БНР, Програма „Хр.Ботев“, Предаването Премълчаната история
с водещ Румен Леонидов, сряда, 5.2.20202, начало 15.30 ч.
Участват: литераторът проф. Николай Аретов, поетът Славимир Генчев, историкът архивист Цочо Билярски, историкът и колекционер Румен Манов,
както и директорът на „Държавен архив“, Хасково, Станислав Н. Станилов
Р.Леонидов: Днес предаването е посветено на „фалшивия Яворов“, или по-скоро на опита да се внуши на обществото ни, че са открити безценни исторически документи, свързани с Пейо Крачолов. Ще се спрем не само на трите не-негови стихотворения, които са нищожна част от цялата афера, а най-вече на опита да се имитира подписа му, почерка, писмата, които е изпращал до други членове на ВМРО, парчето от фалшивото османско знамена, турено в рамка и запечатано с восъчните печати, за другите печати – на цензура в Скопие и в София, които също са исторически несъстоятелни. Каква е крайната цел на имитаторите, дали далаверата за 27 000 лева, или това е миша стъпка към подмяна на историята на ВМРО, и на българския характер на организацията? Защо точно тези двама големи поети, Яворов и Вапцаров, духовно и исторически свързани с Македония, напоследък стават обект на сензациозни „находки“, които се оказват фалшифицирани техни творби, писма и документи? Защо не поръчителите на посягат на творчеството на Дебелянов, Лилиев, Траянов, Бояджиев или на Пенча Славейков?
Но преди да продлъжим към същината на днешния разговор, първо ще чуете следното стихотворение, но не е от Яворов:
Всеки си има свят идеал,
никой не е идеален.
Ала едно е да си сигнал,
друго първосигнален.
Нямам кой знае какъв актив,
не разигравам театър.
Предпочитам да съм фалшив,
отколкото фалшификатор.
Казвам добре дошъл на поета Слави Генчев. Г-н Генчев, поканих Ви, защото имате богат опит като дългогодишен шеф на къщата – музей „Димчо Дебелянов” в Копривщица. Какви са наблюденита ви не само като бивш уредник, но и като на литератор, поет и човек, който се занимава с литературна история – срещали сте се в досежашната Ви практика с подобни фалшификации, като съвсем пресния случай с поруганата памет на Яворов. Вече е доказано, че литературната сензация няма, че има публична измама, макар все още официалните власти да чакат последната дума на специалистите от Института по криминалистика. Всички истински специалисти вече обявиха уж новооткритите писма и документи за груб и нескопосен фалшификат. Какъв е Вашият опит е в това отношение?
Сл.Генчев: Постъпих в музея на Дебелянов в Копривщица веднага след като завърших „Българска филология” през 1977 година. В стаята на уредника имаше огромна библиотека с книги, за които не бях и чувал, те не се изучаваха.
Р.Л: Да не би всичките да бяха фалшиви?
Сл.Г: Бяха страхотни книги ат автори, които не са били удобни…
Р.Л: Имаше ли фалшиви спомени, например? Попадал съм на такива, които описват Димчо като пияница, хаймана?
Сл.Г: Неговият брат Илия Дебелянов придружава групата, която през 1931 година отива в Гърция, в Демир Хисар, сега Валовище, където Дебелянов е бил погребан в двора на българска църква „Успение на Св. Богородица”, където е имало още 16 гроба на български офицери, които са заличени, а дворът е циментиран…
Р.Л: Дайте да вървим към фалшификациите, да не се отплесваме към гробовете, че няма да успеем да се върнем…
Сл.Г: Илия Дебелянов в едно свое опровержение казва, че има хора, които са виждали Димчо, но не са го и поглеждали, защото поетът не е бил добре облечен, не е бил с излъскани чепици, за да прави отдалече впечатление, та тези хора след смъртта му се изкарват негови приятели.
Р.Л: А някаква подмяна на стихове, дописване?
Сл.Г: Не.
Р.Л: А когато идваха нови документи, свързани с личността или с творчестото на Димчо, Вие как постъпвахте?
