В памет на писателката, послучай нейната 100-годишнина
Дора Колева
В ориентацията си към различните „езици”, с които природата се обръща към човека, Блага Димитрова проявява подчертан интерес към посланията на птиците. Най-вероятно поради смътно усещане за родство – мотив, трайно присъстващ в творчеството й: „Нейде в корена на родословното ми дърво има крила. Мой далечен, млекопитаещ предтеча. Не зная какви урагани с какви острия през някоя ледникова ера са отсекли крилата ми. Но в себе си нося болката им, както сакатият чувства болката в ампутирания си крак. Още напира в мене да расте едно крило, отрязано в самия си зачатък.” („Страшния съд”). „Тази нощ Бора сънува, че е птица и може да лети. А всъщност дали не е птица, която сънува, че е човек и се е отучила да лети?” („Лице”).
Авторката обвързва идеала си за новата порода човеци – „човекоптица”, с качеството духовна извисеност. Такива са: талантливият диригент, дирижирал 36-та симфония на Моцарт, „разперил ръце като птица” („Лице”), поетът Мирон „с две издадени лопатки на гърба като непоникнали крила” („Пътуване към себе си”), мъртвите поети, които държат вратите на света „с птичите си ключици” („Заупокой”). Еднакво беззащитни в бита, те насищат атмосферата с копнеж по небесното.
Естетическото отношение на Блага Димитрова към птиците – живи природни същества, и идващ от древността поетически символ, получава цялостното си разгръщане в цикъла „Крилописи”(1997). Състоящ се от отделни самостоятелни стихотворения, някои от които са публикувани в предишни години, цикълът носи метафоричното назоваване „Птича оратория”, както и жанровата характеристика „поема”: „Посвещавам тази поема на Райна Кабаиванска”. Тези допълнителни уточнения създават нагласа за възприемане и осмисляне на отделното стихотворение не в неговата обособеност, а като част от движещ се единен и цялостен текст. Определението „поема” е в съответствие с жанровата природа на ораторията, чиято основна черта е епичността.
Как началото подготвя за смисловата многослойност на творбата, може да се съди и по стиховете, приложени към посвещението: „Небето ли носи птица, / или птицата носи небе?” Въпросът е форма на игра и на символика, на поетическа реалност, съвместяваща в един смислов ред най-голямото и най-малкото, небесното и земното. Нареден до природно космическото, човешкият образ израства до „човекоптица”. И това не е само алегория, а извор на по-богати асоциации, които ще влизат в състава на поемата.
Началното стихотворение „Крилописи” също може да бъде видяно в плана на въвеждащите елементи. То има значение на лирическа предпоставка на цялото, на експозиция, съдържаща основните теми – от една страна, пулсиращият в птичите гласове Вселенски дух, от друга – заглушаващите го „неразрешени” дисонанси, идващи от човешките „говорилни”. В това конфликтно „свое-чуждо” пространство, в това пространство „между” се намира лирическият Аз, който осъзнава предназначението си „да разчете” крилописите „в катедралата на въздуха: / послания тайни от птици, / предупреждения, ясновидства, напътствия за избавление” и да ги направи достояние на хората.
Както и при другите фрагментарно изградени лирически конструкции („Забранено море”, „Транзит”) и тук е важен структуроорганизиращият аспект, редуването на съставните части. Оставящо впечатление за свобода, подреждането на включените стихотворения следва своя логика, подчинена на задачата да се представи главното отношение – природната хармония и човешките „раздиращи раздори”. Редуването и степенуването на стихотворенията в едната или в другата тема, последователното разгръщане на свързаните с тях лайтмотиви и образни редове създават вътрешното единство на цялото. Паузите от едно стихотворение към друго пораждат своеобразно силово поле; те откриват пространство за асоциациите или издълбават безмълвна пропаст, в която звучат тревожни мелодии.
Контрастната съпоставка на различните тематични елементи се наблюдава и вътре в самите стихотворения. Всяко от тях завършва с графично откроена част, която би трябвало да играе роля на сумарна идея, на обобщена равносметка. Всъщност вместо последна истина тези финали с характер на кода менят ракурса и осветлението, водят към нови въпроси, към разширяване на смисловата перспектива.
