Палми Ранчев никога няма да бъде видян „сред смълчаната тълпа подлизурковци“

Книжен кръгозор с Георги Цанков

Повечето от нас биха се поколебали да изрекат толкова категорично съждение: „Не работя и не дишам / дълбоко за всички тези, / които смятат, че трябва / да гласувам, да ръкопляскам / на едните и да викам „у-у-у“ / срещу противниците им.“ За поетичната книга „Софийската берлинска стена или за героите и тяхната музика“ Палми Ранчев получи най-значимата – в моите представи – награда: „Дъбът на Пенчо“, присъждана от неподатливия на никакви внушения и неподкупен критик и философ професор Светлозар Игов. Тази, издадена от „Сиела“ през 2009 г. стихосбирка възприемам като едно от най-значимите културни събития след политическите промени през 1989 г. И до днес никой не е успял така проникновено и болезнено да направи вивисекция на епохата, в която живеем. „Комунизмът не си отиде. / Изхвърлиха го с шутове, / с плесници и юмруци, с блъскане и удари в гърба. / Разярени го изгониха / гостоприемните му домакини.“ Разните там социолози и политолози в маститите си монографии не успяха толкова точно и смело да обяснят какво точно се случи. Палми Ранчев никога няма да бъде видян „сред смълчаната тълпа подлизурковци“.

За да разберем – донякъде – какво се крие в съкровищницата на съзнанието му, трябва добре да запомним стихотворението „Пипала“: „Не желая да ме потупват по рамото. / Да ме поглеждат с усмивка. / Мразя наградите. И състезанията. / Нямам нужда от дрога, / от пари и от любов. Ненавиждам / пипалата на всяка зависимост. / Пречат ми да отплувам. /Аз им преча да висят свободно.“ В тези осем реда се съдържа квинтесенцията на своеобразния нравствен стоицизъм на един не слязъл от ринга, не побеждаван боксьор, отдал се на особен тип фланьорство, посветил се не просто на писателските кафенета в Париж или на красивите испански пейзажи, а на съпричастието към онази Европа, която изглежда близо, но трябва да имаш сетива, за да я видиш и усетиш… Палми Ранчев предпочита да си пие ракийката с духа на сродния му Иван Методиев: „той пушеше, / пиеше водка и мълчаливо / поздравяваше непознатите. / И само неочакваното / желание да го записвам / напомняше, че го няма.“ В този момент моят непрежалим съсед Иван Методиев сяда до мен на пейката в градинката пред нашия блок и сякаш ми казва: „Палми умее да вижда „повече, отколкото на романтика е позволено“. Те двамата никога не използваха непозволени удари, но бяха готови за възможно най-изтощителния двубой със Злото. Иван остана замислен край движещата се към вечността река, Палми изглежда сам на пълната с хора улица. Той дочува шепота на мъртвите. „Приличам на полудял артист, / който от години изпълнява / своя страшен номер.“

Подготвяйки антологията „Под шапката на скитника“, съставителят Маламир Николов е бил принуден да се откаже от публикуването на много емблематични за Палми Ранчев стихотворения. Която и да е от неговите дузина поетични книги да отворите, неизменно ще ви посрещне един мъдрец-непукист, откриващ в привидно делничното онова, което на нас, простосмъртните, не е съдено да забелязваме. Държа в ръце „Любовник на самотни улици и запустели къщи“, издание на „Фама“ от 2004. По това време Ранчев все още не е написал големите си романи, но квинтесенцията на творчеството му вече се съдържа в стихотворението „Чувам“: „Все по-често мислено пътувам надалеко / до места, които в миналото си съм посещавал. / Оглеждам се, разсеяно не забелязвам / отскоро появили се подробности. / Достатъчно ми е съзрялото усещане, / че може винаги пешком да продължа, / докато изчезнат хората, които ме познават, / и които аз самият съм познавал някога. / Тогава търся сигурност в територии, / означени само от време и от вечност. / Там чувам едновременно и звуците, / и тишината на несигурното си присъствие.“ В тези три четиристишия, които не са намерили място в „Под шапката на скитника“ съзирам ключа към неповторимостта на Палми Ранчев. В тях дочувам диалог и с Джак Керуак, и с Николай Кънчев. Пътуването – реално или фантазно – преминава през преображението на познатите лица, за да се превърнат привидно отъпканите пътища в „територии, означени само от време и от вечност“. Всичко това е обяснено още по-категорично в поемата „Спасението“. Биографията на Ранчев напомня лутанията на типичния американски писател: сменяне на десетки занимания, преминаване от общуване с едно към друго съсловие, прескачане от боксовия ринг към загубите в реалния живот. „Светлината в очите ми е за двама, / дори когато никой не я забелязва.“ Едно безкрайно пътуване, не само на автостоп, не само моторизирано, но и всъщност – преминаване на душата през различни сфери.

