Поетът Иван Цанев: „Моля те, Коста, кажи нещо…“

Благодарствено слово от поета Иван Цанев, новият носител на Националната награда за поезия „Константин Павлов“.

Скъпи приятели и почитатели, наследници и последователи на големия поет Константин Павлов: Трудно ми е да намеря най-из разителните думи за да споделя с вас съжалението, че не мога да присъствам лично на това събитие. Едно мъчително заболяване ме превърна в задочен участник, извинявайте!
Помолих Ивайла Александрова, която има спомени от общуване и документирани диалози с Коста, да прочете написаното от мен /което щях да изговоря, ако присъствах/.
Щях да започна, разбира се, с кратък разказ за запознаването ми с големия поет. Беше в началото на 1976 г., когато сп. „Пламък“ реши да отпечата на страниците си антология от стихотворения на тъй нареченото „априлско поколение“. Бях млад и нерутиниран редактор и се удивих на глас, че името Константин Павлов липсва в планираната подборка. С много усилия успях да убедя главния редактор Андрей Германов, че ще е голям грях към поезията, ако авторът на „Сатири“ и „Стихове“ отсъства от този брой.
Художникът на списанието Симеон Венов ме заведе в Дома на киното и ме представи на Константин Павлов, който изрази съмнение, че ще допуснат неговото присъствие в антологията. Аз разпалено го убеждавах, че това ще се случи и той ми изпрати откъс от поемата „Надпяване“.
Голям беше шокът ми, когато разгърнах отпечатания брой на „Пламък״  и видях, че само малка част от Константин-Павловото ־Надпяване־е останала –  съкратил я е заместник-главнат редактор, един догматик, чието име не ще спомена…

Няколко месеца не посмях да се обадя на Константин Павлов, който запитал Симеон Венов защо се е смълчало това момче, да не му случило нещо, Симеон му казал, че съм се депресирал заради неизпълненото обещание и ме е срам да се поява отново в Дома на киното.
Може би този образ е запомнил Коста и го е пресъздал в с тихотворението, с което ме поздрави за кръглата годишнина през 1991 година, когато заедно сме сътрудничили на Тончо Жечев в списание „Летописи“.
Що се отнася до моите писания за него /сонета, и междустишия/ , те са публикувани през 1988, 1993, 1995, приживе на поета, а две или три пост мортем.
Тези посвещения, които съм включил в бъдеща книга, която пиша от десетилетия, ги пратих на Донка Павлова и Румен Леонидов. И една публикация във в. ”Труд״ от 30 март 1996 г., която не успях да препиша на старата ми пишеща машина, но изпращам само изрезката, която намерих в архива си /и моля да ми я върнете/.

Константин-Павловата смърт
/да се чете като безсмъртие/

Кой не знае Константин Павлов?
Кой не е пробвал да го убие?
(Който в сърцето юнашко засее олово,
ще изкласи – на върха може би?)

В танатофилската си истерия
(друг да попълни мартиролога!)
пишурки от разни калибри стрелят,
без да улучат (и слава богу).

Но ако все пак уцелят десятката?
докато стене (агонио сладка!)
и както буйно кръвта му изтича,

може (неволно) великанът митичен
върху убийците си да се срути.
Жалко за бедните лилипути!

Без заглавие

Майки орлици, и вие, соколчета млади,
и ти, кукувица (пророчице клета),
най-сетне и вие, старчета-лешояди,
кажете ми: жив ли е още поетът?
Ако още е жив, а мълчи анонимен,
невписан в природозащитната книга,
ще пъдя смъртта, ще го викам по име
(и дано ехото го запише с индиго).

Без посвещение

Жив е той, в Н-ската библиотека
нощем стихът му заветно отеква!
Жив е, засипан от прах антикварна,
пише, дописва на свещ послеслова.
(За най-последната дума навярно
ще се допита до мъдрата сова.)

СЪБОТА, 30 МАРТ 1996 г.

Ето и текстът от изрезката.

ИВАН ЦАНЕВ: МОЛЯ ТЕ, КОСТА, КАЖИ НЕЩО…

Преди да стане първият носитѳл на ״Златен ланец“, Кон- стантин Павлов бе вече притежател на най-странния приз: ״За най-талантливо мълчание“. Големият Автор получи наградата в свое отсъствие, насред гъмжилото на поредния панаир на книгата в НДК. По този повод произнесох (произнесох ли, или простенах?) нещо като слово, посветено на Константин-Павловите мълчания.

(….) Пропускам изреченията за премълчаното ״в утробата на кита“, за което всички знаеха, но си мълчаха като… като какво? Това не се разбра и подир пълната победа на гласността, когато уж изстраданата свобода на словото се преустрои, уви, за да се превърне в ״пиршество на пустословието“. И тъкмо в апогея на възневидяното от него пиршество Константин- Павловият поетичен гений усети ״нещо във въздуха“ и го изрази словесно (по-скоро го изцвили):

 Ийй – я-я-я: свобода!

Чувствам се

като кон без юзда –

 нещо празно в устата. И още по-празно –

  в душата.

Ийй – я-я-я…

Само ״кон в чистия му вид“ може да изхрипти нещо подобно (или безподобно). В безпощадно-беззащитната си искреност Големият Поет бе достигнал онзи предел, след който Бог можеше да разреши на своя секретар да замлъкне. С това Богът (на словотворчеството) направи неочакван жест, прояви незаслужена милост към Константин-Павловите събратя по перо, давайки им възможност да осъзнаят цената на Словото и да прекратят злоупотребите с него. Ще се възползваме ли от този шанс, зададох рито- ричния въпрос и сам си отговорих:

 ״Дано. Но едва ли.“  (….)־ Многоточието между скоби означава, че не съм намерил най-съкровените думи, с които да призная, че ми липсва Константин- Павловият Глас. Спасявайки се от мъчителното чувство за вина, накрая се помолих: ״Моля ти се, Коста, кажи нещо!“

И той рече: ״Спасение“. Защото ״Бог обича своя секретар!“ Обичам го и аз, макар че напоследък рядко му го казвам лично. Не знам ще смогна ли на Н- тия му рожден ден в домашна обстановка да изразя признателността си към него: че е роден, че го е имало и че го има. И затова му изпращам предварително скромната си двучленна ״делегация“ от посвещения (преки или косвени), които ме сприятелиха с Поета през последното десетилетие.

Честит си, че си Константин Павлов, Коста!❖