Петият гейм, разказ от Симеон Добрев

Петият гейм
Симеон Добрев, ученик от  XI^в
ППМГ „Акад. Никола Обрешков“,
e-mail: dobrevsimeon1005@gmail.com

Мачът е на път да започне. Един двубой, който чакам цял полусезон, преди 3 месеца загубихме, но отборът е променен. Има надежда да спечелим. Нищо друго не ме интересува, типично за запалянко като мен. Един възрастен мъж седна на мястото до мен. За пръв път го виждам, а присъствам на всеки един мач . Не е важно кой е до мен, важно е зрелището на терена. Отборите се нареждат на третия метър, а дикторът обявява имената на стартовата шестица. Всички им ръкопляскат, а дикторът ни прекъсва:
– Искам да обърна вниманието ви към господин Рувим Шаром, който е първият шампион на България по волейбол през далечната 1942 г. с отбора на Раковски! – възрастният човек до мен се изправя и покланя под аплаузите на публиката, – Благодарим Ви за присъствието!
Мъжът седна, а аз останах без думи. Първият шампион на България седи до мен, а аз не го познах, въпреки че се мисля за разбиращ на тема български волейбол. Веднага се обърнах към него:
– Извинете, че не Ви познах! Може ли да Ви попитам нещо? – притеснението ми се усещаше във всяка част на тялото ми.
– Да, разбира се, моето момче! Виждам, запален си по спорта. – посочи към тениската ми и се усмихна.
– Да, запален съм! – очите ми светнаха от неговото добродушие и продължих, – Какво е да си първият и то точно в такъв момент от историята на България, Вие сте и с еврейски произход, нали?
– Да, евреин съм, но това като че ли ми помогна да остана жив. – усмихна се широко и продължи, – Благодарение на един-единствен човек, ако не беше той надали щяхме да водим този разговор в момента.
– Може ли да ми разкажете? – запитах аз, без да се съобразявам с обстановката и тепърва започващия мач.
– Разбира се!- съдията свирна за начало на мача, а разказът на Рувим Шаром започна,- Родом съм от Пловдив, античен град, там растях и учех. Там се запали и любовта ми към волейбола. Един швейцарец ни водеше часовете по спорт. Разказ ни правилата и  решихме да пробваме. Факта, че съм висок улесни нещата. Започнах да се развивам, играех с училищния отбор срещу другите гимназии, дори след някои победи взех да виждам името си във вестника…

Първият гейм завърши, а аз, завладян от думите му, дори не разбрах кой го спечели. В София попада по любов, заради красивата Рина. За да я впечатли младият Рувим я кани да го гледа как играе. Въпреки липсата на какъвто и да е интерес към спорта от нейна страна, той я впечатлява с атлетичността си. И вдъхновен от любовта, той изиграва мача на живота си, а след уникалната му игра го канят да играе за „Раковски“. Въпреки прекрасната любовна история, реших да го прекъсна, защото един въпрос ме измъчваше отвътре:
– Ами Закона за защита на нацията от 1941 г.? Нямаше ли някакви промени в погледите на хората и в тяхното държание?
– Нищо необичайно не се случи тогаз, всичко вървеше по реда си, продължих да работя като архитект, единствено звезда трябваше да нося. Ходих да тренирам след работа и така…
– Чел съм, че всички с еврейско потекло са останали без работа, това вярно ли е?
– Не е напълно вярно това. Зависи какво означава да останеш без работа. Аз продължих да работя и да играя, докато брат ми го пратиха в трудов лагер.
– Трудов лагер?
– Да, Царят беше измислил как да не ни пратят към концлагерите. Всички знаехме, че има направени лагери от нацистите, в които избиват евреи. –изражението му се промени, усмивката изчезна и заговори равно, болката се усещаше в думите му –  Затова създадоха формирования в армията, които да изпълняват същите задачи като трудови войски – строят пътища, жп линии и подобни.
– А Вас защо не са Ви взели да работите?
– Заради волейбола. Как точно? Не знам…  но когато брат ми го мобилизираха да работи, при мен дойде треньорът и ми каза да не се притеснявам, а да тренирам, че се задавало нещо голямо.
– Брат Ви какъв е бил?
– Военен. На хартия му отнеха капитанския чин и го пратиха да работи, а след войната му го върнаха.
– А как са живели?
– Добре. Редовно пращаше писма. Той ми разказваше за неговото ежедневие, а аз за моето. След мобилизацията ги настанили в казарми. През деня работили и правили канавки на вече готови пътища. Онези пък, които били бръснари, зъболекари, обущари, работили по професията си. Брат ми ръководил своя група, но и той работил с тях рамо до рамо. Командващите им са се отнасяли с голямо уважение, а на моменти дори не са работили сериозно. – ветеранът продължи разказа си – Дори имали един началник, към когото нямали особено голямо страхопочитание, липсвало му чувство за хумор и изобщо намерения да работи, затова го сменили и на неговото място щели да назначат жесток и безсърдечен антисемит. Всички в лагера се притеснили и затова вечерта преди да дойде, си направили празнична вечер, на която си разказвали истории за миналото с идеята, че би била последна такава. На следващия ден новият командващ – полковник Пъдарев дошъл с красив автомобил марка „Пакард“. Всички се строили пред автомобила и затаили дъх. Полковникът заговорил: „Момчета, снощи бях сред вас пред огъня. Много се възхищавам от вашата велика култура, от песните, от танците. Ситуацията с вас е трудна, но правдата ще победи. Сега само искам да си свършим работата, за другото ви обещавам, че ще има време.“
– Значи не е бил антисемит. – очевидно заключих аз.
– Да, работил е за тях. Казал им е, че ако работят малко повече ще направят рай мястото си. Пускал ги в отпуски въпреки забраната от закона.  Условието е било, че никой няма да разбере. Въпреки това един от работниците се е разговорил, че имат най-добрия полковник, когото може да им назначат, и познай какво е станало.
– Разжалвали са го?
– Дори по-лошо! Пратили го на военен съд. Когато дошли да го задържат, цялото поделение хукнало зад камиона, с който го взели. Брат ми в едното писмо го беше описал така: „И изведнъж като гръм от ясно небе, както се казва в библейската легенда – бяхме изгонени от рая или по-точно, както си казахме – Господ беше изгонен от рая.“ През 1943 г. след като Царят почина. Имаше възможност да заминем за Палестина, но аз и жена ми останахме, а синът ни замина.
– Равенство!-извика диктора – Ето това е борба за първото място в шампионата!
– „Кога бяха минали третият и четвъртият гейм?“ – объркано се запитах.