Сл.Г: Сега ще разкажа една случка, която илюстрира всичко това. През 1978 в двора на къщата пристъпи някакъв човек, поразгледа музея и се оказа, че това е Михаил Райчев, син на Георги Райчев, един от Димчовите приятели. Като току- що завършил си мислех, че вече всичко е известно, че няма нови документи и пр. Гостът попита дали може да се вземе нещо от музея, защото имал разрешение да се създаде Национален литературен музей. В крайна сметка не взе нищо, защото от Дебелянов са останали много малко неща.
Р.Л: Как би трябвало да се постъпи, ако сега някой отиде в музея и предостави новооткрити стихове на Димчо, каква е процедулата, какво би трябвало да се направи?
Сл.Г: Проверява се от комисия специалисти, които ще преценят автентичността, ще се направи графологична експертиза, ако има новооткрити документи или ръкописи със стихове. Оказва се, че винаги могат да излязат неизвестни неща за известни автори…
Р.Л: Преди началото на предаването ми разказахте за Михаил Топалов, който си измислял спомени… Споделете този случай, ако обичате, но преди това ще присетя уважаемите нислушатели кой е Михаил Топалов, за кого става дума. До преди десетина години, макар и в напреднала възраст, г-н Топалов водеше авторско ежеседмично телевизионно предаване, озаглавено „Векът на Михаил Топалов“, а след това и друго авторско предаване „Старият албум“. И в книгите си и в телевизионните си предавания централните му са теми бяха новата история на България.
Сл.Г: Преди години Михаил Топалов издаде мемоарната си книга „То беше вчера”. Направи голям литератулен удар. Но н нея имаше спомени за Дебелянов, които се оказаха напълно неверни. Например как Димчо вървял по улицата и срещнал генерал Владимир Вазов. И му казал, че отива да воюва, а генералът му отвърнал – да отиде при него, защото във войната можели да го убият.
Р.Л: Вие се запознат със статията на проф. Димитър Михайлов, преподавател във Великотърновския университет, който „изригна” по случая Яворов и се спря на редица изобличаващи факти и очевидни подробности, на които „експертите“, работили с ментетата, не са обърнали никакво внимание. Например, че това време ятовата гласна и голямата носовка все още се употребават, че правописната реформата още не е въведена, а в новооткритите документи има, за цвят, присъства единствено краесловният ер. Не можах да се свържа с проф. Михайлов, който обръща внимание и на думата „копнеж”, която Яворов винаги изписва с „у” в цялото си творчество. И още – посочва ужасното, неумелото римуване, а тези текстове се приписват не на младия поет Яворов, а обратно – тесе датират, когато той вече е Паганини на стихотворната техника, когато е блестящ майстор на лиричния си лък… Да не говори за турените за повече автентичност печати на цензурата върху пликовете на писмата, за които историците смятат, че по това време все още няма цензура.
Сл.Г.: Зависи каква цензура. Винаги когато започва дадена война моментално се формира цензура. Институцията е готова, само се назначават хора. Когато се води война трябва да се знае каква информация се подава от кореспонденти, от войници, за да не се издаде някоя военна тайна.
Р.Л: В комунизма нямахме официална цензура, имахме самоцензура и всички редактори бяха един вид цензори. Докато в Съветския съюз нищо не можеше да бъде публикувано, без да има печата на ГЛАВЛИТ. Но нека се върнем към съобщението на БТА, което гласи:
„Деветнадесет оригинала на големия български поет Пейо Яворов възкръснаха след век” – това обяви шефът на Фондация „Яворов” Тодор Иванов пред БТА. „На бял свят се появиха едно стихотворение за незнайния войн, четири писма с пликове, девет броя требвания, озаглавени така от автора, четири броя разписки и къс от знаме, рамкирано, с текст под него. ”Експертизата на оригиналите е направена от доц.Милена Бошнакова, която официално потвърждава, че документите са написани собственоръчно от Яворов през 1912 година. Написани са по времето, когато поетът е бил кмет на Неврокоп, днешен Гоце Делчев.“
Тук е мястото да кажем на слушателите защо не са поканени в студиото специалистите, които са дали тази висока, но невярна оценка. Ще припомня, че колежката Светлана Тарашоева в предаване „Време и половина” вече е предоставила думата на доц. Бошнакова, а самата тя ще бъде нееднократно цитирана. Сега на телефона е професор Николай Аретов. Здравейте! Вие, като познавач на българската литература, бяхте един от първите, които се усъмниха, че тези, така наречени, стихове са истински. Кое Ви подаде първия сигнал?
