ПОЗНАТИЯТ И/ИЛИ НЕПОЗНАТИЯТ АТАНАС СЛАВОВ
ОПИТ ВЪРХУ ПОЕТИКАТА НА АВТОБИОГРАФИЧНОТО
МИРОСЛАВ ДАЧЕВ
Омръзна ми да бъда нощна смяна
от тъмнината станах суеверен.
Приятел ли е,
враг ли е,
еднакво го отбягвам.
С точността на прилепи се разминаваме.
Стиховете са на Константин Павлов. Към тях Атанас Славов има причини да бъде особено пристрастен: когато ги произнася, изпитва видимо доволство. Те, изглежда, са нещо повече от необходимост. Толкова много казват чрез присъствието си в написаното от него, че биха функционирали успешно и като един възможен прединтерпретационен ключ към мемоарите му.
Същевременно не зная доколко, изведени в моя текст като епиграф, тези стихове ще се окажат сполучлива проспекция към онова, което следва. Бързам да кажа, че страдат от референциална недостатъчност, тъй като отвеждат само към един от вариантите на мемоарите – третия, американския. В случай като този, какъвто само Атанас Славов е способен да забърка, стиховете на Константин Павлов би трябвало да бъдат последвани и от един друг, не помалко характерен цитат от самите мемоари, който да отведе и към техния български вариант: “Какво жестоко разминаване на далечния, забравен човешки порив с реалния ход на историята! Колко жестоко. Да нямаш житейски път зад гърба си, а пътеки под магистралите с трева обрасли”. Курсивът, разбира се, както и в стиховете на Константин Павлов, е мой.
За запознатия с мемоарите на Атанас Славов значимостта на двата цитата е очевидна. От една страна, те сочат две главни теми (или по-скоро двете лица на Една тема) в мемоарите – Пътя и Разминаването – разбирани не просто като конституенти на една топоанализа, а като състояния на Духа: като възможност за самоопределяне и самоидентифициране както спрямо всяко “тук и сега”, така и спрямо всяко Друго; като дълго и мъчително пътуване към себе си. От друга страна, те експлицират троичното битие на тази изповедна, дълбоко лична и самоаналитична книга, тъй като генерират в себе си трите различни заглавия на нейния текст. Текст, чието познаване е едно от условията да отпадне думичката “непознатият” от може би не много удачното, но много вярно, за съжаление, заглавие. Защото до голяма степен именно текстът на мемоарите на Атанас Славов, достигал по различно време, по различен начин и на различни езици до своята не по-малко различна аудитория, предопределя завидно-незавидната съдба на своя автор.
Започнати в родината, но в по-голямата си част писани на английски език, след като Славов напуска България (1976); четени на български от самия автор в 52 седмични предавания по Радио “Свободна Европа” под заглавие “Пътеки под магистралите” (1978-79); публикувани в парижкото издателство “Пеев & Попов” под ново заглавие – “С трева обрасли”, но отново на български (1983); излезли най-сетне (с някои добавки) и на английски език под трето заглавие – “С точността на прилепи” (With the Precision of Bats. Occidental Press. Passais. H.J. 1986, 300 p.), мемоарите носят на Атанас Славов едновременно признание извън България и наказателна отговорност в Родината.
Недейте се мъчи причината
да не става причина.
Атанас Славов. Три стихотворения. 1962
Годината е 1978. Зловеща със своята символика за българската култура. Задочните репортажи за България на Георги Марков са вече излъчени. България задочно го е дарила с шест години лишаване от свобода. Но страшното предстои: на 7 септември срещу него е извършено покушение на лондонския мост “Уотърлу”, а на 11 септември лондонската болница, в която лежи, се оказва смъртното му ложе. Тази версия – украсявана, потулвана, забравяна, отричана – може да бъде припомнена и днес, без това да доближава или отдалечава от недостигналата до нас истинина. През същата тази 1978, през която Георги Марков така и не успява да издаде замисления с Атанас Славов “Нов Златорог”, Репортажите са последвани в ефир от мемоарите на Славов. Реакцията от Родината отново не закъснява и напълно се вписва в онова, което Славов нарича Уранова традиция в българската култура: културата обрича на изяждане собствените си деца още в момента на тяхното раждане. Сега обаче крие много по-голяма жестокост: и тук, както в случая с Георги Марков, става фатално разминаване на литературния дискурс с дискурса на властта. Срещу Славов е заведено следствено дело №178/1978, след възобновяването на което, на 16 септември 1981, е осъден на девет години лишаване от свобода. Мотивите за тази високопатриотична постъпка са известни на българския читател, както са известни и последвалите опити за убийство на Атанас Славов и за подпалване на дома му.
