Предговор от Хари Хараламбиев
НИЩО НЕ Е БИЛО В ЖИВОТА,  АКО НЕ Е БИЛО В ПОЛИТИКАТА

      Написаното от Макс Жакоб: „Стремежът да постигнеш някоя отвлечена истина опустошава разума. Човешкият разум се обогатява само от опознаването на реалния свят”, е било водещо, когато д-р Панайот Ляков е будувал над редовете, родили политическите есета, озаглавени „Парадокс на призрака”.

      Натюрелът на политика издава истинността на написаното. Авторът не се е побоял да навлезе в пропастта на нещата и за това истините за отделни политически субекти, мержелеещи се в политическия небосклон, като, осмелявам се да определя, обществен планктон на повърхността на времето, понякога пронизват инфарктно.

     Д-р Ляков е предпазил читателите от погрешни умозаключения, изяснявайки, че „Парадокс на призрака” е „Реално явление в политиката, което възниква най-вече в критични ситуации, налагащи радикални решения”.

     Авторът е инстинктивен и открит. Написаното за отделни фигури от днешния политически живот внушава доверие и честна промисъл. Чужд е на задкулисните фалшификати. Прозрял е, че лъжеполитиката отнема у всички нас способността да правим разлика между доброто и злото. Нещо повече: Истинската политика се нуждае от бъдеще, макар че сега  разполагаме само с мигове от нея.

      Всеки ред от разкритите парадокси напомня, че лъжеполитиката е царство на природно невзрачни хора.

     Срещат се и редове, в които има възторг и мъдрост, но и убийствена ирония. И въпреки всичко, авторът е написал вълнуващи страници, изтъкани от остри наблюдения, убедителни анализи за хора и събития. Всеки ред е писан със сърце и неподправено вълнение, с жив рисунък и политическа непримиримост. И това внушава, че не е нужно искреният политик да се гледа в лицето. Достатъчно е да се усеща.

      Четейки „Парадокс на призрака” разпознах мъдрия творец,  воюващ непримиримо срещу стерилните политици, защото те  сътворяват пусто и разградено пространство,  незащитено от популизма и демагогията.

      Книгата на д-р Панайот Ляков напомня за лъжеполитиката и лъжеполитиците, които са прилежно организирани. Той е изследвал вътрешните механизми, които ги раждат и направляват.

     Политическите есета са против забравата, защото тя означава лишаване от идентичност. Те респектират – авторът знае много и неговият остър ум е търсил и намирал същинските неща от политиката, които го вълнуват.

      Киркегор казва: „Хората изискват свободата на речта, за да компенсират свободата на мисълта.” В книгата си д-р Панайот Ляков е дал воля на своята проникновена мисъл и свобода.

      И кой знае защо, след като затворих последните страници ме осени Ницше: „Ние не сме лекарството. Ние сме болката.”.

      Мисля, че това откровение се отнася и за честните политици, които не се скриват в храстите на страхливостта и равнодушието.

 

 НИЕ – ТУК ДОЛУ, ПОЛИТИЦИТЕ – ТАМ ГОРЕ

 

                                           Навсякъде – и денонощно! – вицове
                                          и женска пяна, и мъжкарско цвилене.
                                          И майната му на един народ,
                                          превърнат в наемател на живот,
                                          и кръстене, и тракане на вилици,
                                          и мляскане – на ивици, на ивици,
                                          и майната му на един народ,
                                          обречен да живее без живот. 

                                          В мрака плачат коне
                                           в черни треви.
                                           Пълно е с рамене.

                                           Няма глави. 

                                                            Иван Динков, из „Дневник” 

                   

 ПАРАДОКСЪТ НА ПРИЗРАКА

 

 Губя чувството за чувства.
Чувствам с разума си чувствам,
че чувствително безчувствен ставам,
че чувствително безчувствен лягам
в гънките на паметта.

Нищо чудно чудото да стане.

И да чуя някой да извика:
Чудо вижте! Чудо вижте!
Чудовище!

Румен Леонидов, „Губя чувства”
От сборника „Румботавър”

 

       Какво работи политикът? Въпрос с изключителна  трудност – грешно ще отговорят почти 100 п роцента от запитаните. Защото ще си спомнят несвършващите дружески посещения в НРБ и неизменният шпалир от комунистически „величия”на летището, които приветстват гостите. Тогава всяка сутрин баба Цола ( Драгойчева, вечен член на Политбюро на БКП ) питала своя шофьор: „Митко, днес какво – посрещаме или изпращаме?”.

        Сега електронната комуникация значително редуцира броя на делегациите и епикурейските срещи, но политическата суета е все така силна и там навътре в нея се случват драматични неща. Обикновено политикът се движи по ситуационния конвейер и  вторачен в детайлите, които препускат пред очите му, няма време за разсъждение. Така неизбежно пропада в медийната „експертна” пяна, възникваща по правило около тежките управленски проблеми. Създава се измамна среда, в която избуяват фантастични идеи и повлечен от тях политикът забравя, че експертите само предлагат – чуваш ги, но не приемаш на доверие чудодейните им „рецепти”.  Тъй като всяко политическо действие е трагично в същността си и го обвързва с потресаваща отговорност.

     В добрия случай експертите не са достатъчно компетентни, за да обхванат сложността на решението и последиците от него, особено при законови промени, които могат да предизвикат бедствие. По-често те са купени и целенасочено формират  враждебна, объркваща привидност, за  да скрият лобирането за определен избор. При тежък корупционен залог се пуска димна завеса от грозен, разтърсващ скандал за разсейване на вниманието.

