Васил Славов, Слово в Чикаго, Център Магура, 10 ноември 2019
От моя вой не паднаха звезди.
От моя лай керваните не спряха.
Пролях кръвта си в лунните бразди,
където млечните стада пасяха…
Защо ми е все този верен нюх?
Овцете или глутниците мразя?
Което трябваше да чуя – чух!
Което трябва да се пази – пазя!
…А още чаткат моите зъби.
И с моя поглед се смразяват още.
Живее този, който ме преби –
в небето светят стъпките му нощем.
Но аз от бяса си не се отучих –
ще докърви и вярата у мен…
Бездарно е да си овчарско куче.
Жестоко е от вълк да си спасен.
Стихът „Бяс“ е писан през 1980г., три години след публикуването на първата книга на Румен и включен във втората стихосбирка на автора през 1982г. В интервю след излизането на „Покаяние Господне“ литературният критик и поет Силвия Чолева сподели: „ той (Румен Леонидов) изследва нови територии на поезията като константа у него остава, може би, единствено неговия духовен бяс….“
Още с първите си книги Румен категорично заявява и отстоява мястото си на един от най-ярките, най-талантливи и безкомпромисни творци на поколението си. Учителите му в словостроението не са правили компромис. Никога. Ученикът остава верен и пренася. Йордан Радичков, Константин Павлов…
„Моите духовни отци – пише Румен – ми се усмихват снизходително… милите ми озарения ( озарения ги нарича той )… Благодаря на Създателя, че ме допусна до тях, до Духовните им Безподобия.“
Безподобен е и Румен Леонидов. Неудобен е. Уволняван шест пъти, софийски хашлак, режещ със думите си тази синьомъглива пелена над Захарна Фабрика. Тези дни, преди срещата ни тук, си мислех, коя е словесната багра, която най-точно регистрира усещането ми за стиховете на Румен. Безспорно това е казаното от прекрасния поет Иван Здравков: „Поезията е вой на вълчица, убита призори.“
За мен поезията на Румен е този вой, изстиващ призори…
… На улица „Манхатън“ в антикосмоса на нощите има нещо ново:бензинови талиги, панелени конюшни, асфалтови поляни,нов квартален отговорник.
И аз.
– Парашутист, довян от вятъра на възрастта, в гърлото на безсловесните, между кокошкари, гълъбари и хамали, където всеки ден децата слушаткак стругарчето от „Осми март“ избива най-редовно кучешките зъби на жена си, където бившите свинари се освинват всяка нощи квичат най-често с нож забит в гърдите им…
… защото между мене и света е спряла улица „Манхатън“ и аз завинаги съм в плен на лабиринта от убити времена
Защото аз не съм човек, – защото аз не трябва повечеда съм човек, защото аз не мога да съм повече човек,защото аз съм вече Румботавър.
Бесът е затворил себе си, отрицанието на битуването в битието е стигнало своята кулминация. Поетът пристъпя в скритостта на самосъграденото име, поетът къса с всичко, което е било и е могло да бъде. Това е Бесът на Отрицанието. На Загубените Времена. На Загубените ни Очаквания. На Битото ни и Безбясно Поколение.
И все пак, някак по-човечен е Румен от високомерието на Учителя си, който някога и някъде изрева: „Аз разговарям лично с Бога по лично негова молба“
Струва ми се, че след „Сляпа Неделя“ и „Румботовър“ Румен се отдръпна от поезията и подготви дух за съграждането на „Покаяние Господне“. Прочелите „Покаяние Господне“ говореха за „експерименталност“, „новост“, „битуване на текст между проза и поезия“. За мен изказът на „Покаяние Господне“ можеше да бъде единствената обител за творческото оцеляване на автора. Мисля, че Румен твореше поезия и спасяваше духа си. „Покаяние Господне“ е жест и покана към пристъпването Отвъд. Дръзването за осъществяването на тази покана и Обитаването в Чуждата Обител.
Позволявам си да цитирам няколко реда от писмото, което изпратих на Румен веднага след прочитането на „Покаяние Господне“:
„Свърших с думите и сядам сега! Молитвена Книга е това, молитвени стихове са това, постигнал си абсолютното вмъртвяване на поезията и превръщането ѝ в Дух. Това вече не е и Посягане към Отвъд! Това е Пристъпяне и Обитание в Отвъд-та. Мисля че не съм чел подобна писаност, която пречиства, натъжава и те оставя… оставя с тази „сълза в окото и драскотина в паметта „, както казваше Борис Христов.
Поемите са не съновидения, те са по-скоро сънотворения, налагащи своя собствена структура и форма. Слънчева Ненаситност има в тази книга, Бесът е укротен (засега), широта и толерантност, прошепнато и усет за обич, за обич, за любов има в тази книга.
За „Покаяние Господне“ говорят и едни от най-талантливите автори днес Недялко Славов, Рада Москова, Асен Валентинов, Николай Милчев, професор Людмил Димитров и десетки други.
Искам да прочета и казаното, красиво казаното от Неда Антонова за „Покаяние Господне“ :
Тази книга издишва святост.
Осанката ѝ плува между представата ми
за требник и кралска кобра.
Докосването до нея не е безопасно,
ако не си подготвен чрез праведност.
„Покаяние Господне“ е изумяваща книга поради смелостта си
–тя е опит да се разгадае природата на Бога,
да се проникне до тайнатана Творец, като се тръгне по обратния път
– чрез Неговото творениекъм Неговата същност.
Скъпи приятели – Румен Леонидов!
И казаха… а сега, след „Покаяние Господне“, има ли думи останали, може ли да има думи, които остават.
В „Покаяние Господне“ сънищата искаха да бъдат живяни. И ги живя. Даде им небесни пасища. Но и Преброденото имаше своя Требник. И го въздигна. С тихост. Промълви на човеците. Сподели с Човеците Човешкото ни Покаяние.
А силно е то. Страшно.
Пренесе прогласите си и затъжи за тях.
И се върна към бесовете… към пререканията с Бога… към улиците на града ни, към „кървавата каша“, където „празният и бял трамвай летеше…“, към разпиляното на всичите ни дни, „където черното чедце на черния“… „ стругарчето от 8-ми Март, избива най-редовно кучешките зъби на жена си“… в подмътното, където невъздигнатият още Дух се гърчи „ Огромен, Сгънат, Огорчен“ … пречупен, осквернен… в света ни, дето само Светите измираха, приятелите се самоубиваха … в града ни, дето братята ни се затриваха и кукуригаха алкохолици.
Алкохолиците!
Петлите!
Пред изгрева.
На Новия им Ден.
И запя в „Панихиди за Птици и Поети“.
С Пияните си Ангели.
Ангелогласно!
Как виехме! Във Хора. Като хора. И как очите ни – „разцепени от бяс“… се блъскаха в стените и в небето. И как отказваше да бъдеш помирен. Със себе си. И с тях. И как заплю това… да бъдеш примирен. Отказа да забравиш. Прости, но стиховете ти пренесоха.
И се задавят.
Давят се.
Удавени живеят.
Във някаква отвъдност вече.
Останаха думи след „Покаяние Господне“.
За птиците, за мъртвите поети, за сетните, за силните „сиропиталища на меланхолните ни ангели“.
Не знам дали поезията е светлотворение. Или заколение. На светлина и думи. Колцина са тези, успели да прошепнат и въздигнат Словото, да го превърнат в белег. Румен Леонидов беляза поколението ни. Дамгоса Времето на Юдите и на Страдалците.
Въздигна и запомни Жертвите и Приношението.
