КАТО В ДУШАТА МИ ВАЛИ…
Вали обложно и протяжно…
Като в душата ми вали…
Отсреща се осмисля гарван,
стърчи като въпрос самин.
Листа прохлипват в плач и ръсят
сребристо-бисерни сълзи…
Треви жълтеят… Горе въси
Балканът вежди от мъгли.
Небето като стара дреха,
раздирана от ветрове,
сега виси и се оцежда
на жиците като пране…
Един човек на дънер седнал
и свит на две като ударен
от гръм дори и не поглежда
как ляга пътя изоставен…
И как в посоките си чезне
от срам, че няма що да стори
за него — пътник, който вече
пътува в себе си на воля…
ЕДЪР ДЪЖД
Провисват облаци подобно мисли
в душата ми… И пада едър дъжд…
Тупти в прахта и по асфалта, лиснат
от юлска мараня със дъх на смърт…
Вървя пешком… Автомобили хъркат
по стръмното на хоризонта зъл…
Там хряскат вече мълнии и съскат,
и носят се със гръм от хълм на хълм…
Вървя напред… Към мен лети тъмата —
кохортата от мисли — с тягостта
на облаци, поглъщащи оттатък
живота — както виждам — и смъртта…
СЛЪНЦЕ
От залеза до изгрева…
Такава близост
на полюсите още е търпима…
В листата
вятърът докато става зрим,
мигновеното се проявява в мисъл.
Видяха се обаче еднодневките във чудо —
безсмъртие откриват
между раждане и смърт.
И Слънцето,
залязвайки…
изгря така от гледната си точка,
че полюси не съществуват…
ПОД СЯНКАТА НА БОРА
Висините в корена зачеват…
И нагоре…
В лятото се раждат, в зимата напират.
Пролетта е място за прочистване на взора.
Есента — сезон за взиране в незримото.
…
Каквото и да кажеш, смисълът е ялов.
В думите накрая ни очаква горест.
В стореното вече ни издебват ядове.
Пазарът е лъжец. Утроба е на спорове.
…
Под сянката на бора нищо не вирее.
И сигурно затуй отчаяно е слисан
във висините свои… Там никой не живее…
Там в своята заблуда живее само Смисълът.
