Преоткриването на надвременните послания, анализ на Георги Цанков

Минаха няколко години от чудотворното възкресение (благодарение на Деян Енев ) на романа „Калуна-каля“ от Георги Божинов, но споровете около посланието на творбата не секват. Що се отнася до читателите, тях не бива да ги мислим – те го приеха възторжено, като откровение – доказателство за това са почти невероятните за българска книга тиражи. Критиците обаче са бамбашка народ – на тях е трудно да им угодиш. Всъщност завърза се спор за книгата, който е извънредно показателен въобще за приемането на съвременните белетристични текстове. В това отношение показателна беше позицията на литературния сайт „Книги News“, ръководен от покойния вече писателя Стоян Вълев. В този сайт – споменавам го, тъй като последователите му и до днес тровят литературната сцена – отношението към всичко по-необикновено в литературния ни живот се възприемаше с подозрение. Така стана и с Калуна-каля“, като самият Вълев в статията „Кануна-каля“ като кьорфишек“ говореше за господството на някакъв „неолиберализъм“ в днешната ни литература и го определяше по следния начин: „Да се сатанизира, оклевети епохата на Народната република, представена като „комунизъм“, да се ливне поне капка антисъветизъм, в краен случай – поне лъжичка русофобийка и коктейлът е готов за консумация.“ Защитникът на онова, което беше допреди 25 години, стигаше дотам, че дори оспорваше истината за сталинските лагери. Нямам никакво намерение да споря с него – пък и историята отдавна е намерила мястото на подобни изкопаеми, които са слепи са стотиците милиони жертви на световния комунизъм. Подобни опасни мантри се ширят и в наши дни, все по-зловещо става разцеплението между творците, които сякаш не разбират, че само изстраданата истина за кървавото минало и покаянието, грижата за свободното бъдеще могат да ни обединнят. Не случайно обръщам внимание на мнението на Вълев за романа на Георги Божинов, който – според него – бил „опит за уестернизация на литературата ни“ и „поредният неолиберален проект, който претърпя провал“. Заиграването ни най-вече с постмодерните художествени текстове и обявяването им за „провал“ е симптоматично. Достатъчно е злополучните критици да направят справка за новите тиражи на книгите на Георги Господинов, на Алек Попов, на Теодора Димова, на Керана Ангелова, на Здравка Евтимова и немалко други свежи умове, да прочетат мненията за тях в Интернет на обикновените читатели. Като се сетя за посланията в уж каубойските филми на Серджо Леоне, нямам нищо против и „уестърнизацията“ Ето например, някоя си Мария Узунова, под заглавието „Романът „Калуна-каля“ е грубо преиначаване на историята ни“ изсипва куп лъжи, както за сюжета, така и за тълкуването на престъпленията на башибозука, представени толкова потресаващо от Божинов. Все пак в миг на просветление е написала: „И в най-тежките времена, и сред най-голям бяс и озлобление е имало хора, несъгласни с извършването на вандалщини.“ Тя дори не подозира, че освен Калуньо, такъв човек е и самият Божинов, който не може да остане безмълвен в своето „озверяло време“ и не се бои да говори. Възкресявам спорове отпреди няколко години, тъй като имам усещането, че нищо не се е променило – продължаваме да хвълим на дребно отделни приятели, без да държим сметка за цялостната панорама, без да търсим мястото на родните творци на европейската и на световната литературна сцена. Разделението на „модерни“ и на „остарели реалисти“, на „канонични“ и“неканонични“, осособяването на групички, които се опитват да се налагат, оказват катастрофално влияние върху оценките ни. Напоследък се появиха немалко особено интересни и приносни книги – ще спомена само епоса „Опитът“ от Русана Бърдарска и митологичния роман „Поздрави от Хадес“ от Яница Радева, излятото на един дъх есе „Моят Шабат“ от Вивиана Аса, а пък Любомир Котев ни поднесе епохален двутомник, посветен на Захарий Стоянов и на неговите „Записки“, който не може да бъде затворен в никакви жанрови граници.

