Поетесата Невена Стефанова: Всяка съблазън е насилие над съвестта

Днес, преди 100 години, е родена поетесата Невена Стефанова (20 февруари 1923 г. – 23 април 2012), Бог да я помилва!

Невена Борисова Стефанова е българска поетеса, преводачка и есеистка.   Дъщеря на писателя Б. Светлинов. Завършва гимназия в София (1941) и живопис в Държавната художествена академия при проф. Ил. Петров (1946). През 1945 сключва брак с драматурга М. Величков. Пътува до Унгария, за да изучава унгарски език и да превежда унгарска поезия (1949–1951). Редактор в сценарната комисия на Студия за документални и хроникални филми на Българска кинематография (1951–1957), във Външния отдел на в. „Народна култура“ (1957), в сп. „Жената днес“ (1958–1959), в Студия за анимационни филми (1960–1962), в отдел „Белетристика“ на издателство „Български писател“ (1962–1975). Съставител на български брой на сп. Europe (1977). Член на FIJET (Международна федерация на журналисти и писатели по туризма) (от 1969). Съучредител на Клуба за гласност и преустройство (8 март 1988). Член на ръководството на българския ПЕН-център (от 1990).

Ранните  литературни интереси са свързани с ученическите кръжоци около вестниците „Звън“ и „Ученически подем“, в които участват и Ем. Манов, В. Петров, Ал. Вутимски, Ал. Геров, Б. Нонев. За първи път публикува своя творба в сп. „Българска реч“ през 1936. Нейни произведения излизат във вестниците „Светлоструй“, „Литературен глас“, „Правда“, „Младежка искра“, „Литературен фронт“, „Народна култура“, „Работническо дело“, в списанията „Златорог“, „Литературен живот“, „Изкуство“, „Славяни“, „Жената днес“, „Септември“, „Пламък“ и др.

Творчеството на Стефанова е жанрово своеобразно и многообразно. Лириката ѝ еволюира тематично, преминавайки през ентусиазма на следвоенната епоха и конюнктурната тематика на Съпротивата („Без име“), през патриотичното и пасторалното, често осмислени в лексиката на епохата („Гласовете на равнината“), до разработването на сложни философски теми – творчеството и неговите измерения, позицията на твореца в света, личностно-психологическата проблематика на съзряването. По-късната лирика на Стефанова се отличава със специфична конфликтност и травматичност, с издирване в посока не на съзерцанието и покоя, а на колизията и високия „интензитет“, на личностния сблъсък с реалностите на битието.

Прозата на Стефанова е преобладаващо в смесени жанрове на мемоаристиката, документалистиката и пътеписа. Личните спомени, многобройните ѝ пътувания до различни страни, както и няколкото ѝ плавания по море, дават материал за творбите ѝ. Отличителна черта на белетристиката ѝ е спонтанното, асоциативно повествование, често неспазващо стриктната синтагматична последователност. Темите за детството и майчинството определят подхода на Стефанова и я дистанцират от различните търсения на „женско писане“ в западноевропейската феминистична проза („Доверие“, „Откриване на света“). Основен обект на разказа, освен личната, разсъдителна рефлексия, е портретността („Чисти хора“, „Тридесет и три скици с перо и един автопортрет“) – тенденция, която намира израз и в няколкото ѝ книги за български художници („Книга за Васил Бараков“, „Книга за Златю Бояджиев“, „Книга за Давид Перец“). Тема на литературоведско-есеистичните ѝ текстове е осмислянето на мястото на българската литература и изкуство на фона на европейската култура („Страници от литературен бележник“).

Значима е дейността на Стефанова като преводач, съставител и редактор. Превежда най-вече от унгарски, френски и руски език: „Снегурочка“ на Н. Островски (1952), „Избрани стихове“ (1952) и „Витязът Янош“ (1953) на Ш. Петьофи, „Стихотворения“ от А. Йожеф (1953), „Избрани стихове“ от Е. Ади (1972), „Синята птица“ от М. Метерлинк (1978), „Пътешествия“ (1948) и „Човекът от луната“ (1986) от Н. Миклухо-Маклай, „Аз бях агент на Сталин“ от генерал В. Г. Кривицки (1992). Съставител на сборника „Унгарски народни приказки“ (1955), редактор на „Стръкчета трева. Избрани стихове“ от У. Уитман, съставител и преводач на „Антология на унгарската поезия“ (1967), на първата „Антология на съвременната френската поезия“ у нас (1967), съставител и редактор на „Антология на българската поезия“ във Франция (1968), съставител и преводач на „Сто шедьоври на баладата“ (1974) и „Сто шедьоври на европейската любовна лирика. ХХ в.“ (1981) и др. Заслужил деятел на културата (1980).

