Още един „Принц“ през Новата 2025

Художник на корицата Тамар Давидов

КНИГА

откъс от романа „Принц“ на Валентин Меламед

Работя в Институт па Акушерство и гинекология в София.
Замислям се да напусна патологичната бременност и да се
прехвърля на работа в оперативната гинекология. Хората имаме
склонност да чувстваме и мислим единствено в рамките на единия
модел, като проявяваме неразбиране или подценяваме ролята на
другия. Така в последно време се наблюдава разцепление в
класическата акушер-гинекологична наука. Като един дом разделен
на две. Някои специалисти са по-добри в операционната, а други
познават с подробности проблемите на бременността. Но са твърде
малко тези, които владеят и двете страни на професията. Аз искам
да съм точно такъв, независимо че в акушерската клиника съм с ранг
на водещ лекар, а в оперативната гинекология ще започна като
стажант.
Но на фона на тези намерения най-неочаквано ме извиква в
кабинета си доцент Спас Спасов от ендокринологията. Той в момента
е началник на отделението след смъртта на доцент Стратиев и работи
по докторска дисертация. Темата е: „Ендокринни промени при
патологичната бременност“. Обяснява, че са му предложили да
напише книга по въпроса и вече има договор с издателство
„Медицина и физкултура“. Предметът на моята дисертация го е
заинтересувал и иска да напишем тази книга заедно, с равно
участие.
Със Спас сме приятели и по време на работа и навън. Никога не
съм знаел точно на колко години е, но е много по-възрастен от мен.
Главата му е с интересна форма, прилича на ромбоид, плешива, с
щръкнали кичури коса отстрани. Винаги е гладко избръснат,
долната му устна е леко издадена напред. Гледа с малки и блестящи
очи, когато казва нещо авторитетно си свива очите. Ако е сериозен
чертите на лицето му имат донякъде капризен оттенък. Срамежливо
се усмихва в компания на по-млади. Не съм го чувал да каже дума
против който и да е, въпреки че понякога премълчава щом се
заговори за определени личности. Обича да ходи по купони, слуша
съвременна музика, дори знае имена на групи и певци. От него
можеш да научиш клюки за кино, театър, опера. От време на време запалва и пури, а обича и да си пийва. Когато има настроение си
пийва наравно с по-младите. На другия ден махмурлукът му е тежък
и потискащ. Тогава мълчанието му се нарушава единствено от
самообвинения. Но след няколко дни на друг купон той е същият
Спас, който не отказва пиенето. Алкохолът навярно го намества във
времето, смалява света около него и той се усеща съизмерим с
присъстващите, без разлика в годините. Съвременен човек е и ако
иска може да бъде и много ексцентричен. Понякога мълчи и
мълчанието му е дълбоко и хладно като планински вир, а в други
ситуации сякаш от него избликва някаква особена енергия и не
спира да бърбори. Работи по докторската си дисертация дълго
време. Няма съмнение, че е първокласен учен. До този момент не
съм проявявал интерес към проучванията му. Но Спас все по-често
ме разпитва за моите и тогава двамата разменяме изрази и думи,
неразбираеми за простосмъртните та дори и за някои от лекарите.
Досега не съм успявал да разбера кога се шегува този човек,
защото винаги изглежда сериозен. Доколко предложението да
напишем книга заедно е действително? Но ето, че в един хубав ден
сядаме в кабинета на началничка в издателство „Медицина и
физкултура“. Двамата си говорят, от време на време ме поглеждат и
аз отвръщам с любезна усмивка. В крайна сметка подписваме
договор, в който двамата сме автори на новата книга. Определя се
срок за предаване. За мен тази жена от издателството е най-
красивата на света. Мисля си въодушевено: „Това ще е една много
сериозна публикация. Е, от Спасчо, такъв жест? Как го е уредил? Но
не е важно!“
Излизаме от сградата на издателството. Слънцето плисва в
очите ми и пръсва в тях искри. Навън е топъл септемврийски ден.
Крачим по тротоара на улица „Витошка“. При мисълта за договора в
чантата всичко наоколо е красиво. Колко му трябва на човек!
Дрънчене – спира трамвай. Взрив от гласове, тежка псувня, от
някъде се дочува свирене на акордеон, много накъсано,
акордеонистът явно е начинаещ. Пред магазина „1001 стоки“ трима
бутат „Москвич“, който явно не може да запали и един от тях крещи:
„Хайде бре, не се подпирайте на тая барака!“ В луксозна бръснарница