В потвърждение на доста мрачните ми разсъждения ще си позволя да припомня и оценките на някои от професионалните критици, които оспорват опита за пренареждане на „канона“ в литературата ни. Огънят по отношение на Георги Божинов откри Иван Станков със статията си „Глад за голямо“ в брой 4 от 2015 г. на „Литературен вестник“. Веднага трябва да кажа, че високо ценя този литератор, който ни даде великолепни тълкувания на творчеството на Асен Разцветников и на Димитър Талев, на Йордан Радичков и на Васил Попов, на Анчо Калоянов и на Георги Господинов, та дори и на прозата на професор Валери Стефанов. Той преведе и ни представи романите на Мирча Картареску, особено епоса на живота му „Ослепително“, и Дан Лупу – когато говори за тях, критериите му за голямо са доста по-различни. Но ето че се опитва да ни внуши нещо много странно за онова, което се случва у нас: „През последните петнайсет години всички покойни българи, влезли с кончината си в централните новини, бяха обявени за големи.“ Доста неверни думи, още повече, след като е очевидна забравата за такива значими имена на литературата ни като Йордан Радичков и Ивайло Петров, Йордан Вълчев и Константин Павлов, Николай Кънчев и Васил Попов, за Цветан Стоянов и Минко Николов, за десетките шедьоври на емигрантската литература въобще не се отваря дума…. Говоря за забравата им от издателите, за донкихотовските опити за отделни критици да поддържат паметта за тях и да преоткриват още много наистина големи, които биваха забравяни и забранявани толкова десетилетия. При подобно „затъмнение“ на духовния пейзаж твърденията за някакъв нереален „глад за голямо“ са дълбоко несправедливи. Или за „голямото“ имат право да говорят само румънците, поляците, чехите?… Станков обаче категорично заявява, че „се губи културната мярка“, а „Калуна-каля“ била „съвсем прилична книга“ с „бледичка персонална система“. Героят на Божинов бил „закъснял Индже“, „закъснял Хайтов персонаж“, а самият роман определя като „авантюрен“. Много опасно ми се струва недопускането на съмнения за закостенялостта на „канона“ и нежеланието да бъдат видени значимите отклонения от него, които всъщност са доста много в „тоталитарните“ времена и трябва да бъдат намерени и откроени. Бях изключително радостен, когато четях важните и значими наблюдения на Иван Станков за романа „Девети“ от Анчо Калоянов – една епична творба, която – заедно с другите му два романа от трилогията „Димитър Злочести и войводата Патрев“ и „Див огън“ – в много отношения се родее със стореното от Божинов. Няма как да се съглася и с мнението на професор Милена Кирова, изразено в статията „Завръщането на един свръхгерой“, публикувана в брой 5 от 6 февруари 2015 г. на вестник „Култура“. Тя определя жанра на творбата като „популярен легендарно-исторически наратив“, а поведението и преживяванията на Калуньо нарича действия на „супергерой от екшън тип“. Вижда в книгата само „насилие и секс“ и също припомня „Йовковия Индже“. Своеобразно обобщение на отрицателните мнения направи покойния професор Владимир Трендафилов в статията си „Калуна-каля: шедьовърът от кривите улички“, публикувана също във вестник „Култура“ – брой 19 от 15 май 2015 година. Той смята, че това „не е първата нашенска полуда по някоя средна книга“ и тук е прав – рекламната антикритика си позволява да назовава „шедьоври“ доста откровени „чалги“, та дори и „романите“ на Венета Райкова. След това Трендафилов заявява, че „читателят търси емпатия с художествения свят“, а среща прекален „регионален и исторически колорит“ Според него, става дума за „общ декоративен реторичен поток“, който пречи на съвременния читател да „влезе в сюжета“. Колко е неправ можем да съдим от приема на произведението сред хора от различни среди, именно емпатия намират те, за да следят със затаен дъх надеждите и крушенията на Калуньо. Трендафилов не вижда връзката между трите линии – градежа на сарай, защитата на злочестите и любовния четириъгълник, а именно в невероятната хармония между тези неразделими линии е големия успех на белетриста. Особено невярно ми се струва твърдението на литературоведа, че Божинов „заиграва с конюнктурата“, като говори за живите корени на християнството в душите на помаците и едва ли не нарича романа поръчков – от гледна точка на възродителния процес. Точно там е голямата сила на Божинов – той осъжда жестокостта, която на свой ред поражда гибел и ни предупреждава за ужасяващата опасност от верските конфликти и от религиозния фанатизъм – все неща, които днес са чудовищно актуални. Именно умението за съчетаване на регионалния колорит с модерното космополитно мислене ни даде шедьоври като „Американа“ от нигерийката Чимаманда Нгози Адичи или „Краткият чуден живот на Оскар Уао“ от домениканеца Джуно Диас.

