ПРЕБРОЯВАНЕ НА СЕЛОТО, разказ от Ванцети Василев

Беше първата събота на февруари 2018 година. Небето беше ясно, а утрото-мразовито. По-късно, когато слънцето се издигна над баирите и ги огря, замириса на пролет. Започвахме с Крис преброяването на селото. Крис е правнук на вуйчо ми Кирил, единствения ковач в селото. Беше хрумване, никой не ни беше възложил такава задача. Започнахме от Маневци, махалата, която и двамата наричаме родна. Постоянните й жители бяха шест. Всички бяха пенсионери, младо семейство нямаше тук.

Вървяхме по чакълестия път между Маневци и Вучковци, махала от другата страна на реката. От двете му страни преди да стигнем моста растяха огромни орехи и ако трябва да го наречем някак, името „Орехов път“ би му прилягало най-добре. Две поредни години слани, които често падат в тоя край, бяха попарили овошките  и нито една не върза плод. Предната преди тях обаче, беше урожайна и орехите бяха родили и вързали толкова много, че хората
не успяха да ги съберат до първите проливни есенни дъждове, които се превърнаха в сняг и покриха земята с бяла пелена. Дори и катериците вероятно бяха напълнили хралупите си доволно. Ореховите топчета все още се чернееха по оголените клони.

Крис бе получил подарък кошер с младо пчелно семейство и със сигурност беше най-младия пчелар в околността.

„Сега ще видим кой живее постоянно в това село. Пчеларите чакат това затопляне за да подхранят пчелите си. Има ли отворен кошер и ако стопанинът стои над него с пушилка в ръка, питаме го живее ли тук постоянно, записваме го, питаме има ли други зимуващи и така до последната махала.“ – говореше Крис.

Беше по-лесно да се отбием в кметството и да помолим кмета за съответния регистър, да извадим цифрите от там и всичко ще приключи за десетина минути. Последното преброяване беше направено през 2011 година. Колко хора бяха напуснали, колко други бяха се преселили в отвъдния свят, само кметът имаше точния отговор, нали това влизаше в задълженията му? Ако имахме съмнение в официалните данни, то беше подсъзнателно.  И у двама ни съществуваше едно неудържимо желание – да почувстваме с възприятията си размерите на селото.

Селото ни е съставено от двайсет и две махали, разпръснати по чукари и долини, а между тях са разположени градините им, нивите, горите, пътищата и пътеките, които ги свързват една с друга. Били са с две повече, но преди години, по някакви съображения,  Станковци и Дивлянска река са откъснати от географската карта на селото и прибавени – едната към  с. Калотинци, а другата – към с. Дивля. Повечето махали носят имената на основателите си.
От птичи поглед  площта му е равна вероятно на петдесет хиляден град. В най-големия си разцвет селото е наброявало над 600 жители, казва чичко Гугъл. Малко по-висок брой дава в авторът на единствената книга за селото в годините на най-големия му разцвет.

Преминахме над моста на реката. Миризмата на водата беше опияняваща.
Под него ледените ивици от двете страни на речната повърхност стояха като дантели на дълга покривка за маса. Реката бе  вододелната линия на селото и на долината. На изток от нея махалите са седемнайсет, а  на запад – пет.

Слънцето топеше скрежа и пръснатите тук-там бели петна сняг и те сякаш запалени, димяха във въздуха.

Вучковци лежи на скат, обърнат на изток. Махалата посреща изгрева. По пътя, по който я приближавахме, къщите ѝ се изправиха пред нас като на макет.  Прозорците им бяха запердени, не се виждаше дим от нито един комин, нито се чуваше от някъде кучешки лай, нямаше следи от добитък, никой не слагаше вече буци сол в оборите им, защото вече нямаше домашни животни, изчезнал бе и острия мирис на пресен тор наоколо. Махалата бе мъртва през зимата. Западната стена на къщата на Джоко бе паднала, повлякла със себе си част от покрива и от там се виждаше огнището с оджака и малката масичка, на която майка му веднъж ни бе сложила паници с пилешка супа.