Най-лесно за творец като Палми Ранчев е да повтори одисеята на „моряка на кон“ – като Джек Лондон да преживее и да опише безброй приключения, да се появи пред нас като златотърсач, като груб властелин на пустотата, да се хвърли в океана на правдотърсачеството и да изгори като Мартин Идън. Но той избира напълно различно пътешествие – „Посока Сакраменто“
(така се нарича един от най-стойностните му романи ). Малко преди края, героят достига столицата на Калифорния: „Сакраменто, как ти звучи? Свещено място. И същевременно прилича на ругатня. С него означаваш посока и отправна точка. Със сакраменто изпращаш на майната и високо в небето. От известно време живея на това място.“ Колко точно определение. В цялото си творчество безсмъртният Иван Методиев живееше именно „на майната и високо в небесата“. Единици са онези поети, художници, музиканти, които могат да сторят това. Палми Ранчев ни отвежда в своето „сакраменто“. „Това е да си истински Крузо в остров или сред острови“, беше изповядал с стихотворението „Посока“. Оставаш си Робинзон, въпреки, че сирените те призовават примамливо да се присъединиш към стадото. „Наблюдавам как думите надигат в мозъка ми къртичини“, ще признае той и това в никакъв случай няма да е „байроновска поза“. Ще е поредният безмилостен самоанализ, изразен в стихотворението „Отново къде отивам“: „Още подреждам багажа. / Отстъпвам случайността / да довърши каквото не мога. /Не се интересувам какво слага. / Какво ще извади накрая. / Очаквам по-скоро да тръгна. / Да съм в хармония с непознати. /Свободен да блуждая сред тях.“ Измамно простичко ни изглежда изреченото, а отприщва възможности за мъдри философски тълкувания.

Но колкото по-добре се запознаваме с поезията и с прозата на Палми Ранчев, толкова по-изненадано и възхитено осъзнаваме, че всъщност той е един от най-ерудираните съвременни писатели. „Без да разбере, преглътнал е денят като неразгадана тайна“, ще рече в един от разказите си, но виждайки във всекидневието купища неразгадани тайни, той същевременно полугласно ще признае, че наблюдава хората и събитията през оптиката на Борхес и на Селинджър, на Боланьо и на Пол Остър, че непрестанно е в диалог-спор с Ферлингети и с Гинсбърг, с Буковски и Бъроуз, че подобно на Хенри Милър може да прескача от низината до най-високото. Не случайно един от най-привидно реалистичните му романи е нарекъл „Библейски графити“. Той започва като поредното „вулгарно съчинение“ на Христо Калчев, за да ни преведе по софийските улици, гъмжащи от живописно-варварска фауна с финеса и иронията на Виктор Пасков. Ще ни изпрати на поредната прожекция на гангстерския опус на Майкъл Ман „Жега“ , но откровено ще признае, че не желае да прилича на типажите на Робърт де Ниро и на Ал Пачино, „не желае да бъде герой“: „Неговото участие ще бъде съвсем кратко. Върви си по пътя. И се бори за правото да остане невредим. Неговата цел.“ Разказвачите от романите и от разказите на Палми Ранчев външно не приличат на него, но аз виждам тази невероятна проза като ярко кинематографична. И кой знае защо, като въображаем режисьор неизменно си представям самия него в главната роля. Напомня ми за Жан Габен от „Кеят на мъглите“. Или за Лино Вентура от „Асансьор за ешафота“. Силен, индивидуалист, неподкупен, ала същевременно нараним, изпълнен с емпатия, която не обича да изважда на показ.