Особено показателна за възможността да препрочетем модерната класика и да се научим да разсъждаваме без предразсъдъци, е ролята на „защитниците“ на „Калуна-каля“, като се започне от откривателя му Деян Енев, от белетриста Димитър Коруджиев и стигнем до професор Александър Шурбанов, самият той чудесен поет и вдъхновен преводач, който в статията си „Завръщането на Калуньо“ сравнява Божинов с Иво Андрич и е категоричен: „Това е несъмнено една от големите български – и не само български – книги на нашето време.“ Проникновеният наблюдател стига до извода, че „борбата с насилие срещу насилието, макар и в името на доброто и справедливостта, води до нови страшни беди за всички.“ . Особено активни в осмислянето на книгата са младите литератури Според Милена Златарева от литературния сайт „Аз чета“, „Калуна-каля“ е „философски роман за вечните кули в душите“, той е „черна балканска трагедия, която черпи от дълбоките корени на народните архетипи“. Проницателен е и Христо Блажев в сайта „Книголандия“. Той открива връзка с потресаващия сръбски шедьовър „Нож“ от Вук Драшкович, поетично говори за „кървяща рана, подлютена от жив, неподправен език“ и отсича: „Калуньо не може да бъде герой на Хайтов или на Йовков, мисля си аз, той може да бъде само на Божинов и на никой друг, тая смес между воля и мекота, между нечовешко стремление и покорна нежност.“ Във вестник „Култура“, бр. 12 от 27 март 2015 г., Зорница Христова отговаря на критиците на Божинов с „Калуна-каля, прочит наопаки“. Тя е съвършено права: „Романът е валиден извън сюблимното време на националната митология.“ И стига по-далеч: „Какво правиш, когато твоите хора – обществото, в което си органично вписан и припознаваш за свое – вършат зло.“ Най-близко до истината ми се струват дъщерите на писателя – Милка и Яна. Знаят те, че баща им все е избирал „дръгливи теми“, че е вграждал сянката си в текста, че „Калуня-каля“ е кулата, която цял живот строиш“, че в романа е „извикал своите огромни въпроси към Бога“. Не само съм съгласен с тях и с Деян – нещо повече, мисля си, че Божинов е влязъл в градивен диалог с Генчо Стоев и с неговия образ на предводителя на башибозушката сган от съседните на Перущица помашки села Тъмръшлията, че – въпреки абсолютната достоверност на разказаното – е придал на историята надвременно значение. За добро или за зло е проникнал в бъдещето и е стигнал до корените на верския фанатизъм, до пророчество за опасностите, които връхлетяха съвременния свят. Събитията и в романа и в много други негови произведения се развиват близо до Сърница, където през април 1972 г. петима младежи убиват милиционера в тяхното село, като формалният повод е отнета шофьорска книжка. Малко след това започва принудителната смяна на имената. Странно ли е, че един български журналист и белетрист е подирил помашката, каракачанската гледна точка, че е осмислил генезиса на насилието и е успял да покаже художествено образа на другия, на несъгласния. Такъв човек е бил и самият Георги Божинов, за когото ДС е събирала непрестанно данни и е установила, че многократно се е изказвал в защита на Солженицин, че е наричал словата на Ленин „догма“… Няма съмнение, че той е вградил разума и сърцето си в образа на Калуньо.

