ПО ПОВОД „ВЕЛИЧЕСТВЕНИЯ ИЗГРЕВ“ НА „ЗВЕЗДА НА МОРЯКА“
Текстът се публкува за първи път
Автор: Людмила Малинова-Димитрова
Abstract: The article attempts to systematize and define the friendship and poetic cooperation between the greatest Bulgarian poetess Elisaveta Bagryana and the Serbian poet, publicist and journalist Rade Drainac in the 1930s. Bagryana’s second book of poetry, Sailor’s Star (1931), emerges under the influence of Drainac’s ideas, poetics and themes, though it acquires original sound and remains one of the most successful poetry books of this period in Bulgarian literature. The author reflects on the unequal reception of Bagryana and Drainac in their native cultural contexts. For the first time, some facts and observations become available to the readership.
Keywords: Elisaveta Bagryana, Rade Drainac, modernism, Sailor’s Star, influence
Цитатът в заглавието е от статията на Йордан Бадев „Елисавета Багряна“[1], посветена на втората стихосбирка на Багряна. Харесва ми този метафоричен критически образ. Той оспорва „Вечната и святата“ като най-доброто постижение на поетесата. Авторът допълва, че този „изгрев“ за никого не е „съвсем нов и ненадеен“, а е поредната поетическа книга, която „носи светлия печат на един могъщ талант“[2]. Вземайки повод от цитираните суперлативи, бих попитала: защо ние до днес не сме в състояние на оценим напълно художествените достойнства на тази новаторска стихосбирка, при условие че дори оперативната критика на времето се е възхитила от нея? В този смисъл целта на моя текст е да се насърчи все още несъстоялата се нейна пълноценна рецепция.
Ще започна с няколко директни въпроса: дали над тази книга не тегнат все още предразсъдъците около творческата и „скандална“ лична връзка на Багряна със сръбския поет авангардист Раде Драинац; има ли някаква неразгадана неудобна тайна около любовната им авантюра; има ли нещо, което трябва да остане скрито?
На техните взаимоотношения е посветена, както знаем, малката книжка на Блага Димитрова и Йордан Василев „Кръстопътна среща“ от края на 70-те, но излязла чак през 1999 г. В нея, за съжаление, информацията е непълна и на места неточна, но друга и не би могла да бъде, защото по времето, когато е писана, авторите нямат достъп до архива на Драинац – разчитат основно на официални публикации в югославската периодика. С днешна дата вече можем да хроникираме липсващите факти от творческата връзка между българската поетеса и сръбския поет, но с оглед на ограниченото време аз само ще ги конспектирам, а това възстановяване е възможно само защото вече разполагаме с пълните събрани съчинения на Раде Драинац в 10 тома, дело на един-единствен ентусиаст – литературния историк и библиограф Гойко Тешич. Публикувани са последователно в периода 1998 – 1999 г.[3] Ние обаче нямаме събрани съчинения на Багряна с така необходимия академичен коментарен апарат.
И не само с това сърбите имат предимство пред нас. Достатъчно е да видим паметника на Десанка Максимович в родното ѝ Валево, представящ алегорично самата сръбска поезия, както и този на Драинац в Прокупле. Да не забравяме и литературната награда на негово име… Награда, носеща името на Десанка пък, има от 1994 г., учредена само година след нейната смърт. Награда на името на Багряна няма.
Темата е толкова сложна и всеобхватна, че се ограничавам с това да внеса някои уточнения и по този начин отново да насоча вниманието, от една страна, към творческото влияние на модерната поетика на Драинац в стихосбирката „Звезда на моряка“, от друга – към текстовете на Драинац с българска тематика, и от трета – към тезите, които битуват в най-новите сръбски литературноисторически изследвания.
Първото уточнение изисква да се отговори на следния конкретен въпрос: колко пъти Драинац е бил в България? Според Багряна – два пъти: през май 1930-та и след това от средата на юни до началото на август, когато те са във Варна, както и докато трае неговото лечение в София. Според сръбските изследователи той е имал самолетен билет за София и е пребивавал у нас още веднъж през август същата година. Еднозначен отговор липсва.
