Автор Коста Костов – Коро
Не мога без екзистенциалния минимум.
Други претенции нямам.
Константин Павлов
(в интервю на Румен Леонидов)
Преди 12 години, на 28 септември 2008 год. ни напусна Константин Павлов. След неговата смърт „славеите вече нямат хор”, перифраза по друг гениален български поет, по повод загубата на Димчо Дебелянов.
Константин Павлов е сред творците, които са изиграли най-голямо влияние
в живота ми. Един от съдбовните Учители, които се появяват в живота в точното време, когато си готов да ги чуеш. Срещата ми с него и неговата поезия, краткият отрязък от време, подарено ми от съдбата, да бъда близко
до него, бяха като удар в каменна стена. Моят личен катарзис от удобен конформизъм към осъзнат вътрешен бунт срещу конформизма, стана именно чрез Константин Павлов. Срещата с изключителна личност, гениален творец, който е преживял достойно живота си, въпреки житейските несгоди, духовната репресия, забраната да публикува, организираното срещу него бездарие, безпаричието, обругаването на таланта му, принудата да остане „подземен” творец, затворен десетилетия в „утробата на кита” и въпреки това да оцелее с достойнство, да остане символ на това достойнство и творческа непримиримост, уверен в безсмъртието на творбите си, несъблазнен от властта.
„Късно е да бъда развратен“, пише той. „По-смелите се самоубиват. Що се отнася до мен, аз съм запазил за смъртта само един пръст на ръката си, познайте кой?“
Още след първата му стихосбирка „Сатири”, престават да го печатат, а след промъкналата се до печатницата втора стихосбирка „Стихове” през 1965 г., избухва скандал и пълна забрана за достъп на поета до печат.
Един от най-важните уроци, които научих от него, се съдържа във фразата:
„Човек не трябва да обича властта повече от таланта си”.
Приживе, Коцето Павлов ми казваше: „Който иска да ме чете, ще ме намери”. Това, защото не позволяваше да бъде печатан безразборно, за да се възползва от неочакваната слава, която го споходи след промените, когато името му се превърна в символ на непокорство и творческа чест.
Какво пророчество! Днес в книжарниците ще откриеш десетки издания и бройки на поети, които се радват на широка известност и бройката на техните издания надхвърля далеч значимостта на таланта им, сякаш да ни напомни за пореден път, че голямата поезия не се задържа по рафтовете на книжарниците, дори и в антикварните, защото е „подземна” и може да бъде открита само в дълбоките подземия на душите ни и в личните библиотеки на онези, които могат да различат „вечното и святото” от преходното, пошлото, и бездарното, големите поети от версификаторите, гениалните от талантливите.
Враговете му го наричаха „мракобес”, наричаха го „идеен враг с извратена фантазия”, затваряха го угоднически и предпазливо в определението „сатирик”, за да го унизят и неутрализират, докато познавачите на поезията
на Константин Павлов го дефинират различно, назовавайки го „доберман на българската поезия”, „последния скептичен просветител” (Ани Илков) , „романтичен циник” (Румен Леонидов), „поет на гротеската”…
Тайните служби му дадоха псевдонима „Отшелник”, показателен за неговото отношение към обществения конформизъм и фалша на творческата гилдия. Досието му е било унищожено, защото е било пълно с доноси от „талантливи” творци, негови опоненти, които днес никой не помни и са потънали в творческото небитие.
Константин Павлов устоя на натиска на бездарните, творческата изолация и санитарното словесно безвремие, в което бяха го поставили, но „подземните” експлозии на неговата поезия кънтяха в пространството и душите на малкото просветени. Тези експлозии взривиха посредственото и положиха основите на нова и различна поетична естетика, която дочака времето си, защото е обречена да бъде настояще и бъдеще.
„Робството не е стаж за бъдеща демокрация”, изрече поетът и ни изведе от лабиринта на илюзиите.
Иван Радоев казваше, че „Константин Павлов е натоварен от природата да бъде допълнение към нея”.
„Неземен поет, неповторим случай във Вселената, пророк, чудодеен дух, свръхпоет, без аналог в световната неолиричност, който стърчи като среден пръст, като самотен кръст над завинаги мъртвите му неприятели”, все слова извадени от текстове на Румен Леонидов за Константин Павлов. Благодаря ти, Румене!
„Бог ни дари с Константин Павлов”, каза приживе Светлин Русев.
„Най-добрият български поет, който някога съм чела!“ каза Анна Ахматова, преди няколко десетилетия.
За мен Константин Павлов е поет на Дълга и Морала, Правдата, на бунта,
на кинжалната ирония, на „сладката агония” и на „елегичния оптимизъм”, поет
с дълбок, безпощаден подтекст, в който иронично наднича геният.
„Текстът е в подтекста”, казваше той.
„Геният е памет, непрекъснатост, която владее в изкуството, но като естественост, натурност, като природа”. Това са думи на Имануел Кант, които са достойни за гения на Константин Павлов.
„Правдата е по-обемна от Истината”, казваше Константин Павлов, защото „Тя (Правдата) съдържа в себе си Истината, но заедно с това и моралните условия за поведението на Истината, без които Истината би се превърнала в своя антипод”.
Константин Павлов е онзи гарван, който поетизира Истината. Страшната!