От огнището ни стресна шум и пред нас накуцвайки се втурна и излетя навън фазан.

Продължихме по пътя към Джоковци. Едро овчарско куче изскочи с лай от първата къща под пътя. Накуцваше, левият му заден крак бе чупен. Наричах го Куцо. Позна ме, залая радостно и се затича към мен. Хвърли се върху гърдите ми и едва не ме събори. Облиза ръката ми, когато го погалих. Късаше веригата, с която го връзваха и идваше при мене да пофлиртува с Лолита, моята кучка-ловджийка по време на любовния ѝ период. Гостуваше ми, докато стопанинът му не дойдеше да си го прибере. Веднъж престоя при мене два месеца. Местните бяха го кръстили Роко.

„Я да видя кой разлая кучето ми!“ – долетя сякаш поздрав гласът на бай Георги, изкачващ се по пътеката, идваща отдолу от към градината му.

Ръкува се с мен, а на Крис каза:

„Тебе не те знам – което на нашия диалект означаваше „не те познавам“ и го разпита кой е и от къде е, след което продължи: „Тази е последната ми година тук. Достатъчно живях тук. Наесен прибираме реколтата с жена ми и си прибираме в града. Боледува често последните няколко години. Викаме линейката. Закъснява много, човек ще си умре ей така преди да е пристигнала. Децата не дават и дума да се издума. Тука стойте, ще ви снабдяваме с всичко необходимо от града, градина имате, ние ще я садим, вие само я поливайте. Градът не е за възрастни хора. Отидете ли си вие, ние ще спрем да идваме. Идват събота, преспиват, в неделя помогнат нещо, пълнят колата с яйца, зеленчуци, плодове и вечерта си заминават. А ние оставаме. Не че не желаем, но вече не можем. Силите ни стигат“. Записахме бай Георги и жена му.

Продължихме по пътя на север, който върви по права линия към другия край на махалата, Къщите, стари и новопостроени се редят една след друга от двете му страни. Към списъка прибавихме още трима души, мъже – двама, разведени и един вдовец.

Стигнахме до „Бродо“. Градината на баба ни и дядо ни вече не се разпознава. Последните порои са я засипали с камъни, обрасла е с храсти, границите й са заличени; вадата до нея е пресъхнала, години наред, след като изсякоха дъбовата гора над долината, вода не бе протичала. Градината се паднала на майка ми при подялбата. Показах на Крис две круши масловки, които на времето се намираха в нивата на прадядо му. Върховете им бяха изсъхнали.

„От тук нататък е нивата на …“ и понеже не си спомнях на кого, казах; „на …еди кой си. Междата е този орех.“ сочех на Крис изсъхналия ствол на брега на вадата.  „Тук беше футболното игрище на селото. Ти не си бил роден, когато го имаше.“ Половината от него, там където би трябвало да се намира южната му врата, сега имаше  дълбок ров. Някакъв предприемач, грък по народност, решил, че може да направи рибарник и да развъжда пъстърва, но дали някой му казал, че разрешителните, които му трябвали за тази дейност са недостатъчни или пък  парите не му достигнали, оставаше неизвестно. Изчезнал, но дупката останала.

