От „Писма от рая“ – 1996 г.

ПИСМО ОТ ВАСИЛ ЛЕВСКИ

до Боян Биолчев

Хора като мене са неудобни и в Рая. Който се появи тук, веднага започва да се тюхка, защо му било нужно да прави я това, я онова долу, като вижда сега, че е все тая, каквото и да е правил. Но аз и тука държа на моята истина. Каквото направих, направих. Не съжалявам, че започнах, не съжалявам и че не завърших.

А да не би да си мислиш, че не виждах нещата.

Карах да се заклеват в комитетите моите сънародници върху кръстосани револвер и кама. И това го исках от народ, който се сещаше да вади револвер главно на сватба, а нож – на прасе.

Исках да науча да пази скрита комитетската дума народ, дето разнася всичко през комшулуците и слуша глашатая, само за да види, няма ли да оплете думите.

Исках да направят нещо заедно тия, дето освен себе си нищо друго не знаят. Защото как иначе ще направиш от хитреца човек достоен.

Като гледам сега от тука, нищо не излезе от това.

От първия урок разбрахте не скрития смисъл, а номера да кръстосваш всичко както ти е сгодно. Гледах от тука как кръстосвахте чука и сърпа, без да ви мигне окото. И друго нагласихте по своему – най-напред се кълнеш, а после премисляш и се кълнеш в обратното.

Скритите думи ги натъпкахте в досиета и се замервате с тях.

А за третото! Не само не се научихте да си говорите в очите, ами забравихте изобщо да си говорите, защото само се псувате. И в очите, и в гръб, и отстрани, и както дойде. Е, случва се понякога да добавят по-възпитаните и „С извинение.“

Виж, в последното успяхте. Всеки си строи държава за себе си вкъщи, а навън, всичките заедно, съсипвате общата.

Но, както ти казах, не само не съжалявам, но и съм сигурен, че направих добре!

Трябват и такива хора, дето дават всичко, а не искат нищо. Дори и да се броят на пръстите на едната ръка, пак са достатъчно. Ще стигнат, та народът, ако порасне душата в него, да има на кого да подражава, а ако още е с глава в килера, поне да има от кого да се срамува.

Макар че знам и това – Бог е направил човека от пръст, но понеже тя не е еднаква навсякъде, в доста народни глави се е случил камък.

Бог да ви пази ( ама и вие пазете него)

Дякона!

П.П. Да ти кажа цялата истина. Виждам го и това от тука. Всичките ви национални празници, колкото и да ги сменяте, все са в дни, дето ви е освободил някой друг. Една тълпа може да се нарече народ, когато празнува дните, в които сама е свършила нещо до край.

На Любо Канов

ГРАФЪТ

Кварталът бе свикнал с изненадващите му викове. Обикновено той вървеше кротко, следван от кучето си – мелез между несъответни породи. В душата му очевидно бълбукаха странни гласове, защото внезапно започваше да крещи и да се кара с невидими опоненти. Пиеше колкото дойдеше, но никога не беше трезвен, защото и половин бира беше достатъчна, за да огласи улицата с гръмка гневна реч или да легне да спи направо на снежния тротоар, тъй като така е решил в момента. Хората се принуждаваха да го заобикалят по паважа – и от неудобството да прекрачиш човек, и заради кучето, което го пазеше в такива моменти като пантера.

Никога не просеше чашка от някого, но в гаражните кръчмички обичаха да го черпят. Може би защото не се провикваше само докато пие. Бе развил в култ клошарския занят да събира кашони и да ги продава на вторични суровини. Веднъж протътри със сизифовски усилия парче от бетонен стълб и го блъска с чук в продължение на часове, за да оголи арматурата за старо желязо. Омръзна му внезапно, както всичко, което правеше и го заряза на ъгъла на улицата, без повече да го пипне. Така и си остана там – оглозган монумент на епохата.

Веднаж се озовахме двамата на масата пред гаражчето. По-точно аз си седях там, а той се стовари на съседния стол с чаша гроздова в ръка. Кучето приклекна встрани, местейки поглед от него към мен и обратно, сякаш искаше да каже, че то не пие. А той се засмя и каза:

– Ако искаш, ще те черпя!

– Благодаря – отвърнах аз – Едно ми стига.

– Защо всички броите като пиете!

Скочи и след минута между ръцете ми иззвънтя нова чаша с ракия.

– Аз трябваше да те почерпя – смутолевих аз.

Той се втренчи в мене.

