Знам, че и на теб ти се случва – сред стълпотворението от мисли всякакви, които щъкат като вечнобързащи пътници на международно летище, внезапно – взрив – като не дай си боже терористична бомба – мисъл за Апостола.
Най-мощно удря, когато уж си спокоен, спокойна и си правиш каквото си правиш.
А ежедневната работа (работа в смисъл на изпълнение на твоя потенциал и себереализация там, където си поставен, поставена, вършейки каквото има да се свърши) неизбежно те среща с Апостола на свободата и предизвиква вътрешните ти колизии и експлозии.
При мисълта за Апостола ние се самовзривяваме.
Ние сме терористите, които ежедневно рушим идеалите, които Апостола ни е завещал – за чиста и свята република,за братство между хората, за съвестно вършене на работата с абсолютна отдаденост – и се хвърляме в осъждане, в самосъжаление, гневни изблици кой крив, кой прав, оплакване на българската съдба и жал по чезнещата слава, както и лелеене на славната ни предревност и абсолютната ни божественост.
Но можем да изкупим предателството към потенциала, като се самопредизвикваме да растем, да се самоусъвършенстваме, да бъдем по-добри хора.
И днес взривната вълна ме помете така. Буф! И блесна светкавицата: АПОСТОЛА! А защо? Февруари е. Наближава злокобната дата. Отново ще обесим Апостола на свободата,
ще изстрадаме фактите и ще го славословим.
Жигосал ни е Апостола във всичките ни български времена оттук насетне да носим вечния копнеж за величие като рана, която се лекува с работа.
Февруари е и ние преживяваме обесването на Васил Левски като лична и национална голгота.
Повдигаме се на пръсти, стремим се да го докоснем, съизмерваме се с непостижимата висота на неговия духовен ръст и сме погълнати от вина!
Но как да се освободим от вината, че сме предатели на потенциала?
Предатели на своя потенциал, на потенциала, символизиран
от Апостола.
Какво е направил Апостола? Какво е направил този българин, което мира не ни дава?
Работил е.
Работил е за благоденствието на всички българи, за свободата на България, за бъдеще, в което българите са достойни граждани на света.
А е можел да се вайка, че сме роби, да съжалява, че не сме били единни, когато са ни смазали османлиите, че сме загубили пет века в мрак, че сме се изгубили в мрака, да се самосъжалява, че е роб, да приеме, че робството е завинаги.
Избрал е да действа, приел е да вгради себе си в темелите на мечтаната свобода, отдал се е на народната работа.
Вината се преборва с работа. Работиш, за да стане по-добре. Онова, което се е получило зле назад във времето, сега да се получи добре. Добре, все по-добре и най-добре. Да си кажеш: „Добре я свърших тази работа. Спокойно ми е. Дадох всичко от себе си.“
Каква е тази народна работа, която всеки от нас може да свърши?
Можем да изберем да празнуваме рождението вместо обесването на Апостола и да празнуваме на този ден светостта му, щедростта му към България и българите, идеалите му, силата му да пее в мразовитите и гладни дни, честността му, чистотата му, неговата целеустременост, мощния му дух, визионерството му, Христовата му душа.
Апостола е светилище в нас, където срещаме своята чистота и святост, където имаме шанс да бъдем достойни.
Животът на Апостола ни напомня, че всеки от нас може да превърне своя живот във велико дело, че всеки от нас има ресурс и потенциал и божествена възможност да направи своя „левский“ скок.
И аз се повдигам на пръсти, за да намеря точните думи, пишейки за Апостола, стремейки се да избера от всички думи онези, които са семпли, простички, защото само така може да бъде описано величието. Приемам, че е невъзможно да се избегнат клишираните изрази и фрази, както и смирено си напомням, че клишето е истина, безкрайно повтаряна и обичана, вярна за мнозина, докосваща душата и сърцето.
Напомням си, че нашия, на всички българи в България и всички българи по света, Апостол на свободата е човекът Васил Иванов Кунчев. И ние този човек го обичаме, помним и споменаваме с добро, защото добро и мощна вяра е посял в нас.
Мога да избера, и ти можеш да избереш – да се радваме, че имаме Апостола, че имаме могъщия му повик да бъдем достойни.
Аз уважавам себе си и другите хора.
Аз съм цѐнен. Аз съм ценна.
Добротворя и съм достоен, достойна.
Можем да изговорим тези думи, когато си вършим съвестно работата, можем да се осмелим да бъдем малки апостолчета.
Апостола е исполин в душите ни.