Едва ли някога ще разчитаме на историците, за да разберем истината за „дълбоката държава“ и за сътресенията в човешките души през годините след политическата промяна. Но на стиховете и на разказите, на романите на Палми Ранчев можем да се доверим. „Не е нужно да напускаме стаята, за да отидем където и да било“, казва сексапилната Чипс от разказа „Не е нужно да напускаме стаята“. Палми Ранчев обаче неуморно крачи по пътищата, из Европа и из целия свят – за да чуе в оригинал латиноамериканските стихове, за да усети каква е атмосферата в кафенетата, където са писали богоизбраните, за да премине през епохите на великите художници и скулптори, за да се потопи в музиката на времената… Тази му освободеност го е превърнала в космополит, но не и в глобалист. В разказа „Пътуването“, озовалият се в Ню Йорк Иван Димитров поема към вътрешността на огромната страна, за да срещне неочаквано „на самия край на света“ съотечественик. Казва му, че несъмнено сме станали „свободни и демократични“, щом можем да пътуваме навсякъде, а нашенецът отговаря: „Светът наистина се промени. Лично аз, каквото и да се случва, мисля, че оставам все същият. Тоест, променям се, няма как да не се променям. Ама ядката, сърцевината, остава.“ Този човек се оказва бивш дисководещ „у баро на „Струма“, Чавдар, истински митичен герой от някогашния Перник, но му омръзнало да се съобразява „с прищевките на всеки издигнал се деветосептемврийски цървул“. Привидно простичките истории, разказани невероятно сладкодумно от Палми Ранчев, винаги са с „двойно дъно“. „Понякога задържаше поглед върху съвсем безлични фигури. Търсеше и в тях нещо интересно. Все още вярваше, че понякога необикновеното е сърцевина на обикновеното. „ Говори мъжът от разказа „Единственият човек“. Тълпата се е юрнала на концерт на Риана. А по улиците се скитат клетници безпомощни, самотни, изоставени. Той се движи заедно с тях, но концертът не го интересува, не иска да се превръща в част от загубилото индивидуалност множество. Усеща общото оживление, то полепва по него. Но макар да го докосва човешката мъка, „иска му се да бъде независим и сам, дори когато е заобиколен от толкова хора“. Всъщност този разказ, пък и – доста различния от него – „Тази вечер нищо не е случайно“ можем да приемем като вълнуващ синтез на онова, което ще получим от романите „Анонимни снайперисти“ или „Хаосът в играта на джаги“. Няма как да забравя разговора между младия писател и вече побелелия Янко Станоев, един от „знаменосците“ на така нареченото от марксистките критици „инфантилно поколение“. Обвиняваха ги, че прекалено са се втренчили в личните си проблеми, че не забелязват Големите строежи и раждането на новия герой. Янко трябваше да дава обяснения в ДС, докато изземваха от книжарниците романа му „Двойникът“. Росен Босев не издържа на напрежението, хвърли се от шестия етаж на апартамента на известните си родители и едва не уби случайно преминаващ по „Московска“ човек. Преди това, пиян или трезвен, непрекъснато повтаряше пред приятелите си: „Всичко е безсмислено.“ А Янко успява да премине отвъд промяната, макар и целия във вътрешни рани: „Затова са тъжни моите колеги и приятели. Пропуснахме шансовете си светът да научи имената ни. И да станем световни писатели. Сега някои пренаписват биографиите си, украсяват ги. Обявяват се за малко дисиденти или за някакви други. Трети мълчат, четвърти… Абе все жалки пози.“ В много отношения Палми Ранчев върви по следите на „Неандерталецо мой“ и на „Двойникът“. Но при него автоцензурата е напълно изключена, а интересният сюжет достига както до широк кръг читатели, така и до свидните за Стендал „малцина избраници“.