– Ти да не ме мислиш за просяк. Вие сте просяци. Аз съм граф. Знаеш ли какъв род е моят. Откъде ще знаеш. Ти знаеш само аванс – заплата. А може и това да не знаеш.

Скочи и изрева към празната улица:

– Просяци. Социална помощ. Бюро за безработни. Нещастници с нещастници. Отрепки. Еднодневки.

Седна и отпи от пълната чаша. Сега беше сигурно вече, че известно време викове няма да има. Той помълча и после отново се втренчи в мене.

– Какво гледаш! Имам си апартамент.

– А защо все спиш по улицата?

– Собствеността не ми пречи – каза замислено той – Обаче, ако очакваш да помогне, загубен си. Дъщеря ми ме чака да умра, за да го вземе.

Улови по погледа ми, че не приемам думите му за истина.

– Имам дъщеря! И внуци. Опитват се да ме приберат при себе си. Срамуват се от мене, защото нямат моя акъл, защото кътат пари в банка, защото на пет поколения се ражда един човек, а останалите са говеда. Ти кое поколение си?

– Май съм говедо.

– Това не се разбира веднага. Имаш време… Да знаеш, че седиш с голям човек. Аз… аз съм богат, аз съм графът, не ми вярваш, че съм богат. Не вярвай…тебе животът ти е като в улук, тесен и прав, докато се излееш в земята… Вие ще разберете, като умирате, а аз няма да разбера, защото отдавна съм в широкото…Това е положението. Не ми вярваш, че съм богат– нали?

Не му вярвах – беше истина.

Изпи ракията и се огледа, стандартно пиян още след първата глътка. Посочи изоставеното парче от стълб в края на улицата.

– Това ще го доизперкам с чука, ако някога закъсам. Защото никой няма да го пипне. А желязото си е в него. Моите пари. Това е моята банка.

Скочи точно така неочаквано, както и бе седнал. Кучето веднага го последва. Завиха зад ъгъла и миг след това улицата се огласи от мощни викове.

– Еднодневки. Всички ще умрете. Човек се ражда гол, а умира облечен, защото е тъп. Нещастници…

Месеци след това той изчезна. Виковете, които дразнеха доста хора, изчезнаха с него и в улицата пропълзя куха тишина.

Случи се така, че на същата маса в един петъчен следобед стана дума за него. Седяхме няколко души; с някои се знаехме от детинство, с други по физиономия.

От последните беше мъжът, който разказа за смъртта на графа. През две улици – в тристайния апартамент, в средата на хола, съвсем гол върху разстлани кашони. Инфаркт. Кучето лежало до него. Пазело го е, докато е умряло и то от глад и жажда.

Мъжът живеел отсреща. Полицията го извикала за поемно лице.

– Аз го мислех, че ни говори глупости – каза той – А знаете ли какво откриха между вехториите. Два скъпи сервиза и няколко стари златни монети големи като палачинки. В калъф със снимка на жена с шапка с мрежа. Пожълтяла. Трябва да му е баба. Изглежда парите са семеен спомен. Влачеше кашони, а жълтиците не ги е пипнал. Пустият му образ.

Тишината на малката улица сито властваше в отсъствието на оня, неговия глас. Само аз знаех: той не е разбрал, че умира.

Нямаше как да му кажа, че вече му вярвам. И че не съм му повярвал, защото принадлежа към хората, които умират облечени.

На ъгъла на уличката парчето бетонен стълб все така лежеше като повален надгробен камък.

На Калин

ТРИФОН ЗАРЕЗАН

– Ако някой ми кажеше, че е видял конска каруца да тегли мерцедес, щях да му се изсмея – каза моят приятел – А сега, след като го видях с очите си, се смея на себе си.

Понякога животът се превръща в разказ, без сам да го желае, а разказът се стреми да замести живота без всякакъв успех, въпреки огромната си амбиция.

Затова реших да помогна на моя приятел като превърна в разказ това парче живот, което го бе накарало да се смее на самия себе си; нещо необичайно за него, тъй като го познавахме като незлобив присмехулник, но все към другите. В такива случаи писателят просто преотстъпва думата на приятеля си и после само сгласява насечената му житейска реч към правилата на литературата.

И така, приятелят на писателя беше закъсал с мерцедеса си в един страничен път в ниските източни Родопи. Макар там рядко да има истинска зима, за един разказ все ще се натрупа сняг. Ала в случая наваля като за роман.