по столовете чакат добре облечени мъже. Касиерката до вратата е
дама, чиято блузката сигурно й е омаляла, бюста й е почти изскочил
от деколтето. Сядаме в кафене (случайно намираме свободна маса).
До нас се чува заглушен смях. Момиче с дълга руса коса се хвали на
висок глас, че с големи връзки се е снабдила с билети за филма „ Не
си отивай“. Спасчо заговаря като се обляга удобно на стола:
– Знаеш, че никой не цени работата на учения. Така че тази
книга трябва преди всичко да ни хареса на нас двамата.
– Може би трябва да се хареса и на докторите. Иначе кой ще я
чете?
– Не ме интересува дали ще я купува някой. Важното е, че ще
имаме наша книга, която ще се продава в медицинските
книжарници и … това също сериозно обогатява списъка на
публикациите. Но след като ще пишем книга заедно… – поема дъх,
поглежда ме право в очите, облизва устни и оживено и тържествено
вдига пръст бавно нагоре – ще се наложи да погледнеш и моите
проучвания. Може да не са ти интересни, но те обясняват с
подробности механизми, връзки между отделните детайли най-вече
по време на бременността. Процесите ги разглеждам по-различни от
това, което сте учили по физиология в училището. Много от вас
младите си въобразявате, че ги знаете тези неща, но със сигурност
не е така. Гледа строго над очилата. Никога не съм го виждал така
сериозен. Задачата в крайна сметка не изглежда така сложна. Аз съм
направо изненадан:
– Няма да сътворяваме роман, какво си се загрижил? –
поглеждам го учудено. – Не съм писал книга с академично
съдържание, но все ще я нагласим някак. Имаме достатъчно
материал, и аз и ти. Трябва единствено да го свържем и…
– Ако беше роман – прекъсва ме той – щеше да е по-лесно.
Натракваме всякакви измишльотини и хайде. Но нашата книга ще е
с осъвременено научно съдържание. Класиката я учат студентите.
Тази работа не е проста. Какво си мислиш другарю?
– Сигурно е трудно, но щом сме се захванали с общи усилия все
някак ще успеем.
Той вдига ръка и удря по масата. Не му позволявам да говори и
почти извиквам:
– Разбрах… слушам – и го гледам примирено. – Извинявай,
много съм развълнуван.
Следва задълбочен разговор, чийто смисъл се свежда до това,
че ще се срещаме веднъж, два пъти на месец и ще разглеждаме
материалите, които сме написали. Ще уточняваме скелета на
бъдещата книга. Ще я разделяме на отделни глави и всеки ще
работи по своята част. Ще се събираме при него, вкъщи и ще
сглобяваме съдържанието. Той говори с вдигнати вежди и под тях
ме стрелят свитите му очи. Изражението му има странна, тревожна и
вълнуваща окраска. Такъв го виждам за първи път. Явно работата по
тази книга е повод за нови отношения между нас. Решавам да остана
в клиниката по патологична бременност докато напишем тази книга.
Седя в стая, която Спас нарича „кабинет“, той се връща с две
чаши вода. Пепелниците са пълни. Въздухът в стаята е неприятно
горещ, натежал от тютюнев дим. За първи път съм в неговата
квартира, а имам чувството че ми е позната от години. Свечерява се
и през прозореца блоковете наоколо притъмняват в бледо сиво.
Работим вече близо три часа. Все още не е ясно как трябва да
изглежда книгата. Стараем се да сме практични и да използваме
максимално собствените материали. Но се оказва трудно да свържем
отделните части. Имам усещането, че не се получава, че текстът
между различните глави не ги обединява. А той непрекъснато
повтаря, че всичко ще е наред. Кръстосва стаята с ръце сключени
зад главата, дърпайки я надолу, все едно иска да си разтегне
вратните сухожилия. Спира за момент и подрежда отново
разхвърляни листове по бюрото. Аз разлиствам отворените книги,
статии, научни списания. Всеки е донесъл това, което е успял да
измъкне от библиотеката. Спас сяда на един офисен стол зад
бюрото, взима бял лист и за кой ли път вече пише отново
съдържанието на книгата. Всъщност, проблемът е да разделим неговите материали, така че по средата да вмъкнем моите и после
да продължим с неговите без това да предизвиква някакво
повторение и да не дразни читателя. А за да свържем отделните
детайли се изисква грамотност. В крайна сметка след още два часа
успяваме да сътворим гръбнака на книгата. И двамата въздъхваме
уморено. Поглежда ме със свитите си очи, а между веждите му
изпъкват две еднакви бръчки:
– Трябва да проявиш разбиране, да се задълбочиш повече в
тази работа. Освобождаваш време и неделния график и стоиш тук
докато не свършим книгата – говори със стиснати устни и
мускулите на челюстта му изглеждат стегнати.
Зимата минава. Събираме се в събота или в неделя. Аз се