И всичко е наред да сме мравчици. Но нека бъдем работливи мравчици, да се трудим да освободим душата и духа български, да се осмелим да правим и множим човещината и добрината, за да добрува светът. Светът български. Светът човешки.
Тези думи могат да бъдат красив завършек на размислите ми за Апостола и нас.
Но за Апостола ли писах досега, или за теб и мен?
До, Ре, Ми, Фа, Сол, Ла, Си, До.
Дали можем да изпеем вярно тези ноти – няма значение. Но дали пеем – има огромен смисъл.
Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер! Когато ние се намираме в най-критическо положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и сè весел! Вечер – дордето ще легнем – той пее; сутрин, щом си отвори очите, пак пее.
Христо Ботев
Нашата работа е да пеем всеки ден своята човешка и българска песен, да имаме вяра, че можем да постигнем всичко най-добро и да си свършим работата – който където е – по най-добрия според възможностите ни начин и много повече от това.
А сега ще се снижа под петолинието, защото там е най-големият ни страх – страхът да бъдем достойни, страхът да спрем да бъдем роби, страхът да запретнем ръкави и да се хванем здраво за работата, страхът да сме з а е д н о в името на доброто.
Нека да започнем от най-малкото. Нещо съвсем НЕЗНАЧИТЕЛНО. Защо написах думата с еееееей такива големи букви?
Как да ти го кажа, за да го разбереш? Как да ти го кажа, за да ме чуеш? Как да ти го кажа, за да го направиш? Как да докосна сърцето ти?
Н а р о д е????
Четирите въпросителни аз ги разбирам като убеденост, абсолютна вяра и реторичен въпрос: „Ще го направим, нали? Заедно сме, нали? Ще се справим, нали? Ще успеем, нали?“
Бродя по земята българска и където и да отида – все боклук намирам. Сметища в средата на гората, купчина около някоя пейчица в кварталната градинка, на някой връх, по бреговете на реките, край минералните извори, на детските площадки, на морския бряг. Адска мръсотия! Колосални количества боклук!
И искам с всичката си сила на иначе немощния ми глас да извикам: „Спрете, българи! Спри, сестро, братко, човеко божи, приятелю, другарче, пътниче друмниче от българската вечност – пожали земята българска, милост за майчица България! Милост за всички нас, които сме забравили какво е самоуважение!“
Започни с малка стъпчица: където и да си, каквото и да правиш, жив и здрав да си, добро да срещаш и добро да те намира, по светли пътища да вървиш,
а когато си тръгнеш – вземи си боклука!
Твоя боклук си вземи, не оставяй дори хартийка, дори клечица за зъби. Почисти с внимание и грижа, с благодарност, че местенцето те е приютило. Поклони се на земята българска и продължи в мир!
Мръсотията ни е нашата депресия. Депресията на един народ, който е заебал. Предал се е и хвърля боклуци като за последно. Загуба на смисъл. Загуба на вяра. Безнадеждност. Нашият български демон – липсата на вяра в собствените сили. Демонът е мощен, когато му казваме да и е нищожен, когато му казваме не.
Колкото по-силно е безсилието, толкова повече дерзай. Работи. Онова, което отлагаш всеки ден – това свърши.
Нека това е първата малка стъпчица – да си взема моя боклук. Следващата е да почистя, да събера оставеното от другите. По-голямата – да изчистим заедно сметищата, изникнали къде ли не.
И стъпка по стъпка – ще и з ч и с т и м България.
Разбери ме съвсем по човешки, ти, който, която четеш това – България не е абстракция, България сме ти и аз.
Апостола не е космична величина, Апостола сме ти и аз и вместо да го държим в звездното небе на непостижимото, можем да го приютим в сърцето си.
Какво избираме – да празнуваме обесения Апостол или вечно будния и сияен Апостол в нас?
А к о с п е ч е л я –
п е ч е л и ц я л н а р о д.
Д е л а т р я б в а т, а н е д у м и.
Нека поканим Апостола да влезе във всеки от нас, да е добре дошъл у всеки.
Лесно е, когато Апостола е на пиедестала – недостижим, огромен, велик, титан, светия – да го копнеем и лелеем, сгушени в нищожността и безсилието.
Но как се живее, когато Апостола е в нас, когато е един от нас и на всеки казва: „Можеш!“?
Поемаме отговорност, порастваме, ставаме големи, ставаме достойни.
Имам вяра.
Не знам защо имам вяра в недрата на толкова плътен мрак, но имам вяра – в теб, в мен, в нас, в българите, в България.
Людмила Филотей