Докато през зимата лежах с двойна бронхопневмония и с висока кръвна захар в „Пирогов“, вечер разказвах на двамата си нови приятели в болничната стая за случващото се с героя от „Хаосът в играта на джаги“. Единият от тях беше бивш военен, който едва сега проглеждаше за престъпленията на болшевиките и зловещото познание му причиняваше далеч по-силна болка от жестоко подутите му крайници. Другият беше шофьор на автобус, който въобще не се интересуваше от политика. Но и двамата следяха с интерес перипетиите на младия човек, който трябваше да се бори за живота си срещу местната и срещу арменската мафии, за оплетените му интимни връзки с дъщерята на мафиота и с една привлекателна зряла мадама. Учудваха се, че имаме подобни талантливи писатели – медиите почти не се сещаха за тях. Обаче не беше възможно да ги въведа в подземните пластове на разказа. Мислено сравнявах Палми Ранчев с Буковски от „Холивуд“, от „Поща“, от „Жени“, с Хенри Милър от трилогията „Сексус“, „Нексус“ и „Плексус“, от „Тропиците“, с Виктор Пасков от „Германия мръсна приказка“, с Красимир Дамянов от посмъртния му шедьовър „Дневникът на една пеперуда“… Мога да изброявам още куп имена, но доближаването с всяко от тях е косвено. Палми Ранчев прилича само на себе си. Той ярко и недвусмислено ни дава представа за трагедията на обикновените хора през безкрайните трийсет години на прехода, нито за миг не забравя тежкия товар на тоталитарното минало в живота ни, което, както напомня и Фокнър, никога не е минало…

Безкрайно богат на умело вплетени истории, романът „Хаосът в играта на джаги“ е и страхотно хармонично подреден. Внезапно се сещам за енигматичната поема „Игра на зарове“ на Стефан Маларме и за твърдението му: „Поначало смятам днешното време като междуцарствие за поета, който няма защо да се намесва: то е изостанало и кипи за нещо ново и на поета не му остава нищо друго, освен да работи за по-сегашното време или за всякога.“ Не, тези слова не са високопарни и неясни, те точно прилепват към „Хаосът в играта на джаги“, с тази разлика, че във времето на Палми героят/поетът – макар и да не иска – е повече от намесен в кървавите интриги на междуцарствието. Той непрекъснато трябва да се бори не само за независимостта, но направо за живота си. И същевременно душата му нерядко се отделя от брутално преследващия го свят, за да следи действията на двата отбора играчи на джаги, сражаващи се в безкрайните пространства на тревожното му подсъзнание. Докато обикаля българската столица, подложен на зависимостите на хората без въображение, които властват, използвайки и физическо, и психическо насилие, Боби Кюнеца в някои моменти ми напомня „Кльощавият“ от класическия роман на Дашиъл Хамет, а след това се превръща и в „Кентавърът“ на Ъпдайк, но неизменно виждам зад трескаво дирещия свободата си младеж лицето на Палми Ранчев, плюл на политическата коректност, на лиготията, на лъжата. От всичко на света той най-много мрази „послушниците“: „С превръзка на очите. Само на тях позволяват да действат уж по-свободно, а всъщност каквото са им казали. Затова се е създал този среден, нали така му казват, човек. Дяланият човек. Уж за всичко става, готов е да отговори на всякакви изисквания. Но винаги чужди, принадлежащи на този, който му дърпа конците. Средният човек реално нищо особено не умее. Само се оглежда и се страхува да не направи грешно движение.“