Изкачихме се по стръмния път към Дирлипаньѐ. Ударението ѝ е на последната сричка. Звучи като френска. Авторът на книгата „Село Враня стена и нейните жители“ твърди, че думата има полски произход. Трите й къщи стоят като трикрако столче върху североизточния край на равнина, плоска като плато, съставено от ниви, чийто синори вече почти са изчезнали. На запад от платото се катери гората, превръщаща се в храсталаци, които оредяват и като върхове на конуси стърчат два голи хълма на Рудина планина, левият – Тичък, а десният – Бандерата, а на изток, младата гора се спуска стръмно към Джоковци. Къщите са зазимени, от ничий комин не излиза дим, няма го уханния мирис на сеното, плевните са празни, тревата не се коси тук, защото никой не отглежда добитък, няма и кой. От това място на отсрещния склон се виждаше червеникава тухлена къща. Крис каза, че бе ходил до нея. Настоя да отидем. След двайсетина минути се озовахме пред желязната ѝ порта, висока човешки бой. Бе ръчна изработка от запоени прътове арматурно желязо, боядисана в тревисто зелено. От двете й страни телена мрежа опасваше имота, която, предположихме, би трябвало да свърже двата си края в някаква геометрична форма,  но както установихме по-късно, оградата, гледана от птичи поглед, навярно приличаше на буквата П. А може би по замисъл бе клопка за дивеча, слизащ от планината към реката за водопой (Крис бе научил, че собственикът, пришълец, бил ловджия) или  преследвани от ловджийското му куче щяха да се озоват пред дулото на пушката му. Беше абсурдна мисъл, по скоро логиката водеше до заключение, че собственикът беше поизпразнил джобовете и не му бяха стигнали парите, а възможно бе и да е предал богу дух. Достъпът до къщата бе труден – глог, шипки, шубраци и къпинаж, скоро щяха да я направят невидима за човешкото око. Височината им показваше, че, най-малко пет години човешки крак не бе стъпвал пред нея. Нямаше некролог върху вратата, но кой ще дойде в тази пустош да го окачи? Стъклата на прозорците бяха изпочупени. Върху вратите имаше следи от насилие, но вандалите не бяха успели да ги разбият. Влизането в къщата изискваше много усилия. Желязна рамка на врата с напречни арматурни прътове и пак такива на прозорците, правеха достъпът невъзможен. Наредбата в къщата бе останала непокътната след последното човешко присъствие в нея.

Тръгнахме по склона към отсрещната равнина, която е на същата височина. Двете равнини  са разделени от долина  и ако ги гледаш от същата височина на отсрещната страна пряко реката, приличат на двете блюда на кантарите, които ползваха  в бакалските магазини едно време. Пътят се вие по ръба ѝ. Слънцето преваляше, скоро щеше да се скрие между Тичак и Бандера. Залезът през зимата е кратък, а планините от двете страни на долината го нарязват допълнително. Сенките ни се удължиха, гледани отстрани приличахме на хора, качили се на кокили. Минути по-късно сенките на главите потънаха в долината, продължиха да се движат обезглавени, докато и те потънаха в смрачаващата се половина на деня. Пътят води към Дупараньѐ, махала, също с ударение на последната сричка. Разположена е в най-усойното място на реката. Къщите са три. Над нас слънцето все още огряваше върховете на баирите, тук, долу, вече се здрачаваше. Нямаше светлина, нямаше признак на живот в този сезон, а бе толкова красиво. На завоя на реката след последната къща тук имаше яз. Вече го няма.

Постоянните жители в махалите на запад от реката бяха четири .

Продължихме на следващия ден, неделя. Слънцето провираше лъчите си през перести облаци. Беше по-хладно от предния ден. Тръгнахме по пътя през умиращата борова гора, застлан с кафяв килим от борови иглички и шишарки, разхвърляни безразборно, както децата разхвърлят играчките си. От време на време из под нозете ни се разнасяше пукот от съчка, която някой от нас бе настъпил. Спряхме на първия завой за да погледнем долината и местата, които бяхме извървели предишния ден. Продължихме към малките правоъгълни ниви, наречени “нивчетата“.  В долния ъгъл на първата Крис бе поставил две колчета, разцепени на върха на две с буци сол в цепнатините им.

„От тази е близано.“ – каза Крис, вдигна я от земята и я постави отново в цепнатината.