“Репресират ме, значи съществувам” спокойно би могъл да добави авторът към своите мемоари. Но репресията има различни лица. Сред найстрашните за всяка една култура е ликът на нейното доброволно обезличаване. Унищожаването на културната и историческата памет на нацията, присъщо на тоталитарната система, засяга в пълна степен и “Случаят Атанас Славов”. Да се открие името му след 1976 е невъзможно – липсва в указателите и библиотечните каталози. Липсва, при това с ретроактивна сила, и в библиографския указател на списание “Литературна мисъл” за периода 1957- 1976. Текстовете му сякаш не съществуват, името му е напълно изличено: няма такъв човек след 1976, не е имало такъв и преди това! И този срам за българската култура продължи до 1 февруари 1991 година: началото на реабилитирането.
За твореца понякога отделянето от България е за добро,
защото можеше да се освободи от лепкавостта на ефимерна България
с нейната историческа каша.
Атанас Славов. Демократизирайте се по-бързо
Сякаш в потвърждение на евангелската мъдрост, че никой пророк не е без почит, освен в своята родина и между своите сродници (Марко, 6:4), популярността на мемоарите на Славов извън България през същите тези години расте. Положителни отзиви в своите рубрики правят Р.Узунова (Свободна Европа, 7 октомври 1983), В.Чуков (Би Би Си, 26 юли 1986) и Дж. Уокър (Гласът на Америка, 26 август 1986). 5 Писатели и критици са единодушни за достойнствата на книгата: мемоарите са явление. Греъм Грийн признава, че са много вълнуващи. Курт Вонегът открива в тях любов към свободата и истината, ненавист към политическата и духовната репресия и смята, че те представят Атанас Славов като сериозен и талантлив автор. М. Хану (The Washington Book Review) твърди, че мемоарите са “прелестна книга, доставяща голямо удоволствие”. За тяхната “необикновена сила” пише и К. Коул (Legerete, 1986, No.11). За Дж. Браун, директор на Радио “Свободна Европа”, Славов несъмнено е голям талант, а книгата му – сред най-доброто, излязло в Източна Европа през последните десет години. Подобно твърдение изказва и Р. Крамптън (South East European Review, Winter, 1986), според когото мемоарите на Атанас Славов са най-добрата българска книга сред излезлите на английски и/или френски език след войната (като Крамптън има предвид и книгите на Георги Марков и Владимир Костов), благодарение на която авторът й се нарежда сред творци от ранга на Хавел и Кундера. Своеобразно потвърждение за достойнствата на творбата е и годишната награда за най-добра автобиография през 1986, присъдена на книгата на Атанас Славов (The Legerete International Writers Union Book Award). Отзиви за автора, представяне на книгата и откъси от нея продължават да излизат в различни чуждестранни списания и вестници, което показва несекващия интерес към творбата. В този контекст думите на К. Уотърхауз за Славов в “Дейли Мирър” звучат правдиво: преминал отвъд Желязната завеса, изоставил чувството на задушлива клаустрофобия, авторът на мемоарите наистина може да заяви на западния свят, че той и неговата професия са оцелели, че съществуват Отново.
Как се наричат тези
които не казват ни “не”, ни “да”?
Атанас Славов. Б.О.