Симфонизмът на цялостната творба е по-сложен от заявената в заглавието „птича оратория” поради приоритетното извеждане на хармоничната природна тема в ролята й да представя свещеното и възвишеното. В такъв план може да се осмисли метафората „в катедралата на въздуха”. Тя продължава съчетаването на природното и културното, намеквайки за възникването на ораторията като религиозно изкуство. Съгласно характера на жанра – монументално музикално-драматично произведение за хор, солисти-певци и симфоничен оркестър, в сътворената със словото „птича оратория” участва целият разнообразен и ярък птичи свят. Отделното стихотворение, сякаш партия на отделна птица, откроява нейната самоценност и колорит – жертвеноотдаващата се на песента чучулига, отброяващата „броеницата на съдбата” кукувица, „чайките вестоносци”, лястовиците, устремени към своя Юг, кълвачът-„ковач”. Дори черната сврака и нощните птици – кукумявката, бухалът, совата, прилепът, имат своето индивидуално предназначение в общото природно пространство, където звучат и търсещите се призивни мелодии на любовния „изконен дует на копнежа”.
„Птича оратория” достига своята монументалност, най-мощните си и ликуващи тонове в химна, с който „птичият хор се въззема да срещне /…/ новородения ден”. Този хор е така завършен и пълнозвучен, защото „всеки глас автентичен ечи, / макар и вкупом – съвсем различен, / единствен и неповторим”. Обединени от песента, в съзвучната взаимност птиците удостоверяват собствената си идентичност.
И в други творби Блага Димитрова утвърждава идеята, че „единството в космическата хармония това е единство на разнообразието”. „Птичият хор”, в който всеки глас има свободата да бъде себе си, е равнозначен на представата за „върховно всеединство на духа”, съдържаща се в стихотворението „Бахова хармония”(1983):
Бах даде равноправие на всички гласове
и не остави тон да бъде подчинен на друг,
да служи съпровод или да бъде фон,
за да изпъкне някой привилегирован глас.
И затова ще зазвучи през всички времена
най-чистата и висшата хармония, споила
свободни, независими, различни гласове
в молитвено, върховно всеединство на духа.
Голямата романтична мечта на авторката е онова състояние на света, когато птичите и човешките гласове затрептят в единство, благославяйки мирозданието – общата „бащина стряха”. Естественото развитие на човека тя вижда в осъзнаването на идеята, че сме сродени с всичко живо, че трябва да се учим от другите деца на природата на мъдрост, която сме притежавали, но лекомислено сме изгубили, поради отдалечаване от майчиното лоно. Затова болезнено реагира на нравствената даградация и свързаните с нея катастрофални последствия.
Един от постоянните й лайтмотиви – тълкуването на природата като хармония в противовес на хаоса в социално-обществения живот, обуславя контрапунктното построяване на стихотворенията в „Крилописи”. Съизмерени с птичата взаимност, с тайната на тяхното „заедно” – „крило до крило”, огледани с поглед отгоре, възприемащ света в неговото всеединство, действията на хората изглеждат още по-безсмислени и нелепи. Горчивата ирония, с която е проникнато стихотворението „Оковани криле”, е породена от факта, че на птицата, възпявана от поетите като символ на свободата, полета, песента, се пада жестоката участ да символизира неподвижността и мъртвината. Синтезиращо документа с рефлексията и обобщаващия извод, стихотворението е пример за многослойна философска лирика.
Авторската оценъчност избликва ту в снизения състав на лексиката, изобразяваща картините на екологичното бедствие – „оловно-сива гъстилка – утайка на спрели, засмолени води”, „смърдяща, застинала тиня”, ту в трагичната сатира на поантата:
Човечеството – маниакален самоубиец
превръща в супершоу своя край.
Безумецо, зяпай ужаса си на екран!
Трагичната тема звучи и във финалното стихотворение „Птица с халка”, в неговите парадоксални словосъчетания: „Свободна птица / с халка на крака, / обручена от болката”, припомнящи мотива: „Убих една чучулига в мен”. Видяно в контекста на разчетените „крилописи”, стихотворението има значение на изведена истина: да не угасва вътрешната воля за летеж, въпреки всички прегради и изпитания. Утвърждавайки окрилеността като качество на творческия дух, „птицата с халка” се нарежда до певицата-птица от посвещението. Така се затвърдява впечатлението за смисловото и структурното единство на цикъла, за цялостното звучене на „птичата оратория”, в която включват своето соло и творците – „човекоптици”.
Авторката е глас в „ораторията”, тя участва в изпълнението, но сътворяващата й дарба е в съчетанието и сцеплението на отделните части, в наподобяването на ораторната структурност, която сама по себе си носи смисъл и послание. Всеки от участниците – хор, оркестър, дуети, солисти – призовава към отклик, към съзвучие. В музикалните закони на постройката авторката вижда проявление на универсалния закон, разпростиращ се върху цялото мироздание.