Нечаканият див валеж заличи напълно пътя и хълмчето се превърна в глава на снежен човек. Червеният мерцедес все още личеше – повален морков за нос. Приятелят ми бе тръгнал да търси евтин жъл пясъчник, така наречения гнайс, който в тая част на планината е в изобилие и само трябва да се намерят хора да го изчукат от пръстта, за да бъде транспортиран до работилницата му в София. Като повечето предприемчиви хора в края на двайсти век, неспособни да се вдянат в престъпен бизнес, приятелят ми с престъпна наивност и трудолюбие търсеше ниши, за да изчопли някой лев. Продажбата на обработен камък бе се загнездила в ума му и той обикаляше местата, където все още можеше да се намери случаен добив и евтина работна ръка. Мерцедесът му служеше, за да впечатлява местните, когато пристигне за пазарлък. А защо беше червен – това не знаеше никой. Включително и той, въпреки че го беше купил собственоръчно.

Внезапният снеговалеж беше запечатал немското возило като във фризер и приятелят ми бе изпаднал в паниката, която съсипва всеки градски човек, когато колата му не върви като по улица през юни.

Селото, в което трябваше да отидe, имаше непроизносимо име, защото как да произнесеш нещо, което не се запомня. Естествено, беше го записал, но предвидливо бе изучил по карта по-важното – къде точно се отклонява черният път от главното шосе. Обаче, още щом пое по него, черният път започна да се превръща в бял. Небето клекна над хълмовете и от ниското като от разпрана възглавница полетя към земята едър снежен пух. Бе виждал многократно проливен дъжд, но проливен сняг виждаше за първи път, отгоре на това при такъв кучи студ.

Колата спря: ягода, забучена в сладоледена глазура в очите на тия, които не са я възприели вече за нос на снежен човек. Но кой да я възприеме за каквото и да било – наоколо нямаше жива душа. Тишина и гъст сняг, толкова гъст, че ти лепи миглите. И моят приятел започна да се плаши. В първия момент го стресна изчезването на пътя за селото, миг след това той се обърна и установи, че е изчезнал и пътят назад. Да умреш от студ в Източните Родопи със сигурност не е по-топло, отколкото да умреш от студ на Северния полюс. Но една смърт при белите мечки несъмнено би събудила куп съчувствия, докато тука – ти си умрял от студ, а който чуе, ще умре от смях.

Като всеки мъж, приятелят ми щеше да се направи на смел, ако имаше пред кого. Понечи да вика за помощ, но се сети, че така става не само страхлив, но и глупав. Като няма никой, кой ще те чуе.

Но не беше съвсем така. Отначало започна да се стели тихо шумолене, като че ли снежинките внезапно станаха от станиол, после сякаш долетя далечен вой на вълци. И накрая звукът наедря и се слепи в мощна мъжка песен, която раздуха снега и откри пред удивените и все пак пълни с надежда за спасение очи на приятеля ми два коня, които теглеха в каруца трима старци. Само конете не пееха.

Старците бяха толкова различни, че чак си приличаха.

Те слязоха от каруцата и заобиколиха приятеля ми. Отначало не зададоха никакъв въпрос. Тъпо е да питаш човек в затънала кола, затънал ли е.

Но накрая най-високият все пак каза:

– Затънал ли си?

– Да – отвърна приятелят ми.

Останалите двама бяха ниски, но единият беше слаб и видимо недоверчив, другият – объл и червендалест.

– Затънал е! – кимна Червендалестия.

– Не съвсем! – каза Недоверчивия – Може още.

Високият измъкна от каруцата двулитрова бутилка от минерална вода, пълна с тъмна течност и я подаде на приятеля ми.

– Пийни. От моето.

Ниските старци също измъкнаха от каруцата подобни бутилки.

– Опитай и от моето!

– И от моето!

Приятелят ми (пиша това с пълно убеждение, защото го познавам) отпи и от трите бутилки, пълни с киселак, облагороден с вода, за да не дере толкова гърлото. Мигновено установи, че и трите бяха наточени от една и съща бъчва. Но колкото и да е лошо едно вино, то прави снеговалежа значително по-търпим.

– Не бой се – каза Високия – преди три години пак валя така. И както виждаш, никой не е останал от тогава. И тебе ще оправим. Въже имаш ли?

– Не – отвърна приятелят ми – За какво ви е?

Червендалестия измъкна с дрънчене една дълга верига от каруцата и каза.

– Ще те изтеглим до селото.

– Невъзможно!

– Възможно е – каза Недоверчивия – единствено възможно.