старая да го убедя да не се тревожи, работя сериозно. Той е особено
взискателен към себе си, а това разбира се, ме задължава и мен.
Искрено вярвам, че ще се получи книга на добро научно ниво,
въпреки че ще е тясно профилирана и едва ли много доктори ще я
четат. Спас определено е хлътнал много навътре в тази работа.
Винаги прочита много внимателно това, което съм написал, но все
по-често се извинява, че не е готов с неговата част. Разполагаме с
достатъчно време и не обръщам внимание на оправданията му.
Мисля, че това го облекчава. Когато се разделяме той не забравя да
изкаже някакво неангажиращо обещание, че ще е по-активен.
Продължаваме да се срещаме и напредваме бавно без особени усилия
от моя страна.
Пролет е и по силата на природните закони бедната
растителност в квартал „Младост“, където е моята квартира се е
събудила за нов живот. През отвореният прозорец лек вятър
полюшва гънките на пердето. Обаждат се невидими птици. Днес е
петък. Излегнал съм се на канапето в хола след работа. Харесвам
това смълчаване на свечеряване. Пуша „Стюардеса“, цигарите „БТ“ са
свършили в кварталния супер. Слагам плочата на Франк Запа и
пускам грамофона. Франк Запа както винаги ме пренася в други
измерения.
Звънва телефона. Това грубо и някак нагло дрънчене нарушава
атмосферата на накъсаните тактове, които се носят из стаята.
Ставам бавно.
– Ало – проговарям сърдито в слушалката.
– Професор Кютукчиев говори. Трябва да ти съобщя нещо
крайно неприятно. Преди малко доцент Спас Спасов почина. Знам,
че бяхте близки…
– ????????????? – Не съм сигурен, че говорим за един и същи
човек. Кой е този Спас Спасов, който е починал?
– Доцент Спасов от ендокринологията, с когото бяхте
приятели.
– Чакайте… Това не може да бъде… Сигурен ли сте, че
говорите за… – сърцето ми бие до пръсване. – До вчера… Дори днес
сутринта го срещнах в асансьора… Как така изведнъж… Сигурен ли
сте…
– Днес по обяд е излязъл от работа, качил се в колата,
паркирана на служебния паркинг, но не тръгнал. Открила го
колежка когато се качвала в колата си. Бил в безсъзнание, но все още
жив. Извикала лекари, сестри, закарали го веднага в сърдечната
клиника на Чирков, но за съжаление не са успели го върнат към
живот. Масивен инфаркт. Мисля, че е направено всичко възможно,
но… Както се казва… изглежда… дошло му е времето… Трябваше
да ти съобщя, бяхте близки…
Сякаш се задушавам, но нямам желание да поемам въздух. Не
мога да говоря, обзема ме внезапен прилив на безсмислие. Държа
слушалката в ръка, откъдето вече не се чува глас. Усещам рязка,
стягаща болка в различни точки на тялото. Как така… „Дошло му е
времето“? Днес сутринта се уговаряхме да се срещнем другата
седмица. И нищо му нямаше на човека. Спас? С целият голям свят в
ръцете му, с неговите стремежи, с Нобеловата награда във витрината
на сънищата му. Не ми достига въздух, сякаш часове преди съм ревял.
Но очите ми са сухи. Гледам телефонната слушалка сякаш очаквам
същият мъжки глас да се изсмее да каже, че това е някаква просташка  шега. Довличам се до канапето и го стискам с всички сили. Пръстите
ме болят. Един черен гарван с извит клюн и злобно око е кацнал на
перилото на прозореца. Хвърлям възглавница, отлита. Какъв
разбойник е живота, не само че не подбира ами и ти се подиграва.
Този мръсник – живота… „Дошло му е времето“ – какво, по
дяволите, означава това? Всъщност, смисълът на понятието
„времето“ е заложен в самата дума. Вярно е, че „времето“ може да ни
погълне когато си поиска, ние сме храната на проклетото време. И
можем ли да разсъждаваме когато става дума за „времето“? Знае ли
някой кога ще му дойде „времето“? Изведнъж се чувствам потънал в
блатото на самотата. Как мога да мисля за Спас в минало време? Това
остаряло момче Спас, всички остаряват, но не и Спас. Как мога да
говоря за Спас в минало време?
Пропускам погребението. Нямам сили да гледам как го вкарват
в гроба.
Взимам всичко което е написал от съпругата му. Сега е
разхвърляно на бюрото с пишещата машина при мен. Има и дебел
тефтер с лични приписки, с много задрасквания и подчертани места,
където Спас явно е сглобявал материали преди да ги печата на
машина. Разглеждам моите и неговите страници, придружителни
бележки със ситния му почерк, сякаш нарочно оставени празни
места. Старая се да спася всичко от неговата работа и тя да стои
жива, актуална, ангажираща, без сянка на това, че е написана в края
на живота му. Той е в стаята и работи с мен.
Книгата се появява по книжарниците в началото на 1987
година. Името на Спас е оградено с черно каре.