По второто уточнение: кои са стихотворенията му, вдъхновени от любовната им история? Според Неделко Йешич, автор на най-новата монография за поета – „Цирк Драинац“, издадена през 2013 г. в Белград – само „Източна звезда“, като авторът специално подчертава факта, че липсва посвещение на Багряна. В последната си стихосбирка „Дъхът на земята“ (1940) обаче Драинац добавя още два фрагмента към произведението и така то жанрово се трансформира в поема. Не е ясно кога са писани тези допълнителни части, макар че в края стои: „Варна, 1930“. Освен това в екземпляра от „Стихотворения“ („Песме“, 1960), който през 1966 г. получава от Белград, Багряна е подчертавала с молив в две творби – „Любовта, Мария“ (1934) и „Дама пика“ (1936). Трудно е да отговорим защо са направени тези подчертавания, но можем да допуснем, че поетесата ги е свързвала със себе си. А в изследването си „Драинац – поет и бохем“ (1981) Синиша Паунович отбелязва за едно от непубликуваните приживе стихотворения на сръбския поет – „Песен за безграничността на сърцето и любовта“ – че оригиналът е написан на по-качествена хартия, навярно българска. Това е повод за догадки, но и този въпрос остава без отговор. Към примерите мога да добавя и стихотворението „Екваторът на нощта“, в което има самостоятелна строфа за София. Ще се позова и на един абзац от дневника на Драинац по времето, когато все още е в санаториума на д-р Сарафов в София и се лекува: „Тя [Багряна – б. м., Л. М.-Д.] ми предлага своите болезнени християнски сълзи, които някак парещо капят по моите ръце. И ето че се раждат първите стихове от поемата „Одисей“ („Улис“)“[4]. (Някак от само себе си се натрапва паралелът, че няколко години по-късно Багряна пише знаменития си цикъл „Пенелопа на ХХ век“.) Освен изброените поетически творби, с българска тематика са и няколко негови статии и репортажи.
Раде Драинац
За първи път Драинац пристига в София от Цариград на 13 май 1930 г. Остава в столицата около седмица. На 31 май публикува в белградския в. „Правда“ импресията „София“, а на следващия ден – 1 юни – статията си за поезията на Багряна. Поетът съвсем директно пише, че за него София е „провидение и откритие“. Донякъде е изненадан, че още при първото си идване усеща „нещо близко, нещо сърдечно и топло“; „простодушност, сърдечност и откритост“. Бих отбелязала един любопитен детайл, който самият той подчертава като нещо доста необичайно. В града няма нощен живот, но затова пък вечерните разходки са толкова многолюдни, че булевард „Дондуков“ наподобява Елисейските полета в Париж. Когато говори за своите срещи с български литератори, образно определя атмосферата така: „Всъщност ние сме заедно като в някакъв руски роман“ – тоест заедно страдат и заедно се радват. Става непосредствен свидетел на процеса на „правенето“ на нашата национална култура в пълното ѝ развитие и подчертава, че за нея се работи „предано и отговорно“. По-късно в статията „Плеяда български писатели“ („Правда“, 12 юни 1930 г.) Драинац разказва за запознанството си с автори като Йовков, Лилиев, Владимир Василев, Дора Габе и много други. Самият той признава, че за кратко време в ресторант „Балабанов“ компанията от български писатели е нараснала на повече от 20 души. Най-близкото му приятелство обаче е с Никола Фурнаджиев.