Другата стоеше непокътната. Всяка пролет засаждаше овес в тази нива. Примамваше дивеча в нея и в ловния сезон стоеше спотаен със заредена пушка зад някое дърво и чакаше сърна или глиган. В другите ниви растяха храсти. Наклонът нагоре по пътеката се увеличаваше. Това е южния склон на Земенска планина. Ако човек не открие вярната пътека може да се загуби в лабиринта на останалите. Крис обаче познаваше местността наоколо и водеше уверено. Носеше брадвичка и сечеше клоните, а аз чупех по-тънките с ръце. Стигнахме до малка поляна, от която сред дърветата се прозираха къщите на Колевци. Пътят продължава по билото; от двете му страни са къщите на махалата, стига до края й, от там се разклонява като вилица. Наляво катери към високите махали, а надясно по извитата като полумесец падина се връща в Маневци.

Махалата е мъртва. Вратите на всички къщи бяха разбити, с изключение на една; зееха отворени, полюшвани от течението; прозорците им бяха изпочупени. Вандалите бяха обърнали наопаки съдържанието им, търсейки пари и ценни предмети. Възглавници и дюшеци лежаха изтърбушени, от гардеробите висяха дрехи В една от тях върху кухненската маса лежаха плочки на домино, в одаята й бебешка люлка с безръка кукла, в друга по пода се виждаха разхвърляни десетина книги. Бяха детски книги на немски език. Авторът на една от тях беше Ерих Кестнер, но заглавието не можах да преведа, не знаех и дума на този език. „Клетниците“ на Виктор Юго лежеше до нея. Навярно тук бяха идвали децата на гастарбайтери в Германия, изпратени при дядо и баба за лятната ваканция.

Единствената пощадена от вандалите къща в тази махала принадлежи на мой втори братовчед Шестака. Така наричаха “момчетата” от Шесто управление на МВР. Дали в Англия не наричаха “петаци” колегите им от МИ5? Ще бъде несправедливо, ако не добавя, че беше от тези членове на партията, които вярваха в комунизма. Зад мен чух като припев във храм да се извисява: “И какво от това, и какво от това?’ Потиснах този въпрос, водеше към нескончаема полемика. Преброявахме жителите на селото, а не комунистите. Автор е на книгата “Турските терористи и аз, един от шесто”. Носеха се слухове, че поставил скрита камера. Хората обичат да вярват на слухове. Аз също. Не посмяхме да влезем.  От фамилната му история знаех само, че дядо му по бащина линия заклал съседа си. Казали му, че задирял жена му. Най-вероятно и тя бе му се оплакала. От другата страна на пътя е къщата на друг негов съсед, който заклал жена си, защото „шавала“, така говорели слуховете. И двамата излежали присъдите си. Материал, достатъчен за роман с две убийства  В тази малка махала от дузина къщи бе имало всичко: тежък труд, любов, сватби, раждания, смърт, погребения, прелюбодеяния и какво ли не още.  Запътих се към къщата на съпругът-убиец и съпругата-прелюбодейка. Натиснах бравата на входната врата на къщата. Не беше заключена. Влизаше се направо в одаята, в дъното на която имаше отворена врата, през която се виждаше огнище с оджак. Надникнах в кухнята. До стената имаше долап с нощви. Капакът му беше изправен, облегнат на стената. Запътих се към врата в одаята, която водеше вероятно в друга стая, може би спалнята. Бръкнах в джоба и извадих телефона за да снимам. Погледнах към леглото. Някаква неясна фигура, мисля че бе на жена беше седнала, облегната на таблата на кревата. Кръвта ми се смрази. Стоях до вратата вкаменен, с ръка, стискаща телефона пред дясното ми око. Отстъпих назад без да свалям очи от жената. Блъснах с гърба си ръба на отворената врата. Жената стана от кревата и се запъти към ъгъла на стаята. Беше безплътна, а движенията й плавни като на балерина. Изхвърчах от къщата ужасен. Застанах няколко минути пред вратата в очакване, но никой не се появи. Не вярвах в призраци, бяха бабини-деветини. Можех да се уверя само, ако вляза отново, но не ми достигна смелост.  Крис чакаше на пътя. Не му казах, страхувах се, че ще ми се присмива, а може би халюцинирах.