––––––-

Валентин Меламед е роден през1949 г. в София, където завършва
Английска гимназия и Медицинска академия. След специализация
започва работа в Института по акушерство и гинекология. През 1991
г. заминава със семейството си за Израел, където и досега живее и
работи като лекар. Автор е на сборник с разкази „Случаят с
Мариана“ (2017), на романите „Бригадата“(2013) и „Прицът (2025).

„Принц“ е вторият роман н на писателя Валентин Меламед. Авторът е много сладкодумен разказвач, честен и откровен биограф на времената, които е преживял, на събитията, които описва, защото  не е само техен свидетел, но и пряк участник в тях. Това обяснява предпочитанията му към реални, а не измислени сюжети, към истински житейски случки и откровени любовни истории.
„Принц“ е безпределно искрено, безхитростно, художествено четиво,
достъпно за широк кръг читатели, които харесват автори с ироничен и
самоироничен стил на изложение. Както в романа „Бригадата“, и тук В.
Меламед редува саркастични сцени от социалистическото ни минало с
разтърсващи със своя драматизъм ситуации от днешната действителност.
Писателският чар на този автор се дължи и на умението му да ни отвежда
отвъд пределите на отделните факти, в тяхната взаимосвързаност и
неизбежност.
За успеха на този „Приц“ има определено значение и кинематографичният език на повествованието, в което невидимата камера на „оператора“ не просто ни показва, а ни въвлича в разказа.
Р. Л.