Н.Аретов: По природа съм скептик и се съмнявам при големите открития, когато се появяват. Считам, че познавам цялата поезия на Яворов, а тези не ми звучаха много яворови, малко патетични са. Когато се откриват такива неща, първият въпрос е как се появяват? Това, което отключи скепсиса ми е как тези писма, пращани до различни хора, се оказват на едно място, и то в кофа за боклук? Това е класическата митологема – съкровищата да се откриват в кофата за боклук или в купчина вторични суровини, което се повтаря твърде често, за да бъде вярно. Специалистите показаха, че получателят на едното писмо има сложна история, той умира рано, къщата му изгоряла и пр.
Р.Л: Доцент Бошнакова разказа, че приносителят на документите Христо Павлов ги намерил в боклука, но в един вестник той признава, че преди 5 години са му предложени тези „оригинали“, заедно с кокарди от тякогашните униформи на ВМРО. Павлов казва, че интересите му са свързани прдимно с ордени и медали, ме не е литератор, а икономист, и че всъщност не са намерени на боклука, а условието да купи кокардите било да вземе целия комплект. Или едното е вярно, или и двете са лъжи. Тук се прекъсва линията кой е извършителят, и в това е затруднението на специализираните органи, тъй като много трудно ще стигнат до поръчителя и до самия фалшивикатор, които може да са едно и също лице.
Но защо точно сега, според Вас, се появяват два поредни опита за фалшификации на стихове – от Вапцаров и от Яворов?
Н.А: Подозирам накъде биете, но аз не съм специалист по ВМРО. Когато имаме желение винаги сме готови да се подведем. Аз самият се подведох с изложбата за българския модернизъм.
Р.Л: В общественото пространствто битува мнението, че това е същата мафията, която фалшифицира картините, която сега ни пробутва ментета от Вапцаров и Яворов. Вие, по-скоро, гледате на това като на бизнес авантюра, а не опит да се подмени литературната ни история и оттам и националната ни такав?
Н.А: Финансовият въпрос е по-водещ за мене.
Р.Л: Може би смятате, че ако имаше по-сериозен поръчител, той ще да изпипа по-добре правописа, римването, нямаше да наслага тези смешни печати, само и само за да внуши повече автентичност?
Н.А: Ако е имало по-сериозен замисъл, изпълнителят е би трябвало да знае кога е имало цензура, кога не, да прецезира адресите на писмата, или – както попита някой – как в онези години в Неврокоп се намериха рамкьори за знамената?
Р.Л: Цялата рамка е във восъчни печати, да не избяга знамето.
Н.А: Не си представям Яворов със собствената си сабя, а пропо – откъде знаят, че е собствената?!, за започне да реже знамена и да ги раздава на парчета.
Р.Л: Благодаря на професор Аретов, за това вкючване А сега моят гост в студиото поетът Славимир Генчев има думата.
Сл.Г: Понякога истинските откритията стават случайно, ако не и винаги. Например зет ми попада на книга на Дамян Калфов, виден български хуморист. Този писател винаги силно ме интересувал, защото е бил приятел на Димчо Дебелянов. А е и много добър писател, репресиран след 9 септеври 1944 година. Димчо му посвещава стихотворението „Старият бивак”. Зет ми случайно намира тази книга и я купува, а тя се оказа с личен автограф на автора и посвещение на Борис Марковски, датата е 20 декември 1941 година.
Р.Л: И се оказа, че е фалшификат?
Сл.Г: Не, оказа се, че автогафът е истински. Първата ми работа беше да снимам корицата и посвещението, и да я изпратя на Александър Георгиев, внук на Дамян Калфов, който потвърди, че подписът не е менте.
Р.Л.: Връщаме се към Яворов. И казвам, здравейте, на Станислав Станилов. Вие всъщност направихте бърза, точна и вярна експертиза, която трябваше да направят други големи специалисти, преди Вас?
Ст.Ст: Не съм направил експертиза, хвърлих един бърз поглед върху документите, които се представяха за оригинали. Заковах се пред телевизора, когато чух, че са открити документи на Яворов и се спомена Таню Николов, който е мой прадядо.