Ако човек съпостави на този фон отзивите за мемоарите на Атанас Славов в родния печат, неволно се сеща за споменатата вече евангелска мъдрост, обзет от неловкото чувство на неблагодарен сродник. Или за това, че вероятно при подобни ситуации Славов е изработил защитната си метафора “Хора, ще счупа стомната!” (Медните проводници). Защото българският прочит на тази писана в емиграция книга (но не станала от това нито по-малко, нито повече българска – би добавил авторът на “Никой не трябва да ми се извинява”) все още не е направен. Или, за да бъда по-точен: направен е единствено като прочит-за-себе-си, не и като прочит-за-другия. Не е станал литературен факт. Като че ли жанровата мощ на българския литератор стига до бележката, интервюто, няколкото встъпителни думи, с които демонстрира удоволствието, че познава автора на мемоарите и неговото творчество. А текстът на мемоарите е правен за размисъл, който да породи желание за диалог, за други, надграждащи се върху него текстове, чрез смисловия пласт на които, преоткривайки своето минало, по-добре да видим своето Снес и своето Утре; да надникнем по-смело в самите себе си.
Творбата непрекъснато активира способността за разговор (в смисъла на Гадамер) с нейния собствен текст: тя е едновременно покана за диалог, и самият диалог, в който всеки читател участва, правейки по неизбежност херменевтичен прочит на своето някога чрез прочита на мемоарите. При това тук не става дума дори за нов прочит, а за запълване на празнина от отсъстващи интерпретации, които по една или друга причина досега не са се случили. Празнина, довела до образуването на поле на мълчание около текста на Славов, а с това и до нарушеност на диалога в културното ни пространство.
Въпросът не е само да знаем истината,
но и да я кажем явно и открито –
иначе съдействаме на лъжата да се разпространява.
Атанас Славов. С трева обрасли
Мемоарите следват неотклонно тази посока: Славов черпи своята интригуваща фабула от истинските, неподправените събития в живота на българското тоталитарно общество. Това е, което прави желан и възможен диалогът с един текст, чийто дискурс непрекъснато провокира читателския хоризонт на очакване с умело насочваното от автора смислово-интонационно многообразие. Текст, в който пречупено през водещата гледна точка на интелектуалеца, Биографичното представя една многопластова структура: биографиите на Аза, на семейството, на рода, на приятелските отношения, на интелектуалните среди, на политическия режим, се преплитат в едно привидно неразчленимо цяло, като в същото време се оттласкват неудържимо и разпадат на отделни фрагменти, където всеки спомен е част от останалите и едновременно с това – друг, различен.
Потопен в пространствено-времевия континуум на творбата, читателят има възможността да проследи житейската драма на един интелектуалец: от безгрижното детство в “Ей Джи Ес” и интересът към Братството на дъновистите, през годините на войната към трудните начални години на “народната” власт и репресиите, на които е подложена цялата фамилия; от прохождането в света на литературата и изкуството, през неговото горчивосладко ежедневие до трудната борба с антидемократичните му институции; от мъчителния период на догматизма, през илюзорните надежди на “Размразяването” до тежките години на тоталитарната депресия, когато (както показва и Хавел) всеки човек е превърнат в съучастник на гладко функциониращата тоталитарна система. Читателят неусетно става съучастник на различни по характер и важност събития, подредени не според тяхната показност в потока на авторовите реминесценции, а сякаш съзнателно улавяни откъм делничната им страна: поетичните четения, срещите и разговорите с Константин Павлов и Цветан Стоянов, атмосферата в писателските кафенета (своеобразна митологема, останала енигматична и до днес, се явява “Бамбука”), в средите на художниците, в институтите по изкуствознание и литература …
И на фона на всичко това изпъква колективният колапс – драмата на цяла една култура. Следвайки линейно-постъпателното движение на текста, читателят обхваща с “поглед отвътре” как тоталитарната власт постепенно обсебва културата, семейството, човешките отношения (както би казал Барт – Властта е навсякъде) и как те, от своя страна, я приемат, макар и съпротивлявайки се, като нещо неизбежно за своето съществуване. Тогава. Оттук и темата за нравственото противостоене, както и по-късната метафора “медните проводници”. За автора на мемоарите, съпротивлявал се през целия си живот на всякаква културна и политическа митологизация, водещият повествователен принцип е и нравствен: “да представя истината – такава, каквато я вижда и разбира”…
Не закачайте поезията на света.
