Оцеляването след загубите ни помага да се намерим, казва писателката Кристин Димитрова

Романът представя историята на българина Лазар, който по време на почивка в Италия разбира, че майка му е починала и трябва да се върне в родината. Погребението става повод героят да се натъкне на внимателно пазена тайна. Той тръгва да търси истината и след всяко преодоляно препятствие въпросът „кой съм аз“ приема нов отговор.

„Ще се върна за теб“ излезе на книжния пазар на 12 юли.

Пред БТА авторката коментира, че медиите често представят биографиите на преуспелите, докато литературата – живота на дъното. „Но какво се случва с онези, които са далеч от някакъв величав успех, но и не са безнадеждното дъно? Повечето от нас са точно това“, каза тя.

Г-жо Димитрова, каква история представя „Ще се върна за теб“?

– Това е историята на един млад мъж от поколението, което първо напуска България, за да си търси късмета из Европа, но не може да се каже, че го е намерил.

Той е бивш тенисист от София, син на оперна прима и съдия. Атлетичен, но мързелив, красив, но проблемен партньор, умен, но празноглав. С две думи, не е цвете за мирисане. На 37 години е и това го поставя на границата между младостта и средната възраст, а тук за самочувствието се искат и някакви професионални постижения, каквито той няма. Работил е като фитнес треньор, мияч на стъкла на високи сгради, учител по физкултура, шофьор, барман, спасител на басейн в санаториум и прочее стратегии на оцеляването. Специализирал се е в изсмукването на пари от богати жени и тук-там приятели. Казва се Лазар. Името му е малко странно, но има значение в книгата.

Докато е на почивка с новата си приятелка в Италия, получава съобщение, че майка му е умряла и трябва да се върне в България за погребението й. Оттук нататък му се случват много неща, от които той разбира, че малко от онова, което знае за себе си, е вярно. И тръгва да търси истината.

Медиите често ни занимават с биографиите на преуспелите, а литературата – с живота на дъното, с безнадеждната бедност на социалните губещи. Но какво се случва с онези, които са далеч от някакъв величав успех, но и не са безнадеждното дъно? Повечето от нас са точно това.

Този баланс ми трябваше, за да поставя фокуса върху психологията на героите, върху техните умни и глупави решения, чрез които променят животите си един на друг.

Основната част от действието в романа протича в България, сред човешката мрежа, в която всички участваме. Това е един днешен свят, който се е разпилял по света, върнал се е, размесил се е, самият той вече не знае какво е, знае само, че трябва да върви напред. Такъв е и героят ми. Лесните определения са се разпаднали, но това не означава, че няма какво да обичаме. В книгата ми става въпрос за хора, а не за теории.

Защо казвате, че историята започва като фантазия, но завършва като реалност?

– Това се разбира в края на романа. Убийте ме, няма да ви кажа защо.

Впечатление прави връзката между майка и син. Защо според Вас се стига до това отчуждение между родителя и детето – дори когато привидно отношенията им не са поначало опетнени? Обратимо ли е то?

– Може би всичко в човешките отношения е обратимо, но преди това трябва да се изясни истината. Без нея не може да се продължи на здрава основа, а някои истини са прекалено трудни за разкриване. Колкото повече тайни са заровени в миналото, толкова по-необяснимо става изкривяването на реалността по-нататък.

Скритото обръща ролите. Жертвата може да се окаже причинител, а арогантният – уязвим.

Как загубата може да ни помогне да намерим самите себе си?

– Дори не „загубата“, а „загубите“. Оцеляването след тях ни помага да се намерим.

Има една източна притча за човека, който искал да се сдобие с мъдрост. Помолил се от сърце. Още същата вечер насън му се явил един дервиш и му казал: „Оставяй всичко и тръгвай.“

– Ама как? Имам пари, имоти, жена, деца? Как да тръгна, къде да тръгна?

– Оставяй всичко и тръгвай – повторил дервишът и изчезнал.