Битът в къщите показваше, че обитателите им са стигнали на ниво радио и телевизор, след което бяха ги изоставили. Стените им бяха варосани, там където се лющеха, се виждаше калта, от която бяха изградени и златисти проблясъци на слама.

Стотина метра след последната къща, на малка поляна под една круша имаше оброчище. От най-ниския клон бе кацнал фазан. Загледа се в мен с едното си око неподвижно, сякаш ме заснемаше, завъртя глава и повтори фокусирането и с другото. Полетя от клона уплашено и се скри зад близката плевня.

Захариновци е махала от една къща и плевня. Запазена, добре подържана, подпряна на южната и стена имаше дълга тясна стълба, от  дъбово дърво. Никой не зимуваше тук, ала имаше няколко кошера.

Малко по-нагоре Балтийската махала пустееше също.

На разклона над нея поехме  по пътя на изток. Минахме покрай място, оградено с тел, сред което стадо говеда и два коня преживяха сено от няколко хранилки. Единствено лицевата страна на къща стърчеше, сякаш бе останала след бомбардировка. Долната й част сега приличаше на зимник със каменни стени, суха зидария  Това бяха развалините на библиотеката, построена в чест на архимандрит Зинови. Хванах телта за да я повдигна и пропълзя под нея.  Хиляди иглички разтресоха тялото ми. Беше проводник, по-който течеше слаб ток. Все пак, не беше направен да убива хора, нито говеда, само да ги държи на разстояние. Никакъв признак нито пък следа, нищо отличително, което да показва, че това е било библиотека. Зимникът, превърнат в обор, бе застлан като с килим от дебел слой говежди фъшкии.

Крис не дойде следващата седмица. Продължих сам към Папалевци. Говедарят живееше в тази махала. Семейна двойка, Пламен и Жана, също живееха тук. Бройката ни се увеличи с трима. Жана беше най-младата постоянна жителка. Пришълка. Бяха женени, а историята им, както той ми я разказа един ден, приличаше на съвременен вариант на любов от пръв поглед. Прочел в раздела “Запознанства” на един вестник, че млада жена търси стабилен мъж за съпруг. Набрал номера моментално, толкова бързо желанието му за семеен живот пламнало. Опознали се бързо. Подписали няколко седмици след първото телефонно повикване.  Пламен беше на възраст дузина години преди пенсиониране, лицето му беше набраздено от дълбоки бръчки, ходеше вечно мрачен, а когато се засмееше, лицето му придобиваше зъл вид, като на куче, което се готви да хапе. Жана, никога не я бях виждал, била колкото висока, толкова и широка, както ми я описаха по-късно, ала по-добре да оразмериш широчината ѝ с радиус, а не с права линия. Две самотни души, без работа, без доходи, без каквато и да е надежда да постигнат в този живот. По точно бих нарекъл връзката им “любов от първи прочит”.

Пътят към Божковци се качва нагоре, после се спуска бавно надолу. Виждаха се три къщи. Прозорците им бяха запердени, безлюдни, но личеше, че лятно време тук идваха стопаните. Баба ми по майчина линия  бе родена и израсла в тази махала до сватбата ѝ с дядо ми. По отдалечени от тройката къщи видяхме още две. Ала нямаше кой да ми каже коя къща бе родната ѝ.

На връщане минах покрай Въргарите, единствена къща, заслонена в малка равнина. Едва ли бих я нарекъл махала, но тук я смятаха за такава. Евтим, един от наследниците, беше заградил имота с телена ограда, беше засадил овощни дървета, бе ашладисал дивлячките, а вътре в къщата бе запазил старата подредба. Имаше запазен дух в тази къща. Преспиваше понякога в нея, но само през лятото. Живееше в Земен. Имаше огромна библиотека. Рафтовете с книги се виеха от стая в стая и следвайки стройните им редици, аз останах с впечатлението, че продължават да се вият и навън, по улиците на градчето.  Въргаровият род имаше турбулентна и впечатлителна биография.