Р.Л: Като директор на Държавния архив в Хасково имате достатъчно опит, Вие сте литератор, но в слумая се проявихте и като историк. Не само това, но и веднага сравнихте почерците, както и подписите, които се оказаха много различни от вече познатите…
Ст.Ст: Сравнението е първата стъпка, която се прави в момент, когато някой претендира, че нещо е излезнало изпод ръката на някого. Вземайки в ръка новооткрития документ, архивистът първо се опитва да намери връзка с нещо, което е виждал прди това. Защото служебните документи са еднотипни, особено тези, излизащи от съда, от полицията, от МВР… С годините се придобива нужния опит, да търсиш, да виждаш, да сравняваш. Това, което видях като подпис на Яворов бе една изключително грозна заврънтулка..
Р.Л: Говорите за подписа, но и почеркът е абсолютно различен…
Ст.Ст: Подписът на Яворов е познат на всички още от поредицата „Библиотека за ученика“, но сега мнозина се втурнаха и започнаха да купуват тази нова книга, на чиято корица, на видно място, са монтирали грозния подпис, който няма нищо общо с оригинала.
Р.Л: Ето какво гласи съобщението на БТА: „Изследвани са подписът, хартията, почеркът на Яворов. Всичко води до категоричен извод: документите са истински. Предстои да бъдат обработени в лаборатория, за да бъдат запазени.”
Бяхте много милостив, когато по една национална телевизия казахте, че г-жа Бошнакова навярно е била подведена от „колекционерска слепота.” Обяснете какво е това?
Ст.Ст: Допреди да взема в ръце новоизлязлата книга, бях сигурен, че става дума за „колекционерска слепота”, но сега съм дълбоко разколебан. Не може професионалист като госпожата, с нейния опит, да допусне не една елементарна грешка. Като цяло постановката е следната: захващайки се с тези „документи”, които са ѝ били предоставени в найлоново пликче от някакъв колекционер, не мога да си представя как е тръгнала по този грешен път – да ги разчита, да търси някакви връзки, да ги наглася, за да паснат на времевия период, от който уж са датирани. Има историческо несъответствие в цялата обстановка и във времето, за което претендират тези фалшификати.
Р.Л: Сега давам думата на самата доцентка, цитирам: „Оригиналите бяха при мен десетина дни. Направих всички необходими сравнения, макар от пръв поглед да се забелязваха характерните за Яворов изписвания на отделни букви, като например, голямото „ Д”. Използвах бележниците му, които издадох преди време, документите от близък или точно от този период, сравнявах печатите на цензурната комисия. Новите собственици на документите от Фондация „Яворов” биха могли да поискат допълнителни изследвания от експертите от Института по криминология към МВР за мастилото и хартията, но за мен няма съмнение, стига само да погледнете подписа му, в който „П” е изписано като „И” с голяма черта отгоре. Ще кажа отново за начинът, по който е изписал голямото „ Д” като малко, но по-едро в сравнение с останалите. На сто поцента се убедих, че това е писано от Яворов като разчетох и трите стихотворения.”
Нека да се поспрем на парчето от знамето, което било нарязано от поета Яворов с личната му сабя, сетне сложено рамка и надписано като дар за съратника му Григор Белокапов. Имало е такъв човек. Поне това, в тази явна далавера, е истина.
Ст.СТ: Да, това е реален човек, бил е четник, участвал е в революционните борби. Но ако допреди преди малко говорехте за литературна мистификация, сега става дума за конкретна историческа фалшификация. Имаме артефакт, намесено е знаме на Османската империя, което е смъкнато в знак на това, че робът вдига глава, както го е описала доц. Бошнакова в нейните бележки, и първата работа на роба е да насече знамето, да го рамкира, и да си го раздава за спомен. Това няма как да се е случило, най-малкото заради невъзможността тогава да се рамкира тази вещ, а пък Григор Белокапов, взел, че специално си е сложил надпис върху предмета, за да знаят следващите поколения, че това му е дадено от Яворов. Пък после този дар пак ще се върне при Яворов, който в длъжността си на кмет на Неврокоп, е турил и един печат от бъдеща цензурна комисия, която ще се появи едва четири години по-късно на историческото поле. Но лъжана не свършва дотук, защого кметът Яворов ще го завери подаръка си с още нещо, освен с печат и с един заверителен надпис, този път на гърба на рамката, като уверение, че наистина е го дал на Белокапов, защоо му е бил верен четник, и затова да си го има за спомен. Това османско знаме също е пълна фалшификация, но проблемът не е само в това, а защото има и други фалшиви байряци. Започнах проучване, защото попаднах на няколко снимки от същото това ателие за фалшификати, в които се появява друго знаме, около което са намесени още повече войводи – войвода дарява къс от друго знаме на свой четник, който години по-късно става негов подвойвода, а знамето е участвало в Илинденските сражения, носели са го по планините на Македония и след това са го нарязали на парчета. Груба, нагла, нахална фалшификация на историята на България и хората, чиито имена са намесени. И това не са обикновени хора, а организационните лидери на ВМРО.