Тя е над всякаква религия, тя е над всякакви поети.
Атанас Славов, Стихотворения. 1962…
Тя – Поезията, е и над всякакви политически пристрастия. Но за да признае подобна очевидност, тоталитарната идеология трябва да изневери на себе си и да позволи на литературата известна автономия, т.е. да забрави баснята за колелцето и винтчето, както и ред други басни. Възможно ли е обаче това в общество, в което, по думите на самия Славов, дори “литературната теория и най-вече литературната критика се използват като основно средство за превръщането на литературата в политически инструмент на партията”?
Към отговора на този въпрос ни връщат едни от най-интересните и найсилно въздействащите страници на мемоарите, чийто своеобразен “епицентър” е речта на тогавашния първи ръководител на партията и държавата – Тодор Живков – пред интелектуалния елит на 15 април 1963 г. На тази реч от найвисоко място е произнесена присъда не само на поместените в “Литературни новини” стихотворения на Атанас Славов, но и над прогресивното мислене в българската култура, над “внесените отвън” чужди идеи в литературната критика. Затова знаковостта на тази реч не се измерва единствено с конкретните последствия за отделния индивид, независимо че се оказва решаваща за много интелектуалци. Нейното въздействие върху българската култура може да се оприличи на концентричния ефект на водни кръгове: с този недалновиден политически акт културата е обречена да развива “музеен комплекс” на самоизолация във време на широко световно културно сближение. Неслучайно този априлски епизод не се вмества само на страниците на мемоарите – той заема ключово място (и като събитие, и като принцип за периодизация) и в една друга, за съжаление не много известна у нас книга, за която Славов не без основание твърди, че е една от най-важните в живота му: “Размразяването на българската литература” (The “Thaw” in Bulgarian Literature. Columbia University Press, N.Y., 1981). Независимо, че мемоарите представят събитието през призмата на автобиографизма, а “Размразяването” прави опит за един обективен анализ, двете книги са единодушни: с тази реч се слага краят на 9 надеждите за либерализация на литературата. И началото на нова Одисея за Атанас Славов…
Поезии, революции, политики –
какво значение имаше всичко това, се питам сега!…
Кому е нужна тази възхвала на посредствеността?
Атанас Славов, С трева обрасли
Ако дискурсът на Атанас Славов е запомнящ се, немалка заслуга за това имат и парещите въпроси, които прорязват разказваните случки и оставят впечатлението, че си струва да се разказва, дори само за да бъдат зададени те. Провокиращи читателското възприятие, генерирани непрекъснато от самата творба, тези въпроси са и нейна своеобразна квинтесенция. Независимо дали проблематизират културната и историческата памет на нацията (важна тема в творчеството на Славов) или – след като са рефлектирали в съзнанието на възприемателя при едно второ, херменевтично четене – продължават да звучат в един по-тесен, личностен план, те не могат да бъдат подминати.
Сред тях болезнено звучи въпросът на войника от Червената армия – Алексей: “Кого освобождаваме и от какво?, с което грижливо градената митологема “Альоша” започва да се разпада, ясно очертавайки двойствения си лик. Не по-малко значими са и екзистенциалните въпроси, които текстът на мемоарите носи имплицитно в себе си: от какво се определя възможността за избор пред отделния индивид; възможна ли е при тези условия неговата “освободеност” (както в смисъла на Маркузе, така и в този на Фром – като “свобода от” и “позитивна свобода”). В търсене на своя отговор читателят прави аналогично преосмисляне на десемантизираното понятие “Родина”, което прави и авторът на мемоарите. Това улеснява рецепцията на други едни редове, писани от Славов в изгнание: “Ние сме принудени да прекосяваме отвъд в търсенето на ново превъплъщение в себе си, когато родната почва отиде по дяволите. Доброволни експатриоти напускат задушливата издребняла домашна среда, за да я преоткрият и да й придадат нова същност” (“Светът на Одисей е разклатен”).