Здрачаваше се. Тръгнах обратно към дома. Бяла паметна плоча върху последната къща на махалата, наречена „Кооперацията“ казваше, че в нея бе роден Евтим Арсов, виден земеделски водач, умрял от коварна болест в Пазарджишкия затвор. Хрониките разказваха, че бил обесен с желязна тел в килията му.

Минах покрай Ангеловци. Прозорците на три къщи светеха. Бай Иван беше се преселил отдавна в отвъдния свят. Синът му след дълги години гурбет беше се завърнал с втората си жена. Пенсионери и двамата.  Купили седем кози, четири овце и една крава. В другите две къщи живееха четирима.  Жителите дотук станаха десет.

На следващия ден, понеделник, чух свистенето на гуми на кола по шосето. Спря. Минута след това някой заудря чукчето на портата яростно.

„Не можеш да отвориш, трябва да махна резето!“ – викнах на нервния посетител.

Махнах резето и отворих вратата – братовчед ми Гошо Шестака.

Прегърнахме се сърдечно, много сърдечно, не се бяхме виждали цяла вечност, в крайна сметка бяхме втори братовчеди, нищо че стояхме на различни позиции, аз уважавах идеалистите и само тези, които бяха разбрали, че идеологията им беше ялова, не бе произвела нищо качествено. Той бе в тази група. В „Семената на страха“ споменавах, че бях срещнал мой братовчед пред кабинета на секретаря на министъра на вътрешните работи. Това беше той. Тогава бях му разказали накратко срещите си с ченгетата от Перник и бе казал за тях: „Как може да са такива дървари!“ “Точно така, Смело напред! Разкажи всичко на министъра и после, след някой и друг ден ми се обади за да ми кажеш резултата от срещата.”

„Видях кола, паркирана пред портата и предположих, че си тука. Ти да не си ме видял на камерата, че стоя пред вашата къща и затова идваш да ме посетиш? Каква камера? Селяните тук казват, че си сложил скрита камера и затова само вашата къща не е разбита. Всички останали са разбити, изтърбушени, жалка гледка, да не ти описвам !Глупости! И желязната порта и вратата на къщата не са заключени. Който иска да влезе да не се мъчи да разбива. Иди и виж!“

По това време мина Пламен. Гошо го забеляза..

„Казаха ми, че си влизал в къщата ми. Внимавай!“ – викна му Гошо.

Пламен изкачи пътеката към къщата и спря пред нас. Отрече обвинението.

„Предупреждавам те само!“ сряза го Гошо.

Пламен продължи пътя си, бълвайки гневни думи, придружени с псувни.

Следващия ден беше топъл и сух. Поех към Гошовата къща в Колевци. Натиснах бравата на желязна врата. Открехна се. Наистина не беше заключена. Семпла обстановка, типична за къщите на селяните в този край, чисто и подредено. Само в десния ъгъл на одаята зееше дупка през която се виждаха изгнилите летви на покрива и синьото небе отгоре. Липсваха керемидите.  Няколко камъка от горните редове на стената бяха се свлекли върху глинения под. Няколко малки ремонта можеха да я запазят и заедно с Въргаровата да поддържат облика на селото. Тръгнах обратно. Не бях изминал и двадесет метра, когато телефонът ми иззвъня. Беше Гошо.

„Много те моля, върни се и затвори желязната врата! Остави я отворена.“

Върнах се обратно без да се замислям и хващайки бравата на желязната врата осъзнах думите му. Едва сега усетих, че око, камера или каквото и да е от този род следеше движенията ми. Нали знаете това усещане, когато някой ви наблюдава? Претърсих с поглед всички греди на стрехата. Обикалях двора  му с иронична усмивка. Вляво на желязната врата имаше стопанска сграда. Окото беше там, усещах го втренчено в мен. Придвижих се към него по права линия и когато видях отражението си в него, подскочих, изплашен от плясъка на криле. Беше фазанът. Разпери криле, полетя в посока на оброчището и кацна на един от клоните в дъба над него. Дясното му око бе фиксирано върху мен. Оставих го така и тръгнах надолу по лабиринта от пътеки към дома.