Р.Л: Колежката от Литературния музей Румяна Пенчева писа, че някакъв човек се е появил с писма, адресирани до Тодор Александров, Христо Чернопеев и Тодор Николов…
Ст.Ст: Да, мога да потвърдя съществуването на подобни фалшификати, виждал съм протокол от Общ войводски съвет, който е бил свикван преди началото на Балканската война, но въобще не се е състоял по този начин. Във фалшификата видях подписите на войводите, печатите на Яне Сандански, на Тодор Александров, на Яворов, на Таню Николов, на Христо Чернопеев, девет – десет войводи, които са ръководители на отряди във вътрешността, и на такива, които влизат в Македония от България, през първите дни на войната. Изключително груба подмяна на истината, по-жалка от онова, което сме свикнали да виждаме в разни разработки, съсдадени в съседни нам страни, с цел да се оправдае тяхната теория за историята. Но дори от тези съседни нам страни видях тяхното присмехулно отношение към тази жлка историята със стиховети и писмата на Яворов. И знает ли какво бе заключението им? Ме „бугарите започнаха да си вадят това, за което пишат всеки ден”, тоест почнали сме сами да си вадим лъжите. Ако това, което днес показваме е фалшиво, каква е гарантицията, че старите документи не са фалшификати? При застоялите като блато отношения със съседите ни, те използват всичко това да кажат: „Видите ли, по кофите за боклук си ги намират документите и си ги разнасят!“.
Р.Л.: Да продължа със свидетелство на колежката от Литературния музей Румяна Пенчева, която пише, че през февруари при нея в музея се появил „колекционер”, който притежавал няколко разписки с подписа на Яворов. Той споменал, че има и други подобни неща, но не се впуснал в подробности. Тя го попитала откъде ги има, а той отговорил, че ги намерил при някакви боклукчийски кофи, където имало изхвърлен архив на Тодор Александров.
Край на цитита. Аз се питам, какно ще стане, ако утре този „архив” се покаже „документ”, в който Тодор Александров да заявява, че никога не се е чувствал българин, а винаги македонец. Че се е преструвал на българин, поради някакви негови тактически събражения. Тогава какво правим ние?
Ст.Ст: Виждал съм от същата серия требвания, писани със същата ръка, но от името на Таню Николов, при това подпечатани с неговия печат, некадърно подправени, достатъчно ми беше да ги видя през телефона, за да ги отхвърля като абсолютен фалшификат.
Р.Л.: В началото на днешния ни разговор в студиото сякаш се появи малък спор относно тези печати. Има ли разлика между военната цензура и цензурата въобще?
Ст.Ст.: Има. Известният вестникар от миналото Стоян Шангов, собственик и издател на „Вечерна поща”, който поставя вестникарската индустрия в България, при това на високо ниво, е главен цензор на БТА по време на първата Балканска война, и отговаря за това, което Агенцията дава на чуждестранните журналисти. Той преглежда техните дописки, за да контролира онова, което достига като информация до чужбина. Докато онази военна цензура, чиито печати видяхме в новопръкналите се „документи” е от Първата световна война.
Р.Л: Време е опишете и издадете в отделна книга всичките тези проучвания, около скандала с паметта на Яворов, защото действително в тях сте
много сте точен и аналитичен. Поздравявам Ви за гражданската смелост и професионализма, който проявихте.
