Здравейте, приятели,

Новият ми роман вече е в печатницата. За мен остана удоволствието да ви поканя на представянето му, което ще се състои на 15 ноември, петък, от 18:30 ч. в АРТ Къща, която се намира на ул. „Дукатска планина” 18. Съвсем близо е до „Пирогов”, втората пресечка на бул. „Пенчо Славейков”. Там беше и премиерата на последната ми книга „Изгрев преди залеза”. Добре дошъл на всеки.

Днес публикувам предисловието на романа „Островът на утехата”, което вероятно би могло да се приеме и като своеобразна анотация.

Бъдете здрави и до скоро!

Васил Пекунов

Сантиментално предисловие

Голямо щастие ме споходи с този роман. Изненадващо и всеобхватно творческо щастие.
Замисля ли се, дълбоко се съмнявам, че е роман. Вярно, прилича. Всъщност има ли значение какъв точно е жанрът на тази творба? Нека го нарека просто сън. Щастливо многомесечно (за мен) съновидение – не само в картини, не само в слово, но и разгръщащо се в два плана, два свята, в две паралелни вселени. Едната – тази реалната, сетивната, тази безкрайната и съвсем близката около клавиатурата на лаптопа. И другата вселена – измислената, въображаемата, уж призрачната, в която се чувствах така приласкан, усмирен и смирен, а най-вече така утешен. „Насъне”, ала и наяве. Но сънят не е жанр, ще рекат мнозина. И защо да не е, ще река пък аз. В края на краищата – всеки сам избира в какъв жанр да твори. А и да живее живота си.

Много по-лесно ми е да определя към кое „литературно направление” принадлежи моя щастлив сън. Как само звучи, а? Литературно направление! Да настръхнеш. Вън от шегата и всякакви високопарни терминологии, отговорът е очевиден. Сънят бе дарена магия. Та и „литературното направление” какво друго да е освен магизъм.

Нека обрисувам само с няколко думи какво представлява магизмът, поне що се отнася до този мой личен скромен опит.

Той е свободата да се впуснеш в приключение, да побъдеш какъвто искаш там, където те отнесе съдбата – та ако ще да е насред Тихия океан.

Той е свободата да не търсиш преднамерено и да не те гнети натиска на някакви „специални” послания, които искаш да втъчеш, вплетеш, че и да вбродираш в тъканта на словото. А просто – волен – да му се радваш на словото как волно се самотъче, самоплете и самобродира, без го е еня за всякакви послания. И от време на време да осъзнаваш, че посланието „само” се е втъкало, че посланията някак вече са там, бродирани са вече, вътре са, живеят си насред словото и нищо не може да ги изтръгне от него. Понеже слово и послание са станали едно цяло.

Магизъм е да се радваш на самия процес на писането, на създаването на писанието: на приказния морскосиньо-екваториалнозелен свят, който словото само създава; да се радваш на приключението си в този свят и често-често да забравяш, че той е само цветна картина, родена във въображението ти. Нима?

Магизъм е да пишеш, съвсем наближавайки 70-та си годишнина, и да се чувстваш детето, което четеше някога си Жул Верн или Карл Май, но същевременно да усещаш поне част от тръпката, която е била така щедра да благослови Жул Верн и Карл Май.

Божи дар е способността ни да сътворяваме каквото и да е – роман, картина, „Лунната соната”, мостовете на Кольо Фичето и Кьолнската катедрала или вкусна супа, красива рокля, дялкана свирчица. Ала дваж Божи дар е да я разпознаваме, да я обгрижваме, да я ползваме в служба на Светлината. И да ѝ се радваме на дадената ни свише способност да творим – тази Божия искра у нас – каква е необятна и благодатна.

Голямо щастие ме споходи с този сън. Споделям го.

ОТКЪС ОТ НОВИЯ РОМАН НА ВАСИЛ ПЕКУНОВ

– Не си записа нещо, което така и не успя да провокира съзнанието ти, но те тормози вътрешно – заговори някак бащински. – Колкото и да ти е леко и свободно на сърцето и душата, все пак изпитваш съпротива да бъдеш възпитаван, нека така да се изразя. Боиш се, че ще те възпитавам, ала всуе се боиш.

Иво не вярваше на ушите си.

– Няма да те възпитавам на острова – поклати глава учителят. – Никъде и никога няма да те възпитавам. Това не е в моите правомощия.

– Правомощия…

– Да, правомощия, добре чу. Аз съм мощен там, където имам право да действам. Дадено ми е правото да бъда мощен там, където ми е силата.

На Иво му мина през главата, че допреди минута се имаше за юрист. „Дрън-дрън”, както би казал Митко.

– В твоите погрешни представи да бъдеш възпитаван, означава да бъдеш преднамерено, изкуствено променян – пък даже да е към по-добро. Ти не приемаш промяната ти да бъде плод на изкуствен натиск. Ако ще се променяш, искаш да бъде естествено.