Нека всички български „интелектуалци”, които днес мълчат, излегнати удобно
в креслата си, да си спомнят крещящото „мълчание” на Константин Павлов.
А на останалите поети, които преживяха онова време, ще цитирам „Задочни репортажи” на Георги Марков, писани за същото това време: „…ако времето в България е родило само един поет, той е именно Константин Павлов”.
П.С. Константин Павлов е роден на 2 април 1933 г. в бившето село Попово, Пернишко, днес част от дъното на язовир „Студена“. На дъното на този язовир са останали следи от стъпките на едно дете, което ще живее достойно и ще прави чест на българската поезия. Съдбата сякаш ни припомня, че геният няма родно място.
ДЕКЛАРАЦИЯ
Пламъкът на всяка дребна истина
не ме привлича.
Спътници на газените лампи
са мухите.
Аз съм по-суетно насекомо –
слънцето е моята свещичка…
ПОПСКА ЗАПЛАХА
Много важно,
какво бил казал селският поп…
Аз разговарям Лично с Бога –
по Лично Негова молба.
(Успокоявам Го, окуражавам Го,
разрошвам Го, почесвам Го…)
А те ме плашат с котката на Тигъра.
ОТКАЗАНА ПОРЪЧКА
Преблагородни господин министре,
изискването –
Вашият портрет –
да изразява едновременно:
Тъга,
Достойнство,
Смелост
и Любов –
е обективно неосъществимо.
Последните количества Достойнство
(Тъга, Любов и Смелост)
напълно изразходвах за портрета
на моето преблагородно куче.
Отказвам Вашата поръчка,
поради липса на материал (суровина).
КЪСНО Е ДА БЪДА РАЗВРАТЕН
Късно е да бъда развратен.
Всички наши радости,
предложени
срещу миг изневеряване на себе си,
вече съм ги преживял (наситен съм)
в миналите си превъплъщения.
Имам любовта на трима,
дето знаят
за какво
и как
да ме обичат.
А към тази цифра
враговете ми
някога сами ще се прибавят
като дълъг низ
от осъзнати нули.
ЕДИПОВ КОМПЛЕКС
Две свинчета
ритат свински мехур
съсредоточено.
Те сами си го надуха
и сега играят
настървено.
Нека ритат –
но защо съсредоточено?
Нека си играят –
но защо настървено?
То не ни плондер,
нито е балонче!
То е свинският михур
на майка им,
дето селяните я заклаха сутринта.
СЛАВЕИТЕ ПЕЯТ
Посветено на славеите
от Западния парк
О, колко много славеи!…
Вървя и слушам,
забравям се
и се препъвам
в изстинали човешки трупове.
Кои са те?
Как стана туй?
Кажете ми!
Над всеки труп
възторжен славей пее…
Млъкнете, славеи!
Проклети славеи!
Дано в настъпилата тишина
един-единствен гарван се обади,
за да ми каже истината.
Страшната!
БОЛЕЗНЕНА ЧУВСТВИТЕЛНОСТ
Заварих покъртителна картина в къщи –
мишките си хапеха опашките
и преплитаха крака от слабост.
Паяци огризваха
(за кой ли път!)
миналогодишен череп на муха.
Аз прозорците отворих
и вратата.
Но на тях не им достигна сила
да излязат вън
и да си дирят
другаде прехраната.
ЕЛЕГИЧЕН ОПТИМИЗЪМ
Дявол да го вземе,
цяла вечност
съм запънат на ръба на пропастта.
Ще се вкоренят краката ми в скалата.
И ще заприличам на ония
криви, жилави и грозни храсти,
дето никнат даже там,
където кози крак не смее да пристъпи.
Но от тоя миг нататък
неудобството ще се превърне в качество.
В причудливи краски ще разцъфвам.
Непознати плодове ще раждам.
(Всеки плод с различен вкус и форма.)
Някои ще предполагат, че са сладки,
други ще твърдят, че са отровни.
Ах, посредствени художници ще ме рисуват,
фотографки ще ме снимат
контр-жур.
ПРЕЛЮД – ПАЯЦИТЕ
Пантеонът не е проветряван скоро.
В чупките и по ъглите
паяжини са изопнати.
Паяжините приличат на задгробни арфи.
С хиляди небесни струни.
Паяците нервно дърпат нишките –
искат да изсвирят нещо крайно траурно
и безкрайно бодро същевременно.
Нишките се късат.
ИНЦИДЕНТ
Както си бяхме –
с прашни лица,
прашни дрехи
и прашни ръце, –
ние влязохме на събрание.
Ораторът влезе след нас.
Отначало ни беше криво
от умората и от грижите;
но увлечени от речта му,
всичко друго забравихме.
До един се разнежихме,
като чухме, че ние сме:
най-добрите,
най-честните,
най-щастливите,
най-героичните.
И както си бяхме –
с прашни лица,
прашни дрехи
и прашни ръце, –
без да си плюнем на дланите,
изведнъж изръкопляскахме.
Лошо стана:
прахът от ръцете ни,
от лицата ни
и от дрехите
полетя към трибуната.
Мина миг на мълчание…
И тогава ораторът,
като бършеше с кърпа лицето си,
се усмихна
и каза приятелски:
– Мийте си ръцете преди ръкопляскане!
Публикация проф. Коста Костов – Коро