Това е, всъщност, и задочният отговор на зададения в края на мемоарите въпрос: “Може ли да има по-глупав вид от доброволното политическо 10 заточение?” Отговор, който обяснява психологизма на взетото решение – да напуснеш родината, означава и да крачиш “по нови пътища, нетрасирани върху родната почва”; с това не само запазваш България такава, каквато я скъпиш в сърцето си, но и отваряш “нови пътища за нея покрай старите засипани пътеки”…
Познатият и/или непознатият Атанас Славов? Текст, чийто първи думи са проникнати от реториката на съмнението, е орисан и краят му да бъде такъв. Погледнато сериозно, обаче, едва ли причините текстът да не предлага еднозначен отговор могат да бъдат сведени само до подобно съждение. Или пък само до твърдение, аналогично с това на Дерида, който протестира срещу ограничителната рамка от 300 машинописни реда (колкото, по ирония на съдбата, има и този текст) твърдейки, че тя принуждава отвътре всяко едно негово изречение. Принуда винаги има, но естеството й нито е толкова еднозначно, нито пък лесно обяснимо. Тук съзнателно отсъстват важни конституенти на един модел на анализ като проблема за жанра (как мемоарите на Славов се вписват в една литературна традиция, което извиква неизбежния междутекстов диалог с други мемоарни творби и най-вече с “Репортажите” на Георги Марков); проблема за повествователя (какъв е принципът на гледната точка); проблема за композицията (какво налага отклонения от линейнопостъпателната ос на мемоарите и каква е функцията на глави от рода на “Пак за погребението на Цветан Стоянов”) и т.н. Но в такъв случай, за да не се върнем като в порочен кръг към протеста на Дерида, следва да направя едно признание:
През 1991, когато се роди този текст, желанието той да продължи беше голямо. Събития, които да осуетят това, винаги ще се намерят: имах удоволствието още същата година да се запозная с Атанас Славов и грешката да продължа този диалог със събеседник, който предпочита живия разговор пред изолацията на писмото (знаех го от мемоарите!). По ирония на съдбата прекосих и част от маршрутите на мемоарите. Чувството да застанеш на мястото, където се твърди, че е убит Георги Марков, е особено – едва ли друг, освен българин, би спрял на този голям лондонски мост, за да разсъждава върху 11 тъжните проекции на националната си съдба. Страници от мемоарите в такива мигове излизат като на кинолента и диалогът продължава в измерение, което е извън волята и пространството на писаните текстове. И тогава от Атанас Славов, проблемът за познатото и непознатото рефлектира върху самите нас.
Мирослав Дачев е професор по семиотика на изкуството в катедра „Театрознание”. Възпитаник е на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Доктор на филологическите науки от 1997 г. с тезата „Семиотика на цвета”. Доцент от 1999 г. и професор по семиотика от 2003 г. Член-кореспондент на БАН по семиотика на изкуството от 2021 г. (отделение „Изкуство и изкуствознание“). Изследователската му дейност е в областта на приложната семиотика и е изцяло интердисциплинарна, като през годините извървява път от литературната семиотика до семиотика на изкуството. Голяма част от заниманията му през последните години са посветени на проблеми на образа в културната история (динамиката между текст и изображение – от християнското изкуство до света на киното). Автор на множество публикации в научни списания и в сборници с материали от конференции и конгреси, както и на монографиии издания, сред които ранните трудове по семиотика („Семиотика на цвета в поетичния текст“, 1997; „Подир сенките на знаците“, 2001; „Слово и образ“, 2003, отличена през същата година с първа награда за хуманитаристика на Сдружение на български писатели), „Литературната семиотика“, 2004; „Семиотика на парите“, 2010), както и по-късните трудове върху културата и изкуството на Атон (от 2015 до момента), които включват десет авторски монографии, посветени на диалога между словото и изображението, обединени в многотомната поредица „Атониада“.