Ст.Ст.: Ще препоръчам на слушателите да прочетат онова, което проф. Димитър Михайлов е написал, защото е много прецизен текст на човек, който държи на всички подробности до най-малкия детайл…
Р.Л.: Да, проф.Михайлов се спрял върху тогавашния правопис, както и на особеностите на лексиката в тези словесни фалшификати, но тук вече става дума не за подмяна на стихчета, а за подмяна на националната ни история. Сега на телефона е господин Румен Манов. Здравейте! Вие сте колекционер, историк, „Будител на годината за 2018″, „Дарител №1” с над 1700 дарения за родния Ви Кюстендил, дарихте повче от една дозина много ценни икони на Криптата, абсолютно безвъзмездно… Голяма част от тях купувате на търгове, които се провеждат в чужбина. По този начин десетки български икони, които се продават по света като гръцки или руски, вече се завърнаха у нас..
Р. Манов: Да, защото съм на принципа:“Стига сме изнасяли артефакти, трябва вече и да ги внасяме!“.
Р.Л: Вашият патриотизъм е доказан, не е подлежи на никакво съмнение. Четох някъде да казвате, че ако при Вас бяха попаднали тези „документи”, щяхте да ги дадете безплатно на музея в Чирпан. Правилно ли Ви цитирам?
Р.М: Да, щях да ги подаря на Чирпан.
Р.Л: Но ако бяха първо попаднали при Вас, щяхте ли да ги разпознаете като ментета, нещо, което доста ваши колеги с научни титли, с добър обществен престиж, не успяха да сторят, а именно – да се усетят, че това са фалшификати?
Р.М: Аз не ги взех. Държах две парчета от знамена и различни документи, върху амбалажна хартия бяха изредени подписи от Яворов до Таню Николов и Яне Сандански. Нескопосана направа, с прекалено много доказателствен материал, явно целящ да те убеди, че са истински. По четирите ъгли имаше восък, цензурни печати от 1912 година, които по това време посмъртно не съществуват, разкривени почерци, нарочно сложени петна, блестящо мастило… Абсурд. Счетох, че ако ги взема и подаря на Чирпан, ще се изложа, защото категорично не бяха автентични.
Р.Л: Разчитахте на своята интуиция или и на опита, който имате като колекционер и историк?
Р.М.: През мен минават десетки хиляди документи и човек се учи да прецизира, да вижда кой документ носи историчност. И когато видиш подобен фалшификат, той стои като крастава жаба сред бистрата вода. Като го пипнеш няма живот в него, няма душичка, няма живинка.
Р.Л.: Защо, според Вас, фалшификаторите допускат такива груби исторически грешки?
Р.М.: Следствие на незнание, на малко четене. Но новоизлизлите „открития” взеха такъв широк национален мащаб, че аз се притеснявам да не ги сложат в учебниците.
Р.Л.: Имаше такова предложение от издателя и доц. Бошнакова, че тези „страхотни“ стихове трябва да влязат в учебниците. А за да се сложат тези бездария, с претенция за класика, ще трябва да извадим други, вече класически работи на Крачолов. Ще махнем гениалните работи на Яворов, за да сложим тъпите измислици на някой гешефтар, които децата ни утре ще изучват като задължителен материал. С одобрението на добросъвестна доцентка и един още по-добросъвестен издател. Дотам стигна всеобщата еуфория, че в нея се омаскариха и бивш президент, и авторитетна фондация и един излъган едър бизнесмен, който брои парите. Без да броим хилядите, буквално прекарани, читатели на лирична и патриотична поезия.
А сега на телефона е най-големият специалист по архивите г-н Цочо Билярски. Здравейте! Ще започна с това, че преди седмица директорът на Литературния музей Атанас Капралов лично ме покани на среща, заедно с известни архивисти, специалисти по Яворов. Не можах да присъствам, защото беше сряда и имах прадаване на живо, като това в момента. Комисията е била внушителна, били сте Вие, професор Михаил Неделчев, Радка Пенчева от Велико Търново, реставраторката Христина Белева и прочие. И сте взели, доколкото знам, единодушно решение да излезете с публична обявена позиция, че всичките тези 19 парчета са фалшификати. Има ли развитие по това единодушно решение?
