Поема за Анхело
Искам да изиграя цялостната тишина в живота ти.
Без кънките по заледеното езеро.
Ще обръщам главата си леко наляво или на дясно,
ще приклякам или ще се надигам на пръсти, за да те видя,
докато се държи зъбът и косъмът още
и треперещата нишка на кожата.
Ще се съсредоточа в носещите стени.
Редувам се със теб –
ред вдъхновение, ред – пропаст.
Защо си ти, Анхело и твойта кръв на враг,
която ни прави възрастни в младостта?
Не ти задрасквам веждите, но днес
очаквам с нетърпение да не те видя,
да не пия вино с теб, да не се разхождам с теб,
да не те срещна.
И твоите листа сами ще се отронят,
гнойта на клепачите ще се задвижи,
звънчетата на пръстите ще предусетят
шарките на неродените деца
и тази тишини ще те въздигне до дъното на океана,
до образите на ръждата,
в крилете на матросите
и техните изтичащи очи за бряг.
Анхело, мили!
Защо си вкопчен в името си,
защо не му дадеш почивка?
Бъди друг и любовта ми ще открие по-подходящата отрова за теб.
Един Анхело – един счупен сервиз.
Един Анхело – изчезнал заради зората,
над езерото в кръчмата,
оцелял от издевателствата на първите лъчи,
търсещ един чисто нов черен дроб
като новородено бебе –
да изреве,
да иска да суче.
…
Жюли… както пееше Верлен,
Жюли, как във бара острехме си пишките по теб!
Ний, ненаситните, оставахме и падахме по теб, Жюли.
Въздишахме и падахме като клишета.
Жюли!
Така се постарахме да я изградим тая красота,
Тази твоя милост.
Порно каналите се препълниха от въздишки,
Крепяхме се един друг
в бара,
подвиквахме си, чукахме си чашите.
Имаше и по-смели, биеха камбаната и нощта се удължаваше,
а сутрин ти стоеше на плочките на Джумаята
и попиваше най-полезното слънце от осем до десет,
защото още не можеше да се прибереш при майка ти.
Най-трудно за нас беше да определим възрастта ти.
Тя беше като зърна от грозде, не знаеш от кой сорт,
коя реколта,
програмата ѝ я държи запечатана, не се облича модерно или неморедно, слуша най-странните джаз парчета, позволява на най-странните случки да я споходят.
Какво харесват у теб мъжете?
Жюли.
Която се обляга на хладилника и той е котка.
Която пържи яйца на Марс.
Която танцува на сал и той се преобръща.
Тя е един
тотален к а р ъ к.
Наумила си е, че Анхело ще пее, ще свири и ще ловува яребици.
Че тайната му мисия е да я изпита за отровата и дозата.
Анхело, защо си ти Анхело?
Защо не се откажеш?
Дай да ти видя циклите и нулевия ти аркан,
седемте звезди отляво, любовния триъгълник в сърцето.
Анхело, аз съм мъртва в твоите писма на бивши любими.
От устата ми вече растат кипариси.
Отровата е нашият вечерен огън.
Песента на водораслите, оковани в камък,
тревогата на ветровете,
пъстървите в хълбоците ни,
полицаят с трите глави, които лаеха,
втренчената носна кърпичка на гарата,
радиовълните от Марс.
Марс беше по-напред от всички, той изгради балкона, направи устните червени, обувките и ягодите.
Ще участваме в телевизионно шоу – Венеция е близо,
Анхело, Венеция е близо.
На кого му пука, когато нямаш коса, а имаш характер, Анхело,
на кого му пука, ако нямаш цици, а имаш характер,когато имаш токчета и тънки устни.
Превърнали сме се в един дъски за гладене.
Гърбовете ни са едни дъски за гладене.
…
Знам, че ти не спиш, Жюли тази нощ.
Заместваш ме.
Много ме боля по теб снощи.
Студено ми беше.
Знаеш, че когато искаш си студена въпреки топлината на къдриците ти.
Приемам го. Опитах се да го умъртвя.
Помниш ли онова пукане в устата от балончетата в шоколада?
В колцентъра.
После всяко пукане в устата на бара и трудни питиета, и после пукане на клетки, и после очите ни се пукаха и после, после Сони го продадоха и вече не правеше онези записващи ленти.
…
Знаеш ли, Анхело, аз един път работех в завод Сони в Италия.
Не вярвам да е интересно за теб,
щом не си ме попитал досега.
Но ще разкажа за публиката –
Там научих италианските предлози.
Не работиш в Сони, но работиш в алла Сони.
Често стоях седнала на тротоара и чаках някой да ме откара,
но никой не го правеше.
Отплесвам се, а е три през нощта.
…
Сега се мъча да си спомня нашите гени, Жюли,
но не искай много от мен.