Творби на Стефанова са преведени на пол., рум., рус., унг., фр. и др. езици.

 1. Каква искахте да станете като дете?

           Художничка.

 2.  Какъв талант бихте искали да притежавате?

           На художничка и на писателка.

 3. От кои три неща във Вашия живот не бихте искали да се откажете?

           От две неща преди всичко. От художеството и от поезията. Трето не мога да Ви обясня. Да поживея може би още малко, за да си довърша някои работи.

 4. Какви шансове сте пропуснали във Вашия живот?

           Толкова много, че не мога да ги изброя.

 5. Какво представлява за Вас най-голямото щастие?

           На тази възраст едно от щастията ми е да наблюдавам своите внуци. Това е едно от домашните, лични щастия. Друго щастие всъщност и нямам.

 6. Кой Ви е причинил най-голямото нещастие?        

           Не мога да говоря за неприятели, а за най-близките, които си отидоха преди мене.

 7. Какъв е смисълът на живота Ви?
           Да сътворя нещо все още, ако мога.

 8. Коя е най-голямата Ви грешка?

     Че не се центрирах само в изкуството, а си позволявах и волности в смисъл на обикновения живот.

 9. Какво или кого ненавиждате най-много?

     Себе си. За всичките пропуски, които към направила.

10. Кое качество цените най-много у една жена, у един мъж?

     И у мъжа, и у жената ценя най-много почтеността.

11. На кое място в света бихте искали да живеете? И защо?

     Все пак винаги тук, в България, в София, в моя дом, защото тук ми е всичко, свързано с работата ми, с мисленето ми … Но обичам, разбира се, и да пътувам.

12. С какво биха могли да Ви съблазнят?

     Като че ли с нищо не могат да ме съблазнят. Не се съблазнявам. Струва ми се, че всяка съблазън е едно насилие над съвестта.

13. Кога плакахте за последен път? И защо?

     Вижте, аз плача често по съвсем интимни, лични причини. Липсват ми много моите хора.

14. Коя професия освен Вашата Ви интересува? И защо?

     Интересува ме много историята, за да установя повтарят ли се циклически някои неща или възникват от непредвидени поводи.

15. С кой мъж, когото не познавате, бихте искали да прекарате една вечер?

      Боя се, че няма такъв мъж, с когото да искам да прекарам една вечер.

16. От кои личности от миналото се възхищавате най-много?

      Естествено на големи личности в литературата и в изкуството. Не на политици, нито настоящи, нито в миналото.

17. От кои съвременни личности се възхищавате най-много?

      Това е трудно да се определи. Почти нямам такъв идеал на съвременна личност, от която да се възхищавам. Много скептична съм изобщо.

18. За какво/ на кого завиждате?

      О, на никого не завиждам. Освен на младите хора, които имат пред себе си своя живот. Но това не може да се нарече завист.

19. Ако бихте имали вълшебна пръчица, кое ще е първото Ви желание?

      Да се върна десет години назад.

20. Какво Ви плаши най-много?

      Плаши ме моята безпомощност, когато не съм в добра физическа форма, а това често ми се случва.

21. Какво е най-голямото щастие за Вас?

      Вече Ви казах, че най-голямото щастие са моите внуци.

22. Кое е Вашето мото?

      „Нито ден без ред!” – това е едно старо римско мото на Линней.

23. Кой е любимият Ви цитат?

      Точно този.

24. Кой цвят обичате най-много?

      В различни настроения – различни цветове. Но в акварелите, които се опитвам да правя, обичам много сините тонове.

25. Коя музика обичате най-много?

      Класиката и предкласиката.