Петият гейм започва, залата се тресе от вълнението на градските фенове. Отборите се събират около треньорите си. Победата е на еднакво разстояние от загубата. Играчите са уморени, а аз не виждам нищо освен Рувим Шаром. Не мисля нищо освен за разговора си с него и историите му. Тогава и зададох последния си въпрос:
– А как тогава се разви финалът през сезон ’42?
– Беше началото на май… – разказът му ме потопи в този ден.

Слънцето се е усмихнало на небето. В равното поле са забити два кола и е опъната мрежа, достигаща 2 метра и 43 сантиметра. Зрителите сме обградили игрището, очакващи да започне играта. Играчите на „Раковски“ и „АС-23“ се здрависват под мрежата и заемат позициите си. Мачът започва, а на сервис е Рувим Шаром. Играта е оспорвана. Първият гейм е за „АС-23“, вторият също. Играчите на „Раковски“ се задържат при треньора повече. Стигнаха до финала трудно, не искат да го загубят. Забелязвам, че Цар Борис стои на три метра разстояние от мен, облечен в цивилни дрехи. Каскета закрива лицето му, но такъв човек няма как да не бъде забелязан. Съдията – господин Константин Бушев свирва отново със свирката, за да ги подкани на терена. Топката отново е в игра, разиграванията стават по-дълги.  „Раковски“ взимат третия гейм, както и четвъртия. Време е за тайбрек. Няма място за грешки, а напрежението е по-голямо от всеки един момент в първенството. Отборите за пореден път сменят игралните полета. Играта е точка за точка. Резултатът става 13-13. Кой ще успее да се откъсне първи към победата. След перфектно посрещане от играч на „АС-23“ и доброто разпределяне, топката среща блокадата на Рувим Шаром и Лъчезар Петров и пада в полето на „АС-23“. Точката е за „Раковски“. Следва сервис на Рувим Шаром. Подхвърля топката високо и отскача, за да я удари с всичка сила. Коженото кълбо се удря в мрежата, но отскача от нея и пада в противниковото поле. Играчите не могат да повярват. Публиката е в екстаз. Всички викаме „РА-КОВ-СКИ, РА-КОВ-СКИ!“, отборите се поздравяват за спектакъла, който изнесоха пред всички нас. Царят влиза на терена, сваля шапката си и поздравява играчите за уникалната игра. Рувим Шаром побягва към мястото на треньора и търси нещо в купчината дрехи. „Какво търсиш, шампионе?“, попита го един мъж. Тогава от ризата си спортиста взе жълтата си звезда и я сложи на състезателната си тениска и се подреди обратно в края на редицата при играчите. Дойде и неговият ред да бъде поздравен, Царят стисна ръката му и каза: „Това не ти трябва, всичко ще бъде наред!“, взе звездата от гърдите му и я прибра в джоба си.
-Ако не беше той, то тогава кой щеше да ни спаси? Именно той е дал 20кг злато от държавния трезор, за да може синът ми да замине за Израел. Кой друг може да е нашият спасител освен Царя, именно той даде живота си за нас?  – попита ме първият шампион.
-Няма кой друг да е. – завърнах се в реалността, но останах безмълвен.
-Хубав мач беше, пет гейма и се игра красив волейбол. Беше ми приятно да ти разкажа за живота си! –изправи се моят събеседник и се усмихна – Надявам се да се видим отново!
– И аз! – усмихнах се обратно и мислите ме обзеха.

Полунощ наближаваше, залата беше празна, само аз стоях на мястото си и се взирах в празното игрище. Мрежата се клатеше от течението на отворените врати в залата. От изхода се показа възрастен пазач и се провикна:
-Момче, мачът преди два часа свърши! Какво седиш още тука, прибирай се вкъщи!
Погледнах таблото 3:2 гейма за нас, а тайбрека е завършил 15:13. Станах от седалката и когато минах покрай пазача, му отговорих:
-Радвах се на победата! Знаете ли, че Цар Борис III е наградил първите шампиони на България? Вероятно не. Лека вечер!