Най-общо казано, всъщност това е голямата тема в поезията и в прозата на Палми Ранчев – отхвърлянето на „дялания човек“ във всички области на обществения и на личния живот. Треньорът на боксьори-шампиони трябва да внуши на възпитаниците си, че дяланият човек няма как да се надява на победи. Той винаги е зависим. А животът е игра, не по-малко сложна от стратегията при джагите. В играта са всички – съдии, прокурори, министри, ченгета, в нея най-важните играчи никога не участват директно – истинската власт е в ръцете на „извънредните, неочакваните играчи“ – когато те си разпределят „придобивките от победата, обикновените, делничните хора се оказват случайно попаднали на случайно място и живеят случаен живот.“

Майсторски Палми Ранчев заплита героя си в все по-сложни възли, които отговарят на най-тежките изпитания в съвременния ни „случаен живот“ и като успешен треньор на шампиони помага на Кюнеца да описва многоцветно множеството от тарикати, „всички те, винаги в услуга на отрепките, създали и управляващи хаоса, в който все по-дълбоко затъваха вечните потърпевши“. И сякаш дочувам гласа на Иван Методиев: „Не ще проникне никой в същината. / Ако в душата си не се е взрял… / Две капки от живота съм видял. / Една в очите му, една – в дъгата. С богатствата на просяк съм дарен – И вечно търся хубост в грозотата. / Скърбя, ала за радост съм роден. / Лъч истина откривам сред лъжата. / Ако е малко черен моя стих, / Виновна за това е светлината… / Аз сам съм извора, от който пих.“ Вероятно това стихотворение от „Пейзажи на душата“ е най-надеждният ключ към художествената вселена на Палми Ранчев. Нямам намерение да разкривам къде съдбата ще отведе Кюнеца, но проницателните читатели сами могат да се досетят, като си припомнят „Посока Сакраменто“ или „Библейски графити“. Единици са големите ни съвременни писатели, които могат да грабнат въображението ни с разказана по човешки история и същевременно да вложат в нея надвременни пластове, които да я превърнат в едва ли не богомилски апокриф. Точно на място са думите на великолепния поет Георги Гаврилов, който съвършено точно определя стойността на Палми Ранчев: „Без патос, с мярка, без крайности, с категоричност, без обилство, с разноликост Палми Ранчев превърна и превръща всекидневния живот в поезия, края в мит, а мита в битие. Кариатида, обърната към небето.“ Ако последното определение не беше чуждо, бих го използвал за заглавие на есето ми. Но във времето на наивната вяра в месиите, в епохата, когато Страшният съд изглежда зловещо близко, а стадата от охранени и от кльощави овчици, подчиняващи се безпрекословно на овчарите, скрили зад маски лицата си, един дързък и неподвластен на догмите орфически талант ни е повече от необходим. Следя с огромно удоволствие фланирането му из потайностите на Европа, докосването му до изваяния на вечността и вглеждането му във върволицата изразяващи всевъзможни състояния човешки очи. Той винаги знае какво да търси сред тях, не се съблазнява от показно и празноглаво милосърдие, умее „да съм в хармония сред непознати, свободен да блуждая сред тях“.

„Изглежда лесно да изчезна. / Дори завинаги. На тази улица / всичко вече се е случило. / И не знам защо продължава. / Или бавно го разбирам.“ Неговото разбиране за триединството между минало, настояще и бъдеще е изпълнено с трагизъм, но не е катастрофично. Припомням си лицата на Жан Габен, на Лино Вентура, на Жан-Пол Белмондо, на Пол Нюмън. Никога няма да забравя усмивката на Нюмън в „Наглият Люк“. Палми рядко излиза на снимките усмихнат, но в мислите си го нареждам до тези бунтовници „с кауза“, които никога не биха заблеяли в стадото. Палми, този артистичен и независим „истински Крузо на остров или сред острови“ изтръгва вълшебни звуци от словата – „до края на този живот и до началото на следващия“.