От писателя Кольо Николов до писателят Димил Стоилов
по повод книгата „Невинни жени в Брюксел“
Прочетох книгата ти с удоволстние, което рядко съм изпитвал.
Още от началото разбрах, че трябва да чета всеки ред, без да прескачам и преглеждам текста по диагоналната система, както казваха едно време. Още първите страници бяха заредени с толкова дълбоки познания, които вървят леко с текста, с хубав хумор… Няма значение дали знаеш и помниш дословно толкова автори, които цитираш, или си ги лепил парче по парче от Гугъл; важното е какво излиза накрая, без да натежи, да върви с повествованието. Вярвам, че при тебе това е естествено, защото си работил в издателства и библиотеки и запаметяването е ставало по естествен начин. На всяка страница навлизах в духа на Ремарк, Хемингуей, Фитцжерълд, не защото си искал да приличаш на тях, а защото това е духът на Европа – кафенетата, малките ресторанти, бистрата… ако щеш облаците и дъжда… Слънчевата запетайка… количките с деца.
Това тук го няма. Фастфудс навсякъде и хората бързат, препъват се в хилядите бездомници по тротоарите, има бързи и хубави автобуси, но по спирките спят или се търкалят гологъзи и мъртво пияни хора… суша, горещини и прах. Е, има изведнъж и скъпи ресторанти, но те са недостъпни за обикновения човек… И, ако видиш детска количка на улицата, това е обикновено натоварената покъщнина на човека без жилище. Стотиците хиляди руснаци (евреи) са някакъв анахронизам, добре облечени с чисто нови дрехи…и всичко, като си му е редът – часовник на ръката, хубави кожени обувки, чадър… шлифер, излъгах те, шлифер в Лос Анжелис още не съм виждал..)
Това е основната линия на твоята книга – духът на града, – но и другият му облик: задръстването от бюрокрация и паметници, които така иронично и безпощадно описваш…Книгата ти ме кара да те чувствам близък, може би и след кратките писма, които сме разменили, и като земляк, от другия бряг на Чая.
И да не забравя – немъзможността ти да се откажеш от журналиста в себе си – като не може с думи, поне със снимки. Като един Коста Батков в края на петдесетте години на миналия век по улиците на Пловдив, кореспондент на вестник „ Народна младеж“. С преметнат на рамо „Киев“. По-късно, по ирония на съдбата, и той като тебе пишеше и снимаше в Брюксел.
Казвам това, защото заедно със сочния литературен разказ, в твоята книга върви и точно журналистическо описание; читателят го заслужава, защото споменаваш името на града още в заглавието.
Жените, колкото и да са колоритни, за мене остават на втори план, даже на трети след линията със сина – тя прави всъщност сборника роман. И е не по-малко интересна от сбитите биографии на жените. В този смисъл имам едно на ум за заглавието, явно е търсена търговската цел. Подразни ме и началната ккорица, с фейлетонно изписано заглавие. Това е сериозна книга, хуморът и иронията са ѝ присъщи, но те само начин на вкусно да го нарека разказване.
Като правя критика, да кажа и какво друго ме подразни – само на две-три места, но аз съм перфекционист, нали и аз съм бил редактор – от рода на муха да кацне на чепика и ще се разчекне, или изригна като вулкан, май друго не се сещам, можел си да ги избегнеш… И по-малко имена на писатели, може би… По-малко сентенции и премятания на афорими, повече описание
Но за се върнем на книгата. Не исках да пиша рецензия, а почнах.
Надявам се да си писал спокойно през годините, когато си бил в Брюксел, затова и книгата ти е толкова хубава, пълна с прекрасни детайли, понякога се връщах назад да ги препрочта; като имаш предвид, че напоследък не съм чел книги нито на български, нито на на английски. Да не говорим за френски, не съм го ползвал десетки тодини, макар че жена ми беше пренесла книгите на Може. Не, че го знам добре, но…той и английският ми е такъв, карай да върви…
Истински се забавлявах на твоите истории, както и с историите на твоите жени; сами по себе си те са блестящи разкази
И пак атмосферата на града, претрупан с паметници, но позволил ти да си намерищ свои коридори в него, свои стъпки със Слънчевата запетайка. Писмо от Америка
От писателя Кольо Николов до Димил Стоилов по повод книгата „Невинни жени в Брюксел“.
Здравей, ДеМиле!
Прочетох книгата ти с удоволстние, което рядко съм изпитвал.