Човекът оставил дома си и тръгнал, накъдето му видят очите. Скоро паднал изтощен от глад и умора. Намерил го някакъв непознат, предложил му работа във фермата си, двамата постепенно се замогнали, животът им станал удобен, докато една вечер дервишът пак не се явил в съня на търсещият мъдрост. „Оставяй всичко и тръгвай.“

И така той оставял и тръгвал, спасявали го различни хора, той се вдигал на крака и пак трябвало да остави всичко, докато в един момент се оказало, че знае всички отговори. Установил се в някакво градче и хората отвсякъде идвали, за да му искат съвет. Веднъж един от тях го попитал: „А как така знаеш отговорите на всички въпроси?“, на което нашият герой, вече мъдрец, му отговорил: „Виж, това вече не знам“.

Това е пътят на странстващия дервиш, пътят на научаването – и за себе си, и за света. Така че нека не бързаме да съдим, че този, който цял живот е правил едно и също, е по-умен от онзи, който през същото време се е блъскал с живота, пък било то и поради търсене на лесното.

Всъщност думата за странстващ дервиш е „факир“.

Тази година в Индия излезе книга с Ваша поезия, както и антология с Ваше участие. Как започна това професионално познанство и партньорство с индийския поет Рудра Киншук? Какъв е интересът към българската литература от страна на индийските читатели? 

– Нещата се случиха в обратен ред. Първо Рудра Киншук събра стихотворения за антологията си – свърза се с мен, попита ме дали съм съгласна да публикува еди-кои си мои стихотворения в нея и аз, разбира се, се съгласих. Къде ги беше открил, как беше стигнал до тях, нямах представа. Антологията излезе. И след публикуването й, той се свърза отново с мен, за да ми каже, че би искал да направи отделна книга с мои стихотворения. Изпратих му около 60 стихотворения, които сведе до 36 и ми каза приблизително за кога е запланувана книгата. На мен все още не ми се вярваше, че нещо ще се случи, до момента, в който той не ми поиска и встъпителни думи за българската поезия, и аз си дадох сметка, че книгата вече почти е станала.

Всичко мое, което е виждало свят навън, се е случвало по този начин. Някой се е свързвал с мен и така е започвало. Понякога дори преводът първо е излизал, а после са се свързвали с мен. Така се случи със „Сабазий“ в Беларус. Нямам връзки, нямам протекции, нямам кой да ми плаща преводите. Тук бих искала да спомена имена на преводачи, на които съм безкрайно признателна. Това са Рейнол Перес Васкес, Грегъри О’Донъхю, Виктория Димитрова Попова, Олга Петревич, Габи Тиман, Томас Фрам, Том Едуард Филипс, Параскива Бобок, Ондржей Заяц, Душко Крстевски и, разбира се, Рудра Киншук. Доколкото разбирам, интересът му към българската поезия нараства. Ако нещо е станало добре, нормално е да се очаква повече.

Кристин Димитрова е родена през 1963 г. в София. Завършва английска филология в Софийски университет „Св. Климент Охридски“ (СУ), където сега работи като главен асистент в катедра „Чужди езици“. През периода 2004-2006 г. е редактор в седмичната притурка за изкуство и култура на в. „Труд“ – „Арт Труд“. Автор е на книги като „Тринадесетото дете на Яков“, „Образ под леда“, „Затворени фигури“, „Лица с преплетени езици“, „Хората с фенерите“, „Таро: вратите навътре“, „Любов и смърт под кривите круши“, „Сабазий“, „Тайният път на мастилото“ и др. 

Кристин Димитрова е носител на наградата на в. „Труд“ за поезия (1996), награда за поезия на в. „Век 21“ (1997), „Златната метафора“ на изд. „Аб“ (1997), втора награда за отборно участие в Олимпиада за поетичен пърформанс, Стокхолм (1998), трета награда за фантастичен разказ „Аргус“ (2001), награда на Сдружение на български писатели за поезия (2003) и др. През 2006 г. печели анонимен национален конкурс на изд. „Инк“ за писане на роман като част от международната програма „Митовете“ на шотландското издателство „Canongate“. Резултатът е книгата „Сабазий“. 

Стихове и разкази на Кристин Димитрова са публикувани в антологии и литературни издания в Австрия, Англия, Германия, Индия, Ирландия, Исландия, Италия, Канада, Литва, РС Македония, Полша, Русия, САЩ, Сърбия, Турция, Унгария, Нидерландия, Хърватия и Швеция.