Следващият текст: „Подир сянката на Овидий. На брега на Черно море (писмо от Варна)“ е публикуван на 15 юли. В него се съдържа информацията, че когато с Багряна пристигат във Варна, на гаровия часовник е изписана датата 22 юни 1930 г. Както и в „Източна звезда“, е уточнено мястото на техния престой – „Евксиноград“. Достатъчно е да цитирам само две изречения, изразяващи настроението на Драинац: „…тази година ми подари най-красивия разкош от мистериите на небето и земята. Приспивам дните с илюзии за непостижима мечта“. По-късно, на 5 август, в „Правда“ се появява нов текст: „Любов и само любов!“ с подзаглавие: „В сенките на Евксиноград – на брега на Черно море“. Написан е в хибриден жанр между есе, импресия и репортаж с епиграф: „И нашите уста се бяха слели в една целувка, която беше една клетва“ – из интимния бележник на П. К. Яворов“. Цитатът е от философско-поетическия дневник на Яворов и се отнася до Мина, макар че по-нататък в текста на Драинац става дума за връзката му с Лора. (Любопитно е откъде авторът знае този цитат. Факт е, че и в други свои статии посочва Яворов, изброявайки имената на големи европейски поети.) Драинац датира тези свои размисли пак от Евксиноград в началото на юли. Заглавието задава очакване за изповед, отнасяща се до връзката му с Багряна. Всъщност обаче той не споделя свои любовни преживявания. Напротив, описва собствените си рефлексии върху онова, което му е разказвала българската поетеса за любовта между Лора и Яворов и тяхната последна вечер преди трагедията. За нас, българите, това свидетелство е много ценно като документ за времето, защото съхранява една от версиите (тази на Багряна) за случилото се. Друга, с по-различни акценти, срещаме в романа на Витезслав Незвал „Като две капки вода“, споделена от героинята Константина, чийто прототип е Дора Габе[5]. Мимоходом в текста си Драинац споменава имената на убитите Алеко Константинов, Гео Милев, Христо Ясенов и Васил Пундев, както и на самоубилия се Димитър Бояджиев. Това твърде интересно есе съдържа няколко изречения, звучащи като сентенции напълно в стила на Драинац: „Нима любовта не е едно възвишено престъпление?“ или: „Лора Каравелова е тъжно име в българската литература, чиято любов е част от безсмъртието на П. К. Яворов“. И финалното изречение: „Да, любовта, именно любовта е всичко…“.
Има и един по-късен репортаж – „Цариградските адски горещини“, публикуван на 25 юли 1932 г. в „Правда“, както отбелязва авторът, точно две години след пребиваването му във Варна. Прелитайки над черноморския град, той си спомня за дресирания си сокол, който през 1930 г. е подарил на Багряна – птицата е останала на брега и Драинац гадае каква ли е съдбата ѝ сега. Ще отбележа, че Багряна никога не споменава за този сокол. А той ѝ е скъп подарък, пътувал в самолет и във влак, за да стигне до нея. Чрез този жест сърбинът преднамерено наподобява поведението на френския поет и драматург Алфред Жари, с което имитира екстравагантен модернистичен маниер. Известно е, че Жари не се е разделял със стоящата на рамото му сова.
В десеттомното пълно издание могат да се видят и писмата, изпратени до известни български писатели и журналисти по повод манифеста на Драинац за нова балканска култура – до Димитър Б. Митов, Людмил Стоянов, Никола Филипов, Владимир Полянов и др. Тези текстове са публикувани в белградската „Правда“ в периода декември 1930 – март 1931 г.
Позволявам си да твърдя, че за любовната история между Багряна и Драинац най-често се тиражира една публична (официална) версия, която обаче не доизрича истината. Тази версия я сътворява самата поетеса в свое писмо до Синиша Паунович от 1979 г. Сръбският изследовател я приема за достоверна и я публикува дословно, макар че в средата на 50-те е направил поверителен магнетофонен запис, по признанието на Багряна, „за някои далечни поколения“, съдържащ цялата истина, лично споделена от поетесата. Паунович обаче никога не се изкушава да я разкаже. Каква е съдбата на лентата след неговата смърт през 1995 г., не е ясно.
Когато през 1960 г. Драинац е реабилитиран, започва сръбското „нашествие“ при Багряна. То частично може да се проследи по публикуваните от Катя Зографова писма в книгата ѝ „Играещата със стихиите“. Особено интересно е писмото от Иво Балентович, свидетелстващо и за посещението на бъдещата преводачка на Багряна, съпругата му Вера Балентович в София, както и за изпратената негова студия за Драинац, „Бохемът“ (1961); писмото е от 1962 г.[6] Конкретен факт съдържа и друго писмо – на сръбкинята Зора Петрович Стеванович (от ноември 1966 г.), която подарява на Багряна стихосбирка на Драинац. Но най-важни са писмата от Синиша Паунович през 1973 г. и особено това от 4 юли 1979 г., в което я моли да разкаже за своето „краткотрайно приятелство“ със сръбския поет. Той изрично ѝ обещава: „няма да напиша нищо, което макар и в някакъв смисъл може да те засегне“[7].