Представете си каква смелост и нравствена чистота трябва да притежава човек, за да посмее в най-ужасяващите години на тоталитарна цензура да включи в свой текст разказ за страшните изпитания в съветския ГУЛАГ, в злокобната Колима, който по сила и по автентичност да се родее със знаменитите „Колимски разкази“ на Варлам Шаламов. Последвалите преследвания допълнително каляват характера на този „стълб на вярата“ и той създава своя шедьовър. Да, „Калуня-каля“ ни отвежда в онзи реалистичен за нас, но „магически“ за чуждия читател свят, където идеологията ражда насилие, където само единици успяват да влязат в противоборство с него и най-често крилете им изгарят. Критиците се чудят защо са му на Божинов женските образи, но без тях книгата нямаше да бъде същата. И невъзможността да има деца, постигнала Калуньо, и страстта му към Костанда, а после към Малката са незабравими , изпълнени с непозната за срамежливата ни литература еротична сила моменти от най-автентичния „див разказ“, който някога към чел, по-силен дори от „Козият рог“, макар силно да се родее с него – не с Хайтовия, а с Методиандоновия от незабравимия филм. Фанатиците са престъпили най-важната заповед на исляма – шестата: милосърдието. Нея престъпват всички фанатици – и нацистите, и комунистите. Това е посланието на Божинов. Но то би било невъзможно, ако не се бе научил да слуша повелите на Природата. Да чуем дъщеря му Милка Русева: „Той пътуваше много, беше наистина скиталец – пеша, с мотор, с каквото позволяваше терена…. Имах чувството, че познава всяка река и всяка махаличка по чукарите. Беше обсебен, слят с българската земя по един наистина първичен, страстен начин.“ Само с думата „първичен“ не съм съвсем съгласен. Първичното е привидно, зад него се крие дълбочината, философската извисеност. Нека не забравяме, че е завършил философия с втора специалност „Руска филология“ – така че критиката и сравнителното литературознание предстои да дирят философските темели на романа, както и градивния диалог в него с идеите на Гогол и на Достоевски.

Дойде време да върнем на читателите и срещите на Георги Божинов с тайните на българската земя. Поредното откритие на издателство „Хермес“, което проникновено преоткрива шедьоврите от епохата на тоталитаризма, „несъгласните“ книги на Блага Димитрова, на Георги Мишев, на Димитър Бочев, получаваме с тома „Кукувица кука“, събрал най-доброто, освен от едноименната книга, и от „Вдън гората Дичкам“, „Юлень“ и „Черешови води“. Представям си писателя, тъй както живописно го е описал Никола Радев – саможив и затворен, мрачен, яростен, непоносим, но ярка личност. Познавах един такъв чудак – Николай Кънчев. Портретът на автора на „Калуня-каля“ ми напомня за него. И той като неспокойният дух Калуньо никъде не намираше покой, не се подчиняваше на статуквото, не опитомяваше сетивата си. Но създаде с поезията си неповторим свят, който се родее с вселените на световните гении. Неговият духовен събрат Божинов е роден в село Крива бара, Ломско, но от 1950 г. е кореспондент на БТА за Благоевградски окръг. Той не е от онези, които ще зърнат някое ТКЗС и ще си заработят заплатата с покорни и лъскави думички. Трябва да се завре из махалите, да стигне до душите на местните люде. Ще се разговори например с Шериф от Кочан, когото преименували Дойчин, ще изтръгне от паметта му кошмара „кога нашите ходили да колят кяурите“ и ще го накара да прозре, че „една майка ни е раждала“ и „един Господ има над нас“. „Кога се пише едно нещо, трябва да се казва истината“, заявява един от новите му познайници и журналистът никога не отстъпва от това правило. Има си обаче тайна – също като Хенри Дейвид Торо, прочутият автор на „Уолдън, или Живот в гората“ знае, че Природата е живо същество. Торо ще ни помогне по-добре да разберем виждането на Божинов. Да го чуем: „Рибарите, ловците, дърварите, както и останалите люде, прекарващи живота си в полята и горите, самите те в известен смисъл част от Природата, имат по-подходяща нагласа да я наблюдават в минутите на отмора, отколкото философите или дори поетите, които пристъпват към нея с готови очаквания. Природата не се бои да им се представи.“ Ето как я вижда авторът на „Калуна-каля“: „Родът на земята е женски, земята е вечна жена, вечно млада…“ Разбирате ли сега страстта на Калуньо към Малката. Или признанието на белетриста: „Да има как, бих прекарал цял живот в гората. Честна дума.“ Всичко, до което се докосне, се изпълва с неповторима свежест. Обаче, внимавайте! Божинов ще ви предупреди: „Ах, колко е прелестно“, възкликва нечий превзет дамски възторг. Дружко е. Не знаем какво точно е, защото и това дружко намира в общите думи на хората само общ образ. Защото и хубостта, и природната не се описва. Преживява се.“ И още: „С природата всеки разговаря сам, на свой език, пречовешки език.“ Ако не разберете посланието му, по-добре не се захващайте с книгите на този мъдър творец, който обаче не робува на ничии теории, а изгражда своята, благодарение на умението си да преживява единението, именно онази емпатия между пейзажа и човека, която е тъй необходима на критика Трендафилов, но той не успява да я види, макар тя да е готова да му избоде очите…

