Николай Милчев
Скъпи Вивиана, току-що написах на Румен няколко изречения за книгата му Панихиди за птици и поети. Аз обаче чета неговата книга с лявата си ръка, а с дясната си чета Моят шабат. Гледам корицата на книгата и я възприемам като стъклопис, над който започва въздухът на небесния човешки живот. На живота, който човек си представя, че е живял. Искам да Ви призная, че от много време не съм чел толкова безхитростна, чиста и сладка книга. Много отдавна не съм гледал как едно родословно дърво може да оживее пред очите ми. Радвам се
на умението Ви да представите не само биография на Вашето битие, а да представите биографията на Вашия бит, етнография, кръв, ако щете.
В повествованието Ви има нещо от античния начин на разказване. Някога –
в Античността всичко е било еднакво важно. И това, как пасат животните по поляните, как пият вода от изворите, как Андромаха обича Хектор и как Хектор се сражава с Ахил. Така е и в Моят шабат. Всичко ми се стори еднакво важно, сякаш целият Ви свят и живот е подреден на лавици, които Вие оглеждате
с любов и представяте на читателите. И само така вещите стават думи и думите стават вещи. Докато чета, забравям коя сте, забравям какво точно се случва, защото над всичко се разлива насладата от четенето. Благодаря Ви за възкресенията на време, светове, хора и образи.
22.02.2020 Г., 17:36 Ч.
Вивиана Асса
Много ви благодаря, Николай! Просълзихате ме! Вашето одобрение, за мен е висока чест! Вие вече знаете, аз не съм писателка. Започнах да пиша тези неща преди година, за моите внуци. Приятели начело с Румен ме подлъгаха да ги издам. Много благодаря отново за хубавите думи, за прекрасния анализ. Ние не се познаваме, но май вече се знаем покрай някой драснат детайл от отдавнашен витраж, застинал във вечността. „Приятелство“, гледано през стъкло. В реалността е друго… Като мидички и камъчета на дъното на морето. Като ги извадиш са твърде обикновени. Така се случва май с творчеството. Обичам да чета вашите прекрасни, да ги нарека Неща! Много пъти тази хубост ми дава сили да преглътна недостатъците във всекидневието. И аз ви благодаря! Книгата ви още не съм я разтворила. Искам да съм свободна, да не се налага да спирам до средата на думата и после да не зная откъде да продължа. Бих искала да потъна в четивото и да го осмисля. Затова подбирам момента. Поздравете вашето прекрасно Цвете! Нека да ухае около вас и да краси живота ви. Заслужавате го! Успех на Ябълковият човек!
Николай Милчев
Извинявайте за грешките и може би прибързаните думи, пиша от телефона,
не е правилно! Пишете, че не сте писател, ето това е нещо, с което не мога да се съглася. писател сте именно защото не мислите, че сте писател. Мнозина се наричат писатели, а са само създатели на изречения и на синтаксис. Пак
ще повторя, от Вашите писания лъха на улици, на къщи, на съдби, на истина
и на живот. Без да мислите за това, сте прекрачили прага, след който написаното става художествена истина. Още веднъж Ви благодаря за удоволствието да чета Моят шабат. И само още една дума – книгата Ви е пълна с жестове към времето
и съдбата и най-главното – в нея няма гримаси, няма преструвки и изопачаване.
Вивиана Асса
Благодаря! Заслужих си чаша вино… а за другата непозволеност, ще си помисля.