И до днес сръбската литературна наука цитира казаното от Багряна в писмото-отговор до Паунович от август 1979 г. По-различен коментар поетесата прави единствено в анкетата с проф. Иван Сарандев. Към всичко това може да се прибави и краткият репортаж от София, озаглавен „На чай при Багряна“ – едно на практика провалило се интервю на журналиста от белградския в. „Борба“ Слободан Маркович с поетесата. Репортажът е публикуван в същия вестник на 26 декември 1965 г. на десета страница.
Какво съдържа истинската, но неофициална версия, запечатана на магнетофонната лента от Синиша Паунович? Засега не знаем. Само бих подсказала, че съкратените от по-късните издания последни две строфи от четвъртия фрагмент на „Живота, който исках да бъде поема“ навярно съдържат ключ към отговорите на тези въпроси. Строфите гласят:
Излъгаха ме – любимият, приятелката и довереникът,
побелях в една нощ на изневяра,
изплаках очите си в деня на разлъката,
изгризах пръстите си от мъка…
Една сутрин ме измъкнаха полумъртва от вълните,
а днес ме порицават целомъдрено същите мъже и жени,
които се вглеждаха тогава любопитно и злорадо
в размътените ми очи и подути клепачи –
и лицемерно плачеха…
Интересно е, че в шведската и в гръцката стихосбирка на Багряна тези строфи са преведени – явно за поетесата не е проблем те да се появят в чужд контекст.
В новите сръбски изследвания липсва хипотеза каква е причината за внезапната раздяла между двамата. Срещата им на летището в Земун в края на май 1931 г. е документирана в „Правда“ със снимка и текст, който завършва така: „Г-жа Багряна след завръщането си от Париж ще посети Белград и Далмация, в Югославия ще се задържи по-дълго време!“. Следователно краят между тях настъпва по-късно. А в статия, публикувана на български език в сп. „Литературни Балкани“, 2010 г., сръбският писател Иван Иванович допуска, че „кратката връзка между българската поетеса и сръбския поет е била насилствено прекъсната по волята на двете държави, които не са били готови за сътрудничество и които не са могли да излязат от историята“ (по-точно от историческото минало)[8]. Връщам се отново към книгата „Цирк Драинац“, в която Неделко Йешич твърди, че Драинац остава самотен борец за нова балканска култура, че в Сърбия не намира никаква подкрепа и така неговата идея се проваля. Това обаче едва ли е точно така, защото още през пролетта на 1932 г. двете поетеси Багряна и Габе на път за ПЕН конгреса в Будапеща предприемат своето пътуване за културно сближаване из трите главни югославски столици – Белград, Загреб и Любляна.
Г-жа Лиза Багряна на земунското летище
В деветия том от събраните съчинения на Драинац са публикувани двата варианта на неговия дневник – този, който той издава сам в книгата си „Отзиви“ („Осврти“, 1938), както и самият оригинал от малката жълта ученическа тетрадка – документ с интересна своя история, разказана в коментарния апарат. Категорично смятам, че този дневник не бива да се цитира избирателно и да се тълкува въз основа на непълни (прекъснати) откъси, както правят Блага Димитрова и Йордан Василев. В оригинала на дневника образът на Багряна е доста по-нееднозначен. Да не забравяме и факта, че 12 листа от него са откъснати и то точно от периода юни – юли 1930. Ще дам конкретен пример. За Багряна Драинац пише: „По темперамент, а особено по начин на живот аз съм неин антипод“ и: „Всяка моя десета дума е „живот“, от който тя се плаши, сякаш не е достойна за него“[9].
Започнах с оценката на Йордан Бадев за „Звезда на моряка“ като „величествен изгрев“ на поетическия талант на Багряна. Ще завърша с няколко цитата от статията на Никола Фурнаджиев за същата стихосбирка (публикувана в сп. „Училищен преглед“ 1932, бр. 2), напълно потвърждаващи казаното. Фурнаджиев пише, че това е книга с „нов и оригинален блясък“, в която „поезията ѝ добива съвременен тон, в смисъл, че в кръга на поетичния живот влизат ритми и образи на едно ново, по-цивилизовано съзнание“. И продължава многозначително: „Нека да е вярно, че в своите търсения поетката се е влияла от другиго…“[10].