За да разберем напълно Георги Божинов трябва да си припомним думите на Албер Камю от гениалната му книга „Разбунтуваният човек“ ( превод Рени Йотова, ИК „ЛИК“, 1997, с. 280 ) : “Ако разбунтувалият се трябва да се откаже едновременно от яростта на битието и от примирението с тоталността, артистът трябва да избяга едновременно от тоталното безумство и от тоталитарната естетика на действителността. Днешният свят в действителност е единен, но неговото единство е това на нихилизма. Цивилизацията е единствено възможна, ако отказвайки се от нихилизма на формалните принципи и от нихилизма без принципи, този свят намери пътя на един творчески синтез.“ Тези думи биха ни помогнали да разберем както посланието на „Цената на златото“ от Генчо Стоев, така и „Възвишение“ от Милен Русков. Ала те са особено важни, за да осмислим посланието на Божинов –неговият Калуньо се отказва както от „яростта на битието“, така и от примирението с тоталността“, а артистът, авторът на романа и на пътеписите категорично отхвърля тоталното безумство и въстава срещу тоталитарната естетика.

Много преди днешните природозащитници да надигнат глас, Божинов е казал нещата по неповторим начин: „Във всичките действия и бездействия на човешкия корен спрямо човешката почва трябва да стои човешката мярка к р а с о т а. Която да ни обгръща отвред и отвред да прониква у нас, просто като въздух, като наша съставка, проста и незабележима – до въздушна незабележимост.“ Живата природа е навред в писанията на твореца – без нея „Калуня-каля“ няма да е същата книга, дори историческата хроника „Караджата“ ще ни се стори постна и елементарна. Обаче в пътеписите тя е всевластна. Писателят говори за непознатите райони из Западните Родопи, за Тревненските махали и селца. Ще му повярваме и ще го последваме със съпричастие след като осъзнаем настроението му: „И ни потапя в дълбока скръб тоя край – толкова зелен и весел, и страшен, и хубав!“ Това е присъда, по-жестока дори от спомена за Колима – изскачат образите на старици и старци, сродни със самотниците от прекрасната книга на Екатерина Томова „Забравените от небето“ – от страниците на Божинов се сипе „кротката, сивата пепел на забрава и печал“, по-ужасна от присъда. Няма ги вече неговите чешити – бай Георги, бай Генчо, бай Цирко и бай Енчо от Черешови кладенци, дядо Даскал от село Мали Станчо, чийто разказ е незабравима повест за патилата на „малкия“ българин. Мисля си, че Георги Божинов по проникновение нерядко надминава дори Иван Хаджийски. Достатъчно е да прочетете разсъжденията му за същността на чорбаджийството, наблюденията му за „страшно дългото разстояние между пълно покорство и пълно заповедничество у един и същи народ – една от ирационалните, все още недоразгадани или неразгадаеми страни и черти на тоя народ“

„По пътя“ на Георги Божинов на пръв поглед няма нищо общо с „По пътя“ на Джак Керуак, но българинът и американецът са обладани от една и съща страст към свободата, и двамата изповядват онова, което чудак, срещнат от Керуак изразява по следния начин: „Някой ден човечеството ще проумее, че всъщност имаме връзка с мъртвите и с отвъдното, каквото и да представлява то. Сега, стига да вложим достатъчно воля в съзнанието, можем да предскажем какво ще се случи в следващите сто години и ще можем да предприемем мерки, за да избегнем всякакъв вид катастрофи. Когато човек умре, в мозъка му става мутация, за която все още не знаем нищо, но която някой ден ще бъде напълно ясна, стига учените да се захванат с въпроса. В момента копелетата ги е грижа единствено да разберат дали ще успеят да вдигнат планетата във въздуха.“ Георги Божинов успява да създаде дълбока психологическа характеристика на „тези копелета“, които са яхнали насилието. Но той нито за миг не губи и връзката с мъртвите, с отвъдното – открива го и в Природата, и в човеците, които скоро ще си тръгнат, но носят в себе си единството на минало, настояще и бъдеще.

