Пастир на камъни, дървета и треви

Предговор на поета Бойко Ламбовски към книгата

Пейзажната лирика на Иван Давидков като избор на творческа свобода

1.

  Иван Давидков нито преди можеше, нито сега може да бъде разполоВсички категориижен в христоматийната парадигма от поети, които покриват необходимия набор идеологеми за национално строителство у подрастващите поколения. Тоест – както у него като личност, така и в поезията му липсват площадната жестикулация, героичният патос, наративите, обслужващи дидактики от патриотично-педагогически тип. Литературоведите нямат основание да се уловят в поезията на Давидков за предпочитания ключ към творческо безсмъртие – символната или реална жертвоготовност. Авторът не е жертва на ранна смърт, дори няма ярко трагична съдба.

  С това, опазил ме Бог, не искам да принизя ролята на циментиращите националното самочувствие български класици в изящната ни словесност, призвани да възпитават поколенията в привързаност към род и родина. Защото тези неща са нужни, важни, част от живота и културата на една нация. Искам само да отдадем дължимото и на поети с по-рафинирана емоционалност като Иван Давидков, чийто принос е свързан с разработването и изграждането на друг тип отношение към света. Защото той формира естетика от съзерцателно-медитативен тип. Тоест Давидков е от поетите, които приемат природните феномени и обкръжаващия свят за философски първоизточник на вдъхновението, за една може би по-малко шумна, но не по-малко значима картина на света, отразена в нашите опитности и пречупена през призмата на темпераментите ни.

Това, правилно или неправилно, наричаме „пейзажна лирика“. Давидков е сред най-добрите майстори в този тип съзидания в българската поезия. Уместна и добра е идеята да бъдат събрани в един том постиженията му в жанра.

Викам, но кой ли ми чува гласа…
И побелял, и замислен се скитам –
аз, оня весел пастир на реките,
речните камъни мълком паса… 

„Пастир на реките“

Дали навестява кошарите и поляните на детството, дали съзерцава кипарисните крайбрежия на Гърция, дали пътува из безкрайните равнини на Изтока, дали неизменно е прехласнат от очакваната, но всеки път нова смяна на сезоните, но Давидков притежава способността да вижда познатите неща сякаш го прави за първи път.

Вечерни врани – гроздове на здрача,
от вашето ли вино упоена,
тополата кръжи като вретено
и лунна нишка по снега подскача?

Кому ще оплетат от нея шал –
на извора, на пътя, на звездата,
вечерни врани – гроздове от вятър
над свят като лозница оголял?

„Вечерни врани“

Тъкмо тази способност – да гледаш познатия свят, сякаш го виждаш за първи път, притежават повечето деца и някои поети. У автора, за когото говоря, имаше нещо, съхранено от детството, но за наша радост го имаше и овладеният творческия инструментариум на стойностната поезия.

2.

Посещавах неведнъж поета в апартамента му в софийския квартал „Лагера“. И въпреки голямата разлика в годините, се радвах на сърдечните му и ненатрапчиви споделяния.  Поне за мен това беше обогатяващо общуване. Бях млад и очаквах първата си книга, на която Давидков пожела да стане редактор. Той пък – вече доста болен и в понапреднали лета, но незагубил творческия си живец мъж, искаше да говори за добрата поезия, но и живопис, но и музика, защото тези неща истински го вълнуваха. При това не като котерийни, кариерни или доказващи познания знаци.

За тези си посещения мога да обобщя следното. Иван Давидков беше поет на баграта и метафората като самодостатъчни за нашето примиряване с този свят, като красиви патерички за постигане на посилната дълбочина при възприемането на света. Дотогава не познавах лично поета, преди да ме покани за книга в  “Български писател“ – издателството, на което беше главен редактор. И честно казано – поради присъщия на младостта ми емоционален френетизъм, харесвах поезията му, но без тя да ми е нещо като образец. Обаче в тези беседи с автора, пред картините му и след по-внимателно вчитане в книгите му, промених отношението си. Днес смело мога да кажа, че прозрях повече от мотивите и устройството на давидковата лирика, особено в тази й част, наричана от нас „пейзажна“.

Може би най-важното нещо, необходимо за постижения в нея е видимо и някак логично. То е – умение да гледаш като художник, да имаш безусловен поетичен талант, както и вяра в първично мъдрата същност на битието.  На тази същност творецът е само несъвършено огледало, но огледало, без което същността вероятно се измъчва от дефицити, примерно от дефицита на смисъл, а може и много други.  Иван Давидков безусловно притежава подобно умение. Способността да разтвориш привидно себе си в обкръжаващото, и да го видиш отвътре, а не да го атакуваш гневно, да се опитваш да го променяш, или да го въздигаш на пиедестал, е част от такова светоусещане. Най-добрите автори на пейзажна лирика го притежават, а поетът, за когото говоря, го имаше в изобилие.

А сутрин тръгнеш ли, усетил тръпка на горчива
                                                                   шума и на влага,
ще видиш – ябълки лежат до прага:
това е твоята градина, от нощта обрана.

Ще видиш: селянин над стръмното дере
трънливата си нивица оре,
запрягнал крясъка на сойка и на врана.

„Села като видения“

Има обаче и едно второ нещо, което не е толкова очевидно, ще ми се кажа две думи и за него. В периоди на могъща идеологическа намеса в сферата на културното съзидание, творците са подложени на известен пресинг – да служат на политическата догматика. Това е понякога рафинирано, понякога – грубо. Честните автори не могат и не искат да бъдат хербаризирани в такава рамка.

Те стават или ярки противници и понякога това ги обрича на маргинализация и непризнаване, или замълчават, или избират жанрове като фантастика, исторически четива, изобретяват нови форми на иносказанието. А понякога се гмуркат във флората и фауната, в прекия и преносния смисъл, за да съхранят творческата си чест. Това можем да тълкуваме по много начини, вкл. като „бягство от действителността“, но то е нещо повече от бягство.

Впрочем, и автори от много по-недоминирани от идеологията общества избират пейзажа или неутралността на околния минерален и предметен свят за свой любим творчески обект, и не се вглъбяват прекалено в драмите на социума или на собствената личност, при това не от индиферентност, а като осъзнат и по-различен приоритет на познанието чрез поезия. Един вид: „Светът смята за важни стачките, революциите и изборите, поетът смята за важни собствените трагедии и страсти, но ето – на мен онова врабче на клона ми изглежда по-красиво, по-важно и по-съдържателно.“

Когато така мисли майстор, е прав. А Давидков беше майстор. Той имаше око за врабчетата и враните, за камъните, кипарисите и залезите, за метафоричното живописване на света като дом, а на дома – като личен, но и общочовешки уют. Тази философия на „одомашняването“ на битието прави пейзажните стихотворения на Иван Давидков интегрална част от най-добрите постижения на поезията ни от втората половина на миналия век.

Когато от далечен път се върна,
тополите, очаквайки подарък,

                                        радостно вървят край мен

и сутрин се изправят до прозореца –
                                         по върховете им да зърна
сиянието на настъпващия ден.

И аз го виждам: нижат се трамваи,

                            лирите им дращят по небето.
Пейзажът е опушен и унил.

Но над снега една неразцъфтяла роза свети
като цигарата на ватман подранил.

„Тополови алеи“

Бойко Ламбовски