Тъй като в българското културно пространство липсва каквато и да е рецепция – преводна, интерпретативна, научна – на Драинац (наистина твърде странно и недопустимо), си струва да се запитаме кой у нас се страхува от лириката на сръбския модернист? Кой се страхува от лирика?
И съвсем на финала. Тяхната любовна авантюра се превръща не само в светски, но и в политически скандал. Както пише Й. Бадев, Багряна ще загуби мъничката си служба в Министерството на народната просвета, ще бъде засегнат залъкът, но не и талантът ѝ, „един могъщ талант[11]“.
Текст под карикатурата: – Знаеш ли, колега, че тази жена
или е светица, или е жива – не мирише!
Забравеният фейлетон на поетесата „Група обесени пред вратата на Министерството на просветата“, писан по повод на уволнението ѝ заради скандалните слухове около връзката ѝ с Драинац, излиза на 5 септември 1931 г. във в. „Зора“ (след като тя се връща от Париж). Кампанията срещу нея продължава и седмица по-късно. На 12 септември Ана Карима публикува (във в. „Пладне“, бр. 851) оскърбителните нападки, че двете с Дора Габе са синекури – обида, която Багряна дълго, поне до 90-та си година не забравя. Карикатурата на Илия Бешков във в. „Пладне“ на „самообесилата се“ Багряна илюстрира тъжния край на една любовна история, в която „звездата“ е Елисавета Багряна, а „морякът“ – Раде Драинац.
Людмила Малинова-Димитрова
………………………………
Литература
Бадев, Й. Елисавета Багряна. – В: Слово и родина. С., Боян Пенев, 2010.
Димитрова, Бл., Й. Василев. Кръстопътна среща. С., Балкани, 1999.
Драинац, Р. Сабрана дела. Т. 9. Циркус Драинац. Есеjи, аутобиографске прозе, преписка, разговори, разно. Београд: Завод за уџбенике и наставна средства, 2010.
Зографова, К. Играещата със стихиите. София, Изток-Запад, 2013.
Иванович, И. Проект за балканска култура. – В: Литературни Балкани. 2010, бр. 18, 98 – 111.
Jешић, Н. Циркус Драинац. Нови Сад, Службени гласник, 2013.
Marković, Slobodan. Čaj kod Elisavete Bagrjane. – B: Borba, Beograd, 26.12.1965, с. 10.
Незвал, В. Като две капки вода. Роман. Прев. от чешки Евелина Йоцова. София, Херон Прес, 2008.
Пауновић, С. Драинац – песник и боем. Београд, Партизанска књига. 1981.
Сарандев, И. Елисавета Багряна. Литературна анкета. Пл., Христо Г. Данов. 1990.
Фурнаджиев, Н. Ел. Багряна. „Звезда на моряка“. – В: Съчинения в четири тома. Т. 4. С.: Български писател: 1973, с. 72 – 80.
Яворов, П. Дневник. – В: Събрани съчинения в пет тома. Т. 5. Писма. Автобиографични материали. С., Български писател. 1979.
[1] Бадев, Й. Елисавета Багряна. – В: Слово и родина. С., Боян Пенев, 2010.
[2] Бадев, Й. Пак там, с. 247.
[3] С тях не разполага нито една от големите научни библиотеки у нас.
[4] Всички цитати от сръбски език са в мой превод – Л. М.-Д.
[5] Акцентирам на тези факти като възможност да се ревизира и допълни версията на Михаил Кремен.
[6] Димитрова, Бл., Й. Василев. Кръстопътна среща. С., Балкани, 1999.
[7] Пак там.
[8] Иванович, И. Проект за балканска култура. – В: Литературни Балкани, 2010, бр. 18, с. 109.
[9] Драинац, Р. Сабрана дела. Т. 9. Циркус Драинац. Есеjи, аутобиографске прозе, преписка, разговори, разно. Београд, Завод за уџбенике и наставна средства, 2010, с. 423.
[10] Фурнаджиев, Н. Ел. Багряна. „Звезда на моряка“. – В: Съчинения в четири тома. Т. 4. С., Български писател, 1973, с. 72.
[11] Бадев, Й. Елисавета Багряна. – В: Слово и родина. С., Боян Пенев, 2010, с. 247.