Ц.Билярски: Не съм разговарял с г-н Капралов, но решението ни беше да се обърнем към графолози, макар че, като се сравнят почерците, разликата е толкова очевидна, че не е необходима спциална експертна оценка. Яворов пише красиво, дори и черновите му са изписани четливо. Имам 8 мои книги за Яворов, работил съм и с кореспонденцията му с Тодор Александров, която се намира в Централния държавен архив, както и с личния архив на Яворов, който се състои от три описа, и там са черновите на писмата му, които двамата са си разменили, там са дори и черновите на телеграмите им между тях…
Р.Л: Този архив на разположение ли е на всеки, който иска да се запознае с него?
Ц.Б.: Той е публикуван, дори г-жа Бошнакова в предговора на книгата цитира тези публикации. Всеки би могъл да направи елементарни сравнения, още повече, когато Яворов си кореспондира с Тодор Александров. Той по това време се намира не в Щип, а в Солун, после отива в Кукуш, и чак през пролетта на 1913 отива в Щип, където изпълнява ролята на началник на Организацията. Искам да кажа, че кореспонденцията на Яворов с Тодор Александров, Христо Чернопеев, с Христо Матов и Т.Лазаров, не преминава през цензурни комисии, а се пренася чрез куриери.
Р.Л.: А тук, в злополучния фалшив сборник, са представени писма, които са абсолютно несъстоятелни като историческа истина… Така ли е?
Ц.Б.: Да. Ще добавя още нещо, след като говорим за архива на Яворов. Във второто му завещание поетът пише, че след трагичната нощ, в която загива Лора и той се самопрострелва, в следващите дни предишният мъж на Лора Каравелова, отива в квартирата и прибира нейните ценности и цялата ѝ кореспонденция. Тази кореспонденция на Яворов до Лора и до някой дейци от организацията все още е в неизвестност.
Р.Л.: Ето материал за бъдещите фалшификатори… Какво друго ново при вас по отношение на малко известните факти около творчеството и живота на Яворов?
Ц.Б.: В издателство „Захари Стоянов”, където сме една голяма ред.колегия, в която влизат проф.М.Неделчев, проф.Кортенска, Димитър Михайлов, Тодор Иванов и моя милост, съставихме седем тома със съчиненията на поета. Освен това отпечатахме кореспонденцията му с трите музи – Дора, Мина и Лора. Включили сме и целия текст от процеса срещу Яворов.
Р.Л.: Доколкото знам, от его се разира, че Яворов е убиецът на Лора?
Ц.Б.: Откритие на проф. Гайдаров е, че когато съдът връща процеса за преразглеждане, защото става дума за убийство, Яворов не издържа и се самоубива. Разговарял съм със сина на Андрей Татарчев, един от водещите този процес, и той ми сподели, че баща му е казал да не ровим костите на големия поет, че това е една голяма семейна драма.
Р.Л.: Защото куршумът минава през гърба и излиза отпред, през гърдите…
Ц.Б.: Да. И има предсмъртно писмо от Григор Василев до Екатерина Каравелова, майката на Лора. На плика е написано да бъде публикувано след смъртта му. Той е присъствал на аутопсията. Това писмо е публикувано и интересуващите се могат да се запознаят с него. На темата Яворов не можем все още да сложим точка. Той е голяма фигура, голям поет и поезията му ще продължи да ни вълнува.
Р.Л.: По-добре да ни вълнува поезията и духа на Яворов, отколкото само мелодрамата около него. Сега ще помоля поетът Славимир Генчев за заключителни думи…
Сл.Г.: Не остана и капка съмнение за истината за тези фалшификати.
Р.Л.: Съвсем накрая искам да дам думата и на колекционера Христо Павлов, който е занесъл „оригиналите” в Националната библиотека. Той казва: „Относно автентичността на документите искам да заявя следното – аз не съм експерт, затова отидох в Националната библиотека, представих ги за експертиза, за която платих и получих вносна бележка. Документите бяха изследвани девет месеца. Аз даже не се натисках да ги продавам, и бях дал съгласие да се публикуват, без никакъв финансов интерес.” Всичко е ясно, уважаеми дами и господа, всичко пито-платено. Остава да разберем, кой поръча питието, което замъгли съзнанието на част от елита на обществото ни, а кой го плати вече е ясно – всички, които като пилци тичаме след всяка сензация, дори когато тя е литературна. Историческа. Или карикатурна.
(Публикува се с незначителни съкращения и малки, но необходими редакторски намеси.)
Румен Леонидов
Ето изявлението на министър Банов тук
Още за предисторията на далаверата тук
