Някои поетите са свещенодейници. И са дял от душата
на Бога. Общуването им с Неговите Небесни Надежди
са наследения от предишните им превъплъщения.
Те са прозорци към съзнанието, отразяващи слънчевите
прашинки от дишането на Светия Дух.
Понякога са виолетови семенца покълнали в Божиите
ниви или сини треви живеещи в белите извори,
друг път са черни макове в летящите лехите
на подземния вятър.
Общението им е неизказано и непостоянно,
но когато е изречено на ум от Словото, прозрачният
порядък почва да ликува, доверието към Бога
се завръща, слепите опипват със студени пръсти
двете Му нозе, бършат сълзящите белтъци на очите си
в чистата Му плащеница.
В мъртвото мълчание те се уповават на Невидимия,
който е бил някога Видим, но непредвидим.
Таѝно всички се надяват Безтленния да им се яви.
Някои преводачи на Господ в суета си погубват
скритите значения. Допуснати в Гетсиманската градина
не са молитвени, а чакат молитвата сама да се измоли.
И трима по трима заспиват.
Идват новите писари, преписвачите на книги, възпяват
възторга си от прочетеното и от празничното си
предназначение.
В Бога са, но Той не е у тях.
Подават си себеотдването като съсъд от глина,
в който въздиша вощеницата, светулка
във вселенския мрак.
И продължават преписките на първоначалието.
И липсващото в тях.
Спохождането им остава несподелено, както и ходенето
им във въздуха, стъпването им по пламъци, търсенето им
на брод през коритото на безбрежната река, влачеща
мъртвите вече езици.
Различно е и разчитането на пергаментите
от змийски кожи, левитирането сред старозаветни люде,
прозирно е покръстването на пленените във Вавилон.
Камъкът обаче е надписан. Той тежи върху пръстта,
Словото тежи във времето.
Вътрешният човек е окован към Божия завет,
към новозаветната си воля, отделната
личност ликува, народът се чуди
на сполетялата го лудост.
И моите грехове са пред очите ми и ме гледат
със свити зеници. Чувам Серафимовото покаяние
и моля за прошка.
