ОТНОСНО ЕЛИЪТ
1.
Преди време ходих за сърнели. През октомври те се появяват из полята край Пловдив. Избликват в синурите, от свободната воля на Природата. Денят бе добър. Имах слука. Сърнелата е горделива гъба. Не се крие, вижда се отдалеч. Изящна е във всичките си фази – от забуленото си разтваряне до равномерното си сияние. Висшия знак на красотата е тя.
С тия мисли – за Бог и за проявленията му – крачех през тревите. И пътьом ги откривах. Бяха навред. И в оголените клони на овошките (като алвеолите на дишащите ни дробове), и в есенната склонност на въздуха към лилавото от спектъра на светлината. Така стигнах орехите до пътя. Тогава го видях – дребен мъж, тъкмо си тръгваше. Държеше шепа орехи, целия грееше. Бе получил дар от дървото. Последният. Най-щедрият. Божият дар за бедняка. До мъжа клечеше пес. От ония, които си назначават стопанина през ден. Молекула на свободата, помислих си. Летлива, нетрайна, но вечна. Скрепена от два атома на свободната воля. Двама скитника.
Мъжът докосна дървото. После раздвижи устни за благодарност. После му се поклони и си тръгна. Песът се поколеба, но не ме припозна. И поради липса на друг временен Бог, последва мъжа.
2.
Не дръзвам да обяснявам Бог. Не търся доказателства. Просто вярвам в него. Без да питам, без да се съмнявам. С годините отбелязвам: невярващите са многословни. Лутат се в хаоса си. Тършуват в себе си, не се намират. Оправдават липсата си на вяра с пустословие. И все редактират човека, небесната му кройка. Перманентни пандемични революционери. А аз се дивя на простите решения на света. И в мен, и около мен. Защото чрез тях говори Творецът. Спомням си, как стъписан, срещнах мисълта на Окам: твърдеше, че от решенията за едно нещо най-простото е най-вярното ( като реплика на древното римско sine necessitate *). Както и 432-те херца на Вердиевото Ла – вибрацията на вселенската музика. Както и чистия математически ред на божия порядък – числата на Фибоначи. Златното сечение. Еднакво във всички структури на съвършената вселена. Така, премествайки тялото си напред през времето, а мисълта си назад, към извора, установявам единоначалието на света. И падам в прегръдките на Бог. Така, както тичащото дете – в родителските обятия.
3.
Но да се върнем на оня мъж. Все виждам поклона му към ореха. И онова нямо движение на устните му. И се питам – дали някога, някъде, там, след прогонването ни от Едема, така не се е родила и Тя – първата ни пра-молитва към Бога. И странно, по визуална асоциация, върху устните на мъжа се наслагват каменните устни на Емили Дикинсън от паметния й стих:
Ако не съм вече жива –
щом дойдат ония птички –
дай на червеношийката
от паметните трохички.
Не бих ти благодарила –
никой не ще ме пусне –
но знай – че съм опитвала –
с мойте гранитни устни.**
А после за да свържа (или отключа!) хаоса на асоциациите, си спомням как до нас, в мътния есенен ден, встрани от ореха един слънчев лъч проби за миг, пламна и угасна в крайпътната вада. Досущ както в стиха от „Литъл Гилдинг“ на Томас Стърнс Елиът:
“ Когато късият ден е най-светъл, от мраз и огън,
краткото слънце възпламенява водоеми и канавки
в безветрен студ, който е топлината на сърцето,
и отразява във воднисто огледало
блясък, който в късния следобед е слепота.“
И така се озовавам пред Поета и неговите „Четири квартета“ ***
4.
„Вие не сте тук, за да свидетелствате,
да се информирате, да задоволявате любопитството си
или да давате отчет. Вие сте тук да коленичите,
където молитви са се сбъдвали.“
Цитатът е от„ Литъл Гилдинг“, един от четирите квартета, донесли нобеловата награда на Елиът. Хронологично той е писан последен, но точно така както разплетената нишка на Ариадна извежда от Лабиринта, така и Литъл Гилдинг увенчава религиозно-поетичното чувство на Елиът в квартетите му – този поетически апотеоз на 20 век.
Няколко, според мен, са християнските стълбове в тях.
Божието проявление чрез Природата.
Молитвата като смирение и помирение със света.
Свещеният съюз между Жената и Мъжа.
5.
„Не зная много за боговете; но мисля, че реката
е силен кафяв бог — навъсен, буен и неудържим…
…………………………………………………………………..
Морето има много гласове,
много богове и много гласове.„
Драй Сълвейджис
„Дали към нас ще погледне слънчогледът, поветът,
провесен надолу, към нас филизи поднесъл,
дали ще ни сграбчи и прегърне? „
„В хлад
пръсти на тис дали ще се вият по нас?“
Бърнт Нортън
Многолика е Природата при Елиът. Присъства навсякъде – и в дребния фрагмент, и в могъщото сравнение. Елиът случва поезията си не интровертно, а на границата на вътрешния си с външния свят. Това превръща обективното битие в негов събеседник и Учител. Елиът живее поетически в свят с духовен вертикал. Всичко в него е подредено от Една воля. Всяка промяна в тоя порядък отключва поетическото му резониране. Както, например, разместването на годишните времена, тия божи фундаменти на битието. Тогава усещането за нарушения порядък е най-остър и болезнен. Вероятно някой действителен пролетен прорез през ноември е бил хирургическия срез в съзнанието на Елиът. И именно той е отключил „Литъл Гилдинг“:
„Пролетта сред зима е самостоятелен сезон
вековечен, макар и прогизнал по залез…
……………………………..
Между топене и заледяване
сокът на душата потръпва. Няма мирис на земя
или на нещо живо. Това е пролетта,
но не по договора на времето. Сега живият плет
побелява за час в краткотрайни цветчета
от сняг, цъфтеж по-внезапен
от летния, нито напълване, нито повяхване,
не по плана