. Да продължавам да говоря с него каквото ми падне. За всичкото останало те ще имат грижа.
Отвън спират няколко рейса и от тях слизат етиопците. Те са огромна тълпа народ. Как ще се поберат в един самолет? Няколко души между тях започват да ги подреждат в редици по четири пред входа на летището. Образува се дълга опашка. Забелязвам и Леон, който също участва в акцията. Небрежно ми се усмихва и ми прави знак да не ставаме. Етиопците влизат, като всеки който минава покрай камарата с пакети взима по един. Слагат ги на лентата, митничарят поглежда учудено Леон, който стои до него, той му казва нещо и митничарят прави знак с ръка кутиите да продължават без повече проверка. Няколко служителки започват да ги чекират. После се изгубват зад една пролука в стената. Етиопците се качват на втория етаж и сядат по земята в слабо осветено просторно помещение. Момчетата стоят отстрани, гледат да избягват колкото е възможно погледи, крачат небрежно напред-назад, все едно че нямат нищо общо с тази група. Излизам от сградата и отивам при моите хора. С тях е и този от посолството.
– Вие сте дошли много по-рано – поглежда ме той. – Самолетът ви излита след три часа, какво ще правите толкова дълго време?
– Ще се забавляваме някак си – отговарям с нещо като усмивка.
– Да ви дам малко етиопски бърове да си купите за ядене, сигурно сте изхарчили всичко преди заминаването.
Бърка в джоба и ми подава няколко банкноти.– Благодаря ти, но и аз имам дребни – изваждам смачкани бърове.
Към нас върви Леон, но се спира, обръща се и се обляга на една от стените до вратата. Аз го поглеждам и той ми намига.
– Ще погледна дали има опашка за чекиране – казвам и бавно минавам покрай него. Той влиза с мен и ми прошепва:
– Точно след половин час бъдете горе при етиопците.
Обръща се и излиза навън. Аз се връщам при моите хора. Жена ми търкаля напред-назад количката с близнаците, а този от посолството държи Миранда за ръка. Стоим така няколко минути с наведени глави сякаш се молим.
– Аз все пак ще купя по една инджера – казва този.[3]
Влизаме с Миранда и с него в сградата на летището и се нареждаме на малка опашка за инджера. Няма много пътници, повечето от хората на опашката са служители с униформи. Жена ми не обича тази храна, а и аз се страхувам да ям каквото и да е купено отвън, защото може да ми се лепнат разни глисти или други паразити. Затова в моята инджера слагат само зеленчуци, никакво месо и без подправки и сосове. Изведнъж този от посолството ме бута силно по рамото:
– Абе вашият самолет вече го няма на таблото. Гледай, гледай, все едно че е излетял.
– Е, етиопска управия… – поглеждам го и се опитвам да се усмихна. – Какво да ти кажа…
– Странно – обажда се той и продължава с широко отворени очи да гледа в таблото.
Наближава да се качваме при етиопците. От входа на номер четири се появяват няколко деца етиопчета. Най-голямото – момиче, наметнато с нещо като шал, който се влачи по земята носи вързоп. На пръв поглед прилича на кукла, но се оказва бебе, увито в разни парцали. Едно от децата се приближава и протяга ръце към моята инджера. Давам му я веднага и дори го поглеждам с облекчение. Другите се блъскат около него и искат да му я вземат, но то се бори с всички сили и я стиска с ръце. Появява се един от израелците, започват да ръкомаха и да прибира децата вътре. Смигва ми, че трябва да се качваме.
– Благодаря ти, че ни изпращаш – казвам на човека от посолството. – Ние трябва вече да влизаме.
Жена ми също се приближава с количката и му подава ръка.
– Чакайте бе, аз ще ви помогна. Вижте как сте натоварени – казва и грабва две чанти.
Няма спасение от този. Качваме се и заставаме на входа на помещението с етиопците. Отстрани покрай колоните стоят небрежно израелците и когато очите ни се срещат някой от тях леко се усмихват.
– А бе, тук като че ли ви познават? – провлачено прошепва изпращача от посолството.