Няколко дни по-късно Пламен дойде да работи при мен.

„Слушай, Пламене! Гошо те е видял! Там някъде има монтирана камера.“

Разказах му случката, изключвайки появяването на фазана.

Лошото време ни попречи да довършим преброяването. Тръгнахме една събота в края на март с намерение да го приключим същия ден. В махалата Кооперацията живееха целогодишно три човека. Запътихме се към махала Село. В нея живееха двама. Тук и къщата, където се е родил нашия най-известен възрожденец архимандрит Зинови. Стаята, която съхраняваше негови вещи, беше заключена. Имаше статут на музей. Нямахме ключ и не знаехме кой го съхранява. Черни облаци плуваха отляво на връх Тичък. „От там винаги идва дъждът.“- бяха повтаряли дедите ни. Успяхме да се приберем, когато едрите студени капки дъжд заваляха върху нас.

Останаха две махали: една под гробището и другата при селската черква. Повиках Пламен да дойде да свърши някои работи по двора. Беше единственият човек, който работеше срещу заплащане. Повечето му плащаха в натура – храна, продукти, дрехи втора употреба, много рядко добавяха някоя пара. Аз бях може би единствения му клиент, който му плащаше в сухо.  Работеше методично, без да се мотае. Но само четири часа на ден. Никога не успях да го убедя да работи осем часа на ден. Свали си якето  и остана по фланелка. на която в под рамото беше написано ДПС.

“От къде имаш тази фланелка? Имам си я. Подариха ми я от партията. И каква работа има етническа партия по наш ‘те места? Каква етническа партия? Я ти се поинтересувай да видиш колко български имена има в нея. Как ти я подариха? Ей така, заради черните ти очи ли? Подариха ми я за да гласувам за тях. Продал си гласа си за една тишъртка на етническа партия? Устата ми зейна пред него, а езикът ми, от изненадата, бе смесил в комбинация българска и английска дума. Дошъл съм да ти работя, не да ме разпитваш! Не може да си се продал само за една фланелка. Не може, я. Пари получи ли? Дадоха ми. Колко? Петдесет лева. Сухо? Не. Как така не суха пара, а в какво? Продукти. Продукти от къде? От магазина. От кой магазин? Е, много искаш да знаеш. Кой ти предложи сделката? Една туркиня. Туркиня в нашия край? Ти будалкаш ли ме? Не, от ДПС. Идват и агитират. Защо не я излъга? Как ще те провери? Ти за будали ли ги мислиш? Пиша кръстчето срещу кандидата, снимам с Нокията и изпращам есемес. Тя се обажда на собственика на магазина и аз си получавам продуктите. А ти искаш ли да знаеш, че ако те докладвам на милицията, ще изпееш всичко, което знаеш? Милиция беше по твое време. Сега е полиция. Ти какво си мислиш, че аз ще си призная? Ще отрека всичко, даже, че сме се срещали. Пламене, ти си нарушил закона. Това е подсъдно, не разбираш ли какво ти говоря? А ти какво искаш? Да умрем с Жана от глад ли?”

Звъннах на Жана. Никога не бях я срещал. Разговаряхме само по телефона. Снабдяваха ме с орехи всяка година. Орехите в селото бяха много. Пламен ги събираше и чупеше, а тя ги чистеше, размерваше и опаковаше. Знаеше как да преговаря, за разлика от Пламен. Жана заекваше. Първата дума на всяко нейно изречение беше удължена.

