„Моят Шабат“ е любовна песен
за родовата история и детството
„На Седмия ден след Сътворението на Света Господ си починал. Еврейските мъдреци смятат, че вярата в Бог е основана на Шабат, защото това не е просто почивка. Създателят едва ли е бил изморен. На Шабат Той е спрял да упражнява господството си над Света, спрял е да използва могъществото си над Вселената, като непрекъснато я променя. Ние, простосмъртните, подражаваме на Бог, като също не осъществяваме господството над природата по време на Шабат. Това е времето за мир между човека и природата.“
Така започва „Моят Шабат“ на Вивиана Асса – калейдоскоп от носталгични фрагменти и спомени. Отделните текстове проблясват със свежестта и багрите на стъклопис и трудно би могло да се избере по-подходяща картина за корицата от витража на Марк Шагал.
Това е поредица от кротки разкази за миналото – от родовата история през детството до последния Шабат, който тихо залязва над терасата. Самотата е приятна – от стаята долитат гласовете на мъжете, които още си говорят с чаши в ръце; сред клоните на дървото шумолят и се обаждат птици, котката надниква за някоя вкусна хапка, а душите на живи и мъртви минават на пръсти, спират и се заслушват.
Спомените са предназначени за внуците, които никога не са виждали България; историите на предците им са тяхно скъпоценно наследство и от страниците на тази книга те ще встъпят във владение. Но неусетно картините и трепкащите образи се свързват не само с една определена фамилия, нито само с еврейската общност. Това е разказ за единственото и неповторимо детство, което всеки от нас е имал. Зазвучават полузабравени думи, връщат се вкусовете и ароматите. Черно-белите снимки се наливат с багри. Методите на възпитание на едните баба и дядо и на другите, храната – била тя вкусна или с изчислени полезни свойства; къщите, мебелите. Споменът за това, как преди безброй лета други хора са си спомняли за онези, които вече са си отишли. И Бургас от онези години – това е истинска любовна песен за Бургас.
Наред със сладостта на детството разказът вкусва и горчивината от загубите и превратностите на съдбата, войните, режима, смъртта и униженията. Но… „Зе ма йеш!, казват тук.“ Животът е това, което е.
И като компрес върху рана – приятелството, любовта, привързаността на хората, които се наслаждават на присъствието си, на това, че са заедно, че могат да разговарят в празничния ден.
С напредването на книгата текстът става доста нееднороден, с пътеписи и журналистически материали на авторката. Вълшебството на детството в тази част се разпръсква и на негово място идват някои информативни или твърде лични разкази. Сред тях се откроява с чудното си сладкодумство интервюто с Йордан Радичков, него читателят в никакъв случай не трябва да пропуска.
Мария Донева
Прочетено във вестник СЕГА
Мария Донева е родена през 1974 г. в Стара Загора. Завършила е българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор е на стихосбирките „Очи за красотата“, 1988, „Сбогом на читателя“, 1995, „Празнината меѓу нас“, Охрид, 2005, „Има страшно“, 2005, „Прикоткване на смисъла“, 2009, „Меко слънце“, 2010, „Магазин за обли камъчета“, 2011, „Перце от дим“, 2012, „Шепа лъскави череши“, 2013, „Чисти стихотворения“, 2014, „Тя се наслаждава на дъжда“, избрано, 2015,„Любовта идва“, 2016, „Щастливи времена“, 2018, „Животните“, разкази и стихотворения, 2019, „Книга за нас“, 2020.
Има и сборник с разкази, стихове за деца и др.
Живее в Стара Загора.
Води страницата за книга във в. „Сега“, която излиза на хартия всеки петък.