Старците изведоха каруцата пред колата. Веригата се закачи стабилно за бронята на мерцедеса. Приятелят ми, сядайки зад кормилото, каза съвсем неуместно, но от сърце – сърце на собственик:

– Ще се откъсне бронята… снегът е дълбок…

– Значи все нещо ще закараме в селото – отвърна Недоверчивия.

– Не – намеси се Червендалестия – по-скоро ще се разглоби каруцата. Пак ще си на кяр. Като й останат задните колела, заедно с четири твои – ще ти станат общо шест.

Не се разглоби нито каруцата, нито немската кола. Неподозирано леко конете повлякоха мерцедеса. Приятелят ми, подавайки леко газ, за да им помага, установи веднага, че животните знаят съвсем точно къде се намира под снега невидимия за градското око път.

В мига, когато си помисли, че са достигнали възможно най-затънтената пустиня, конете спряха и стана ясно, че се намират в средата на селото.

Старците отвързаха колата между белите купчини, които несъмнено приличат повече на къщи, когато няма сняг.

– Тука ли ще остане? – попита приятелят ми.

– А къде? – засмя се Високия – Не вярвам да пречи на движението.

– Снегът ще се стопи до ден два – каза Червендалестия – все едно, при това положение не можеш да тръгнеш без коне, а аз няма да ти дам моите. В нашто село и най-скъпата кола има два коня мощност.

Високият се огледа, доколкото бе възможно да се види нещо в снежната пелена.

– Гледаш ли я тая, най-голямата купчина? Е, това е кръчмата. Но е затворена вече пет години. Днеска, на първи февруари…на Трифон Зарезан кръчмата на селото – затворена! Дотам я докарахме! То, преди да я затворят, бяхме останали само ние тримата, единствените клиенти. И й удариха катанеца. Оттогава пием на смени. Една вечер в моята къща, една вечер в неговата, трета вечер при оня там. Днес се пада моят ред… Впрочем ти за какво идваш в нашто село?

– Търся гнайс. Обработвам камък.

– Казах ли ви, че е луд – засмя се Недоверчивия – Още щом видях колата му на пътя.

– Защо да съм луд?

– Защото нормалните идват през лятото, когато обикновено не вали сняг. И те наистина дойдоха и заплюха всичко. Дадоха пари на кмета да не пита за нищо и сами си карат копачи с камиони, защо тука само ние тримата сме мъже, ама бивши и не ставаме за каменарство. Но ти си добре дошъл. Идваш ни точно за празника.

– За първи път имаме гост на Трифон Зарезан. Да си ни жив – обади се и Червендалестия – На място си попаднал, щом си каменар. Пъстърмата ни е камък. Гнайсът, дето го търсиш, е по-мек.

Старците се скупчиха и му махнаха да ги последва.

– Ела да си свършим най-напред работата. Да подрежем лозето – каза Високия – Днес е Трифон Зарезан.

Снегът беше над коленете, но тримата старци проправяха сръчно пъртина. Приятелят ми имаше чувството, че сънува, но му беше студено като на буден.

Спряха непосредствено над засипаното село. От снега стърчеха голи храсти. Те можеха да бъдат всякакво растение, но лоза – не.

Старците извадиха чекийки с дървени дръжки и старателно отрязаха стърчащите клончета. После отпиха от бутилките и дадоха и на моя приятел. Киселото вино бе започнало да замръзва, но така по-малко дразнеше гърлото.

Когато слизаха към селото, към къщата на Високия, който по право щеше да осигури за днес липсващата кръчма, моят приятел попита:

– Това изобщо не бяха лози. Какъв е този ваш Трифон Зарезан?

– Лоза расте ли на камък? В нашто село грозде никога не е имало – засмя се Високия – На гнайс растат само тия храсти. Единственото, което расте тука от памтивека. Много инат храст!

– А виното ви откъде е?

– Купуваме го долу от низината. Нали затова бяхме слезли с каруцата. И това ти беше късметът, иначе щеше да се гърчиш от студ на пътя като подметка… Всяка година купуваме виното заедно, за да е по-евтино…

– Но всеки си има бутилка – каза Червендалестия – За да си хвали своето вино на празника.

А Недоверчивия добави:

– Могат да ни лишат от кръчма, но от Трифон Зарезан – никога!

Предишна статияСенатор Клод Малюре:„СЕГА ВОЮВАМЕ с ДИКТАТОР, на когото помага ПРЕДАТЕЛ“
Следваща статияПАРТИЯТА НА ГОСПОДИН НЯКОЙ СИ, разказ от Палми Ранчев