– Не знам… Не знам. Трябва да е любов от пръв поглед, защото аз никого не познавам – промърморвам и се долепвам плътно до него. – Благодаря ти за всичко, сега можем да се сбогуваме – правя знак на жена ми да се приближи.
Прегръщаме се и той с бавни крачки тръгва по стълбите надолу, като непрекъснато се обръща и ни маха с ръка. В помещението с етиопците цари пълна тишина, нарушавана само от децата, които се гонят и боричкат по средата. Отнякъде се появява Леон с цигара в уста и ми прошепва да не влизаме докато не ни каже. Сега етиопците щели да тръгнат по ръкава към самолета, а ние да чакаме отвън. Трима-четирима започват да подвикват на амхарски и всички се изправят. Гледат учудено входа на ръкава и много бавно пристъпват напред. Явно е, че техният мъничък уединен свят влиза трудно в досег със съвременния живот, всичко, до което трябва да се докосват, им е напълно чуждо. Бавно помещението осветено от бледата светлина на опушени лампи по тавана се изпразва. Сега Леон ни прави знак да влизаме. Той върви с нас.
– Вие ще пътувате в бизнес класа –поглежда ни леко усмихнат. – Но ако те извикат за някой болен, ще влезеш и ще се грижиш – казва и ме гледа сериозно. – Доктор си на самолета!
– Тъй вярно, другарю генерал – леко козирувам.
– Не съм никакъв генерал, аз съм ти роднина. Не забравяй! – отвръща много сериозно Леон.
Влизаме в самолета. Между бизнес класата и останалото място където етиопците са насядали са спуснати пластмасови прегради. Така че нашето помещение е напълно изолирано. Сядаме на едни широки кресла. Три божествено красиви етиопки – стюардеси се въртят между нас, свалят облегалката на моето кресло и аз почти лягам. Една ми събува обувките и започва да ми масажира петите. Друга се приближава и ме пита:
– What would you like to drink sir, champagne or something hard – whiskey, vodka?[4]
Мисля, че сънувам. Този райски кът не се връзва с всички перипетии от досегашната действителност. От време на време една от стюардесите подбутва пластмасовата преграда и влиза при етиопците с голяма количка с шишета с вода и сандвичи. Три-четири пъти жена ми става, поглежда през илюминатора и моли стюардесите да й кажат когато самолета напусне границите на Етиопия. Тя не може да повярва, че при всичките трудности досега това ще се случи.
Пътуването продължава без особени преживявания. Само два пъти влизам в голямото помещение, защото ме викат за едно бебе с температура. Слагам му свещичка за сваляне на температура, която нося с лекарствата за моите деца. Решавам да съобщя на летището в Рим, за да го прегледат по обстойно. В седем часа вечерта кацаме в Рим. Както и преди, изчакваме всички да слязат и тогава тръгваме с нашите багажи и деца. Самолетът е спрял близо до една сграда със стъклени стени. Етиопците са се събрали пред отворената врата и не влизат вътре. Отпред, откъм тези, които са близо до вратата се чуват най-различни викове и възгласи, задните напират да влязат, но тези отпред не мърдат. Приближавам се и разбирам каква е причината за задръстването – от вратата тръгват два ескалатора нагоре, някои от етиопците са стъпили неправилно, паднали са и са получили рани по главите. Другите им разтриват раните и не смеят да стъпят. Всичко се оправя, когато италианците спират ескалаторите.