Още от началото разбрах, че трябва да чета всеки ред, без да прескачам и преглеждам текста по диагоналната система, както казваха едно време. Още първите страници бяха заредени с толкова дълбоки познания, които вървят леко с текста, с хубав хумор… Няма значение дали знаеш и помниш дословно толкова автори, които цитираш, или си ги лепил парче по парче от Гугъл; важното е какво излиза накрая, без да натежи, да върви с повествованието. Вярвам, че при тебе това е естествено, защото си работил в издателства и библиотеки и запаметяването е ставало по естествен начин. На всяка страница навлизах в духа на Ремарк, Хемингуей, Фитцжерълд, не защото си искал да приличаш на тях, а защото това е духът на Европа – кафенетата, малките ресторанти, бистрата… ако щеш облаците и дъжда… Слънчевата запетайка… количките с деца.
Това тук го няма. Фастфудс навсякъде и хората бързат, препъват се в хилядите бездомници по тротоарите, има бързи и хубави автобуси, но по спирките спят или се търкалят гологъзи и мъртво пияни хора… суша, горещини и прах. Е, има изведнъж и скъпи ресторанти, но те са недостъпни за обикновения човек… И, ако видиш детска количка на улицата, това е обикновено натоварената покъщнина на човека без жилище. Стотиците хиляди руснаци (евреи) са някакъв анахронизам, добре облечени с чисто нови дрехи…и всичко, като си му е редът – часовник на ръката, хубави кожени обувки, чадър… шлифер, излъгах те, шлифер в Лос Анжелис още не съм виждал..)
Това е основната линия на твоята книга – духът на града, – но и другият му облик: задръстването от бюрокрация и паметници, които така иронично и безпощадно описваш…Книгата ти ме кара да те чувствам близък, може би и след кратките писма, които сме разменили, и като земляк, от другия бряг на Чая.
И да не забравя – немъзможността ти да се откажеш от журналиста в себе си – като не може с думи, поне със снимки. Като един Коста Батков в края на петдесетте години на миналия век по улиците на Пловдив, кореспондент на вестник „ Народна младеж“. С преметнат на рамо „Киев“. По-късно, по ирония на съдбата, и той като тебе пишеше и снимаше в Брюксел.
Казвам това, защото заедно със сочния литературен разказ, в твоята книга върви и точно журналистическо описание; читателят го заслужава, защото споменаваш името на града още в заглавието.
Жените, колкото и да са колоритни, за мене остават на втори план, даже на трети след линията със сина – тя прави всъщност сборника роман. И е не по-малко интересна от сбитите биографии на жените. В този смисъл имам едно на ум за заглавието, явно е търсена търговската цел. Подразни ме и началната ккорица, с фейлетонно изписано заглавие. Това е сериозна книга, хуморът и иронията са ѝ присъщи, но те само начин на вкусно да го нарека разказване.
Като правя критика, да кажа и какво друго ме подразни – само на две-три места, но аз съм перфекционист, нали и аз съм бил редактор – от рода на муха да кацне на чепика и ще се разчекне, или изригна като вулкан, май друго не се сещам, можел си да ги избегнеш… И по-малко имена на писатели, може би… По-малко сентенции и премятания на афорими, повече описание
Но за се върнем на книгата. Не исках да пиша рецензия, а почнах.
Надявам се да си писал спокойно през годините, когато си бил в Брюксел, затова и книгата ти е толкова хубава, пълна с прекрасни детайли, понякога се връщах назад да ги препрочта; като имаш предвид, че напоследък не съм чел книги нито на български, нито на на английски. Да не говорим за френски, не съм го ползвал десетки тодини, макар че жена ми беше пренесла книгите на Може. Не, че го знам добре, но…той и английският ми е такъв, карай да върви…
Истински се забавлявах на твоите истории, както и с историите на твоите жени; сами по себе си те са блестящи разкази
И пак атмосферата на града, претрупан с паметници, но позволил ти да си намерищ свои коридори в него, свои стъпки със Слънчевата запетайка.
И нещо, което ти не съзнаваш, защото го имаш – възможността да се върнеш отново „в бащината къща“, макар и под циментовия ботуш на Альоша (едва ли не буквално, в подножието на Бунарджика): толкова далече и толкова близо до Брюксел.
За книгата сигурно са написани рецензии от критици, аз не мога да напиша рецензия…
Чудя се защо споделих и това; да бях си водил бележки поне…
Трябваше да отговоря след прочита само:
ПРЕКРАСНА КНИГА ОТ ПРЕКРАСЕН ПИСАТЕЛ!
Дано и другите ти книги са такива.
Ко льо
И нещо, което ти не съзнаваш, защото го имаш – възможността да се върнеш отново „в бащината къща“, макар и под циментовия ботуш на Альоша (едва ли не буквално, в подножието на Бунарджика): толкова далече и толкова близо до Брюксел.
За книгата сигурно са написани рецензии от критици, аз не мога да напиша рецензия…
Чудя се защо споделих и това; да бях си водил бележки поне…
Трябваше да отговоря след прочита само:
ПРЕКРАСНА КНИГА ОТ ПРЕКРАСЕН ПИСАТЕЛ!
Дано и другите ти книги са такива.
Ко льо