“Жана, орехите, които ми изпратихте, тежат двеста грама по-малко. Сссигурно са изсссъхнали малко. Аз ги чччупя, чистя, ппппретеглям и ги пппакетирам по един килограм в пакет. Не са изсъхнали напълно и ако са престояли ден-два вероятно са загубили от теглото си. Пакетите с орехи започнаха да пристигат с сто-двеста грама отгоре.  Жана, в орехите все още се намират малки черупки. Тттвоите пакети ще ги проверявам два пъти. Жана, взимате ми два лева повече, отколкото на другите си клиенти. Ттти си американец, имаш пари. Това няма значение. Искате да ме загубите като клиент … и като работодател? Добре, ще ни плащаш с два лева по-малко на килограм.- съгласи се веднага Жана.” И така нататък. “Жана, Пламен гласува за ДПС. Ще влезете в беля. Тттой те е излъгал.- дойде отговорът ѝ с малко закъснение. А откъде има тази фланелка с надпис ДПС? Често ни даряват с дрехи и хранителни продукти, вместо да ни платят с пари. Сигурно някой ни я е подарил. Много искам да се запозная с теб. Ще ни поканиш ли с Пламен на гости? С удоволствие.”

Така се стекоха обстоятелствата, че нито завършихме преброяването, което започнахме с Крис, нито пък гостуването на Жана и Пламен се осъществи.  Обадих им се да им кажа, че заминавам за Америка.

“Донеси ми една женска пура, а на Пламен от тези, дебелите пури, моля те!”

“Разбира се.”- обещах и заминах.

Пандемията ме задържа три години във Флорида. Крис ме уведомяваше за промените в селото. Веднъж ми писа, че е умрял един от постоянните жители на селото. Помолих го да направи снимка на некролога.  После ми писа, че вече нямало да има секция за гласуване в кметството. Законът гласял, че ако жителите на една община са под двадесет, кметът имал пълномощията да осигури безплатен превоз на останалите жители до най-близкото село, в което има секция за да гласуват там.

Не бях забравил обещанието си купя пури за Пламен и Жана. Отидохме със съпругата ми в  Ибор сити, стария квартал на Тампа. Веднъж влязохме в един от магазините, в който избираш пурата си и те я увиват пред очите ти. Бяхме влизали  в него и преди. Продавачката бе същата. Кубинка. Усмихна се, явно ни позна. Избрах дебела пура за шест долара за Пламен и пурета за три долара за Жана.  Попитах кубинката дали има нещо против, ако направя едно клипче с нея. Написах ѝ с латински букви две изречения, които да прочете, когато ми подава пурите.

“Пламен и Джейна, най-хубавите пури за вас. Пушете ги с любов.”

Бях написал името на Жана ”Jana”. Не коригирах кубинката. Може би Жана щеше да го хареса.

След тригодишно отсъствие отидох отново на село. Братовчед ми Георги от Джоковци беше овдовял. Вече не мислел да се мести в града.  Пламен и Жана бяха починали. Жана бе си отишла първа. Преди да почине викнали лекар. Казал ѝ, че обезателно трябва да се оперира. С Пламен отговорили, че нямат пари за операция. Нямали и застраховка. Пламен я последвал няколко месеца по-късно.

Един ден тръгнах към селските гробища. Сложих в джоба малко пакетче, в което кубинката бе увила пурата и пуретата. Гробовете им бяха разделени. Гробът на Пламен беше до гроба на братовчед ми- между рамките разстоянието беше около пет сантиметра, сякаш мъртвите можеше да се топлят. Сложих пурата под кръста на гроба на Пламен. Няколко метра встрани беше гроба на Жана. Сложих на него пуретата.

По пътя обратно от една от къщите изскочи мъж и пъргаво заситни по пътеката към мене. Най- старият жител. Въпреки 93 си години изглеждаше жизнен. Не помня селото да е имало столетник. Може би това щеше да бъде той. Видях една пророческа картина: ковчега му, той вече столетник,  последния жител на селото, пред вратата на църквата и няма кой да го внесе вътре пред олтара.

Преброяването на селото бе станало безсмислено. Нямаше да е далеч от истината, ако кажа, че пишех колективния му некролог. До момента, когато една вест дойде като изненада: едно семейство, не пенсионери, бе се заселило в една от махалите.

Ванцети Василев

ул.“Отец Паисий“ бл. 100, вх. А ап. 11, гр. Перник 2300, България

тел. БГ 0889775719, тел САЩ +1 718 662 3184