       Но даже и да няма психологическа атака политикът неизбежно се сблъсква с  неразкрития досега

                               ПАРАДОКС НА ПРИЗРАКА:

 Колкото е по-сложен обектът на политическо въздействие,  толкова  по-малко  време има, за да го изследва.

     Тъй като преследва призраци – несъществената обвивка, „плявата на конфликта”, които го „отнасят” на ничия земя. Там  изчезва дързостта да забави, дори да спре конвейерната линия и да определи главното, а то винаги е сплит от интереси.  Лобният момент на повечето политици, защото им липсва обикновена смелост, за да разсекат възела . Както казва лидерът Иван Костов:

„Най-тъжно в политиката е липсата на смелост. Най-нелепата претенция е да искаш да те смятат за политик, а да си страхливец.”

      Парадоксът е тресавище за авангардните идеи и добрите намерения – дори лидерите с интуиция се нуждаят от времеви хоризонт, за да вникнат в дълбочина, да фокусират погледа отгоре, да анализират мненията отстрани, за да вземат правилното решение –  не става в движение. Може да се приеме, че парадоксът е следствие от универсалния постулат на Тотев :

„В България нищо и никога не започва, не протича и не завършва така както трябва”.

В България отклонението от правилата се приема за нормално, нормата е по-скоро парадокс и всяко нещо е различно от това как изглежда. На този абсурден терен само с изключителна целенасоченост и организаторски талант политикът  може по – бързо да пресее дреболиите и да намери вярната посока. Пренебрегвайки „чудовища”-та, които я замъгляват и  го помамват към бездната от компромиси.  

Всяка проява на парадокса на призрака е обусловена и от още по-съдбовен водораздел.

 

     ПОЛИТИЧЕСКИЯТ ИЗБОР НЕ Е ПРОСТО ТЕХНОЛОГИЯ,

той е трагично свързан с изповедта пред Бог: дали стоиш от светлата или си преминал към тъмната страна, правиш ли добро или зло на хората? Всеки човек, рано или късно, я прави (да не влизаме в схоластичния спор дали политикът може да се идентифицира като човек). Даже и да не е, той  разбира, че подлежи на отчет и тогава предпочита да виси на кръста с надежда за своето избавление. Необходимият „грешник”, разпънат между риска и отговорността за взетите жестоки, но спасителни решения.

Политиката е самотно занимание, уж си непрекъснато сред  хора, а винаги оставаш сам. Особено когато решаваш и затова оправданията със „стадно”-то гласуване, общественият натиск,  партийната дисциплина са невалидни. Смелостта да се изправиш срещу тях, срещу заплахите на кукловодите и да останеш чист пред себе си, те прави политик. Всичко останало е имитация!

 

Английският случай:

Типична проява на парадокса бе референдумът за излизане на Великобритания от ЕС, осъществен от правителството с  премиер Дейвид Камерън, лидер на Консервативната партия. Той реши да го проведе набързо, за да се справи с вътрешнопартийната опозиция, оспорваща  лидерството му.  Но не оцени, че  допитването (обектът на политическо въздействие) е много сложно, съдбоносно и успешна кампания за оставане в ЕС изисква „технологично” време за обстоен анализ и подготовка. Очакването за автоматична победа на здравия разум не отчете колко дълбоко е разделението в обществото по този въпрос и какви  „подземни” сили ще се задвижат за напускането.

Особен интерес имаха мощните групировки  на руската олигархия,  настанили се трайно на острова. Според доклад на парламентарната комисия по разузнаване от 27.07.2020 г. те са създали безупречен механизъм за влияние и защита на техните интереси, задоволявайки алчността на  британската политическа класа. Най-малко един милиард паунда подозрителни финансови средства са инвестирани в луксозни имоти – кремълските „барони” са собственици на скъпи имения в елитния лондонски квартал Кенсингтън. Огромни суми са дарени на политици, по-специално консерватори, или са платени на адвокатски и пиар фирми за достъп до най-високите етажи на властта. Според доклада Консервативната партия е допуснала „масиран приток на мръсни пари”, част от които са влезли в касата на торите, включително и преди последните избори.

Магията на парите се оказва непреодолима и за влиятелни лордове,  заели високо платени длъжности в бордовете на руски държавни компании. За отплата чрез тяхната протекция тези съмнителни фирми получават разрешение акциите им да се търгуват на  Лондонската фондова борса. Аристократичните помагачи  щедро се възнаграждават за услугите, затваряйки очите си за неясния източник на средствата .

За руските богаташи в кралството бе жизнено важно да избягат извън строгия европейски контрол върху произхода и движението на капитали. Затова вложиха огромни пари и проведоха мощна хибридна кампания с хиляди сайтове, които атакуваха възрастните и неинформирани англичани, „раздувайки” минусите от членството в ЕС, размера на вноската на обединеното кралство,  емигрантската „напаст” и особено илюзията за възкресяване на британската империя.

Правителството не успя да отрази тоталното нападение, защото му липсваха ресурси, загуби темпо и затъна в мръсната „експертна пяна” на дезинформацията. Противопоставянето ескалира във враждебност, в тежък разлом между младото, образовано и проевропейско поколение и консервативните генерации. Стратезите на отделянето от ЕС успяха да „обвият” избора с гъста мъгла от лъжи и формираха в съзнанието на жителите, живеещи с миналото величие  призрака на „лошия” Европейски съюз, който ограбва страната и я залива с емигранти – паразити.

И това реши избора, чиито тежки последици тепърва ще се оценяват. Загубата за европейската демокрация е безспорна и показа до какви поражения води Парадокса на призрака, когато  е неосъзнат от политиците. Дейвид Камерън се провали като лидер и носи огромна вина за връщането на Великобритания в миналото.