От същия автор са книгите:
„Българинът в мен“, „Македония подменената идентичност“, „ България ненаучените уроци“, „Македония митове и реалност“, „Крематориум за илюзии“, „Диктатура на дилетанти“, „Балканският ребус и Македония“.
Съставител е на сборника „Българите и съседните народи в публицистиката на Раковски, Каравелов, Ботев и Яворов“.
Автор е и на стихосбирките „Камщици от пелин“ и „Панта рей“.
Художник на корицата е Любомир Михайлов
ПОДИР КРИВОЛИЦИТЕ НА МОЯ „АЗ“
Аз не съм поет. Не съм възсядал крилатия Пегас. Не съм изкачвал митичния Парнас . Не съм отпивал от божественото питие Амброзия.
Не бих могъл да кажа и като Бертолт Брехт, че съм „писач на стихотворения“.
„Писачът на стихотворения“ временно живее на квартира у мен, където са се настанили удобно Скептикът и Трезвомислещият. Те, тримата, са моите духовни разклонения, които взаимно се допълват и отричат. А това ме обърква. Вглъбен в себе си, с неохота се отварям към света.
Нагласата да следвам дълбинната права на чувствата, винаги ме е отчуждавала от панорамно-повърхностната феерия на житейската многоцветна суета. Това съвсем не омаломощава парадоксалния драматизъм, да живея като изгнаник и сред най-съкровените идеи, осмисляли живота ми, еднакво отчужден и от наивната размекваща добронамереност, и от хитровато-фалшивото човеколюбие.
Тези стихотворения, немалка част от тях – стихотворни етюди, особено по-ранните, са само тясна пътечка към едно от разпознаваемите мои духовни лица… В известен смисъл те са и апостроф, и отглас на обществени нагласи и естетически канони, непонятни за новите поколения днес.
И на 85 години не съм извървял пътя си. И сигурно няма да го извървя .
Толкова недочетени книги съм захвърлил и аз ще си отида така, непрочетен от себе си. За другите не мога да кажа какво мислят.
Когато наближих седемдесетте, след десетилетия абдикиране от мерената реч, написах:
Блуждае моят ден,
будува пък нощта.
Живея като в сън,
в съня наяве съм…
Седя на бряг ронлив,
къде си слънчев май?
Под мене има взрив,
фитилът с къс е край.
Септември си отива.
Прииждат кратки дни.
Животът ми се свива, свива.
Това е факт, нали?
Животът продължава. Ще продължава и без мен, както винаги и чрез енергията на други, много по-целеустремени от моята особа…
***
Бях съвсем забравил за стихотворните ми увлечения през шейсетте и началото на седемдесетте години на миналия век. Един отдавна планиран ремонт на бащината ни къща в гр. Долни чифлик през 2010 г. ме принуди да прочистя, скътаните в студентския ми куфар мои литературно-критически и журналистически текстове, писма, поздравителни картички и така преоткрих хвърчащи листове от стари тетрадки, изпълнени със стихотворни откровения, писани от моята ръка. Това са отделни мигове от живота ми, които съм се опитал да уловя, повечето от тях под формата на поетично-публицистични етюди. Много от тези стихотворения бяха преписани на пишеща
машина. Личаха и опити те да бъдат композирани в книга. Препрочетох ги няколко пъти, повечето от тях изхвърлих, ядосан на безличното им равнище, а тези, които отделих, при подготовката на този сборник, условно разпределих в два периода: 1961-1965 и 1966-1971 г.
Годината 1977-а е годината, когато твърдо реших да отклоня цялата си духовна и интелектуална енергия в друга посока.
Предлаганите стихотворения отразяват повече моите тегоби, пориви, стремежи, житейски позиции и естетически хоризонт в периода между 1960 и 1977 г., което няма как да не ги отчуждава от естетическите търсения на съвременните поколения талантливи български творци.
През 1997 г. подбрах онези от тях, писани предимно в периода 1972-1976 година, и издадох един сборник, озаглавен „Камшици от пелин“. В сегашното обзорно представяне, голяма част от тези откровения са включени като раздел със същото заглавие.
Сборникът, който предлагам, озаглавих „Панта рей“ (Всичко тече), носещ заглавието на едно от стихотворенията, появило се в тази гранична за духовното ми развитие 1977 г.
А творбите, влизащи в него, са разпределени по двайсетина, в четири части, като в последната те са само девет.
София, Авторът
октомври 2021 г.
УРОК
От камъка
се уча на мълчание.
Скалите ми внушават
скромност.
Какви са техните желания,
не страдат ли по отлетяла волност?
Праисторическите им стремежи
в земята някъде родени,
с поразяващи метежи
завинаги са укротени.
Застинали
в безмълвно разкаяние
не искат
нищо да разкажат…
Но лягат в основите на здания
и само искри от паважа
заменят техните признания…
София,
17 януари 1964 г.
ЗАТИШИЕ
Снежни хълмове.
Смълчани полета.
Будни кълнове
под ледени длани.
Дървета зъзнещи.
Смръзнати клони.
Спящи ли сокове
в сърцевината подготвят
тържество на пъпки,
цветове,
на тръпнещи листи?
Бедно поднебие,
богато с търпение,
привидно безразличие
към бялото безмълвие,
разбирам ви сега…
Велинград,
4 февруари 1964 г.
ОБЛАЦИТЕ
Облаци, облаци,
небесни скитници!
Облаци – пламъци.
Облаци – пепел.
Идват, отиват,
без граници,
без брегове.
По тях привечер гадаем
какъв ще е утре денят.
Тъгуваме и се радваме
на багрите им в съня.
С тях пътуваме
без граници,
без брегове…
Но натежат ли от вопли,
светкавици раждат те!
Облаци, облаци,
обичам ви!
Вас никой
не може да спре…
УЛИЦАТА
От двете ѝ страни –
етажи
с балкони и стъкла,
достигнали небето
го превръщат
в пътека за очите.
Паветата отдолу
съвсем не крият
тишина.
По тротоара
хората извират.
Зад пердетата
между стените – светове ,
в движение вечно.
По орбитата – всекидневие
те гаснат и блестят
на път
за светове
по-други…