Завеждат ни в голяма транзитна зала. Покрай стените има канапета, фотьойли и масички, но етиопците сядат по земята. Появяват се двама, които оглеждат обстановката, облягат се на стената отстрани и остават там. Погледът ми спира на болното бебе и си спомням, че трябва да кажа на някого за него. Решавам, че тези двамата са израелци, които осигуряват акцията и бавно и нерешително се приближавам до единия. Съобщавам му, че съм доктор и му посочвам бебето с температурата. Той кима и мълчаливо тръгва на някъде. След няколко минути спира електрокар от който слиза жена със слушалка на врата. Тя взима бебето, качва се с него и без да каже дума отпрашват. Майката почти не реагира. Явно е толкова стресната, че всичко което се случва за нея е като в сън. Полунощ идва тихо и тихо отминава. Въпреки че италианците загасват централното осветление и оставят да светят само някои лампи тук там, освен децата много малко от хората в транзитната зала спят. През стъклените стени на сградата влиза поток лунна светлина, който меко се разлива върху фигурите на седналите по земята. Ние също не спим – Миранда се е сгушила в мен, а жена ми се занимава с близнаците. Те досега се държат като добри деца и съвсем нарядко проплакват. От време на време отправям празен поглед в пространството зад стените на сградата загледан в месечината. През нощта ни носят вода и разни топли безалкохолни напитки – кафе и чай. Помещението е сравнително топло, но повечето от етиопците зъзнат, събрали се на групи, опрени плътно един в друг. Постепенно залата се изпълва с бледата утринна светлина. Наоколо се появяват хора от персонала на летището с разни машини за почистване. Покрай транзитната зала минават забързани пътници с куфари и от време на време преминават електрокари. Един от тях спира при нас и от него свалят големи кашони със сандвичи. Чак сега усещам, че съм прекарал нощта неспокойно. Всъщност тази сутрин се чувствам като събудил се от кошмарен сън без всякакви импулси за действие. Присъствието ни на това място е неопровержимо и това сякаш несъзнателно оправдава пасивността, която ме е обзела.
Скоро след закуската се появяват още момчета и заедно с тези двамата, които стояха през нощта подвикват да ставаме. Тръгваме към изхода, но преди да се качим на автобуса ни взимат количката на близнаците. Въпреки нашите настоявания заявяват, че не разрешават да влезем с нея в самолета. Този път няма никакви луксове и сядаме в общото помещение с етиопците. Най-неочаквано в самолета влиза докторката с бебето, подава ми го и каза, че в момента то е добре, няма температура, но препоръчва да бъде прегледано и от педиатър в Израел. Държа бебето по средата на пътеката между двете редици със седалки, като се надявам майка му да се надигне от някъде. Но това не става и аз се провиквам на амхарски:
– Имам проблем, търся майката на това бебе.
Една жена го взима от ръцете ми и заговаря, от което нищо не разбирам. Тръгва по пътеката и някъде към опашката на самолета намира майка му. Тя го взима без да реагира, но жената започва да й говори на амхарски, имам чувството, че й се кара.
Излитаме и след около два часа кацаме на летището в Тел Авив. Мисля, че никой не вярва, че е дошъл окончателният край на това дълго пътуване. Етиопците в самолета изведнъж скачат, започват да говорят на висок глас, да пеят, да се прегръщат и да плачат. И нашите очи също са насълзени. Момчетата ни подканят да слизаме, етиопците целуват земята и не искат да се качват по автобусите. И ние заедно с тях пристъпваме бавно. В този момент забравяме за всички страхове, които досега са мъглявили съзнанието ни. Изведнъж сме изпълнени с радостни мечти за новото бъдеще. В момента не мислим за живота, който навлиза в нова фаза, обзема ни духът на възкръснали, който ни води напред под влияние на чувства, без разум, с пълно доверие към страната, която ни приема. Сега, когато стъпваме в родината на прадедите си сме сигурни, че ще ни се случи нещо неочаквано и хубаво и както сокът на дърветата се изкачва към най-високите клони, тъй приижда в нас жизнена сила за нов живот. След временен застой духът ни се надига, изпълнен с надежда и с неутолим инстинкт за щастие. Над вратата на сградата където влизаме с големи букви пише: „WELCOME HOME”.[5]
край
[1]Сладки от стрити бадеми, захарен сироп и лимонов сок
[2]Добре. До половин час идвам при тебе. Разбираш ли?
[3]Плосък, подобен на палачинка хляб, който се приготвя от житна култура – теф, която расте само в Етиопия. Може да се пълни с месо, варени яйца, зеленчуци и всякакви подправки.
[4]Какво бихте желали да пиете сър, шампанско или нещо твърдо – уиски, водка?
[5] Добре дошли вкъщи