Малко са писателите у нас, които са дръзнали толкова нелицеприятно и проникновено да надникнат в подмолите на родната история, да открият генезиса на братоубийството, да разкажат по неповторим начин „черната балканска трагедия“. Да я дирят не само в несигурните исторически хроники, но и в очите на столетниците из махалите, в старите фотографии, в замлъкналите църковни камбани. Освен всичко друго, не е трудно да открием връзката между Божинов и онези след него. Когато казва, че “черешата е нещо повече, отколкото е самата тя“, сякаш разговаря с Георги Господинов и с неговото видение за „Черешата на един народ“. Няма как да не отбележим „родството му по избор“ и с комитите от „Възвишение“ на Милен Русков. И ето го диалогът между поколенията – от Генчо Стоев и Катя Томова, та до Деян Енев и най-младите ни дарования, а средищна фигура между всички тях несъмнено е Георги Божинов. Провидението си знае работата – не е случайно онова бръкване на Деян в коша със стари книги. Александър Шурбанов открива още сродници на нашия класик – Дж.М.Кутси, Дино Будзати. Нека не се страхуваме от „глада за голямо“ – има го не само по света, ще го намерим и по нашите земи-страдалници. И как да е иначе, след като Калуньо, също като автора си, е дълбоко убеден: „Всички хора на тая земя, каймакам ефенди, всички добри хора на тая земя са братя. И трябва да живеят като братя. Това е. Но що е то – добри хора? Хората, които орат земята и косят ливадите. Хората, които правят нещо. Които създават нещо. Не хората, които правят нищо. Не хората, които искат да превърнат света в нищо. Не хората, които гледат на кръв, мислят за кръв и леят кръв. Не те…“ И, разбира се, той непрестанно мисли за свободата. „Но що е това свобода? Знае ли някой?… Когато устата ти е пълна – с ляб, злато или ракия, или власт, – не мож да приказваш за нищо. Не мож и да мислиш за нищо.“ Георги Божинов не се изкуши от фалшивата свобода. Той вървеше до последните си дни по пътищата на родината, за да дири истината – без злато и без власт, но с ясно съзнание за величието на Природата и на Непокорения човек. Затова ни е ужасно необходимо да го четем – нека чуем кукувицата, чиято песен никога не бива да замлъква. Да не слушаме фалшивите гласове на онези наши сънародници – вътре и извън страната, – които ни съветват да се съизмерваме с тясната си балканска територия, да не се опитваме да представяме родните текстове като равнопоставени със световните „хитове“. Трябва ясно и точно да си казваме и „кривиците“, да откриваме пътеките, които ни отвеждат към светлината и към ясната визия за бъдещето. Затова да си свалим наочниците, да не се делим на „постмодернисти“, на „реалисти“, на „регионални художници“… Да се вглеждаме в мощта на идеите и в тяхното художествено претворяване, което може да се извършва по най-разнообразни начини, стига до читателите да достигат значими и запомнящи се послания. В този смисъл преоткриването на Георги Божинов е изключително показателно – то не само възстановява несправедливост от уродливото болшевишко минало, но и ни открива неподозирани възможности за философски и естетически, а не за неразбираеми, тясно литературно-критически анализи.