– Никога не съм се замислял – вметна глухо Иво.

– Замисли се и ще се убедиш колко съм прав. А сега запомни: аз съм голям фен на естествените промени у човека.

Фен! Мили Боже – фен!

– Което не изключва естествените промени да дойдат и чрез възпитание. Напротив, включва го.

– Да…

– Аз обаче няма да те възпитавам нито естествено, нито изкуствено. Просто ще те обичам – и готово.

– Кое готово? – попита по детски Иво.

– Което е според промисъла.

…………….

– Истинският учител никога няма да провокира или да накара когото и да било да излезе от пътя си, начертан от промисъла Божий, съгласен ли си?

– Така съм чел и аз.

– Ти си на пътя си – рече учителят Бели. – Твоят личен път се състои от няколко ленти, а ти си пред избор по коя да продължиш. Но си застанал здраво на пътя си. Затова и ти е леко на сърцето и душата. И свободно въпреки нелекия избор.

Иво тихо преглътна.

– Така погледнато… Звучи просто…

– Простотата и истината са ако не братя, то поне първи братовчеди.

– Да.

– По бащина линия. По линия на Отца.

……………………………….

– Виж сега, аз съм умен вече – бе отпочнал отдалеч отецът. – По-преди бях по-прост. Бях обикновено дете, младеж, свещеник, моряк, островитянин… Някъде по пътя поумнях и знам, че такъв дълъг живот се дава заради някаква цел. Някога си, в библейско време, хората са живеели толкова дълго, че и още повече. Оттогава не живеем дори до сто години, а аз не умирах и не умирах. Започнах да се питам защо. Отговарях си и помъдрявах. Намираха се и люде около мен, които ми бяха съветници и по тая загадка, а тя е ако не най-важната, една от най-важните загадки на света. Та те ме съветваха кое как е и  защо е в моя предълъг живот и защо той продължава. Знаеш ли кое е основното?

– Слушам, отче.

– Основното е, че всяка сутрин се събуждах с някаква задача, която трябваше да изпълня. Шаманите ми поставяха задачи – не като на ученик в училище, а като на приятел и сътрудник. Съвместен труд полагахме и комай още полагаме. Или трябваше да се грижа за някого. Или трябваше да науча нещо, а то ми отнемаше половин век. Покрай други задължения, успоредни с научаването. Ева се появи в най-последно време. Винаги, ама винаги имах какво да върша. Да?

– И другите възрастни хора, отче – вметна Иво, – имат какво да правят, ама умират.

– Абсолютно вярно. Но постоянно мислят, че вече са остарели и ги чака смъртта. А аз просто живеех и не мислех за смъртта изобщо – особено през последните около 200 години, когато поумнях, доколкото ми стигна умът. Голямо изкуство е просто да живееш, сине, без да се занимаваш със смъртта дори в мислите си.

Иво се бе превъзбудил.

– Нали не искаш да ми кажеш, отче, че ако не мисля изобщо за смъртта, това ми дава възможност да продължа да живея стотици години?

– Не, не искам – кимна търпеливо старецът. – Дума да не става, това е глупост. Съществуват още много фактори, още десетки причини за дълголетието и една от тях ти я споменах одеве – изкуството е просто да живееш. Сетне следват още един куп причини, а накрая стои най-високата, най-сърцеведущата и най-простичката: Божията воля, Божията милост, Божият промисъл за този ти конкретен живот, тъкмо за твоя. По някакъв начин и поради някакво основание моята душа е отговорила в този ми живот на тези условия, тоест била е в съгласие и в хармония с тези причини – и аз доживях до днес. Грижех се за здравето си, чедо, ти какво си мислиш! Изпълнявах указанията на по-мъдрите и по-дълбоките от мен, а бях благословен наоколо ми винаги да има такива хора. И късмет извадих много пъти, ама то късметът е покорен и доброволен слуга на Божия промисъл, как иначе? И така до днес. Не беше лесно, но никога не се оплаках на Господ за решението му за мен. Не изхленчих нито веднъж да ме прибира вече. Ще попиташ ли защо?

– Питам.

– Не е защото не съм преминавал и през много трудни периоди, момчето ми. Не е защото не ми е идвало до гуша от време на време. А защото е много глупаво. Сякаш Господ не знае какво върши, та му е нужен твоят хленч, за да те прибере, ако вече няма какво да правиш долу. А да се представяш като глупак пред Господ, ми се струва доста глупаво. Пък и гордост бива да проявява човек, поне пред Господ да се държи прилично.

Предишна статия17 въпроса за „Покаяние Господне“
Следваща статияРумен Леонидов: Журналистиката вече не е „перо и меч“, а медиатор между Черния връх на властниците и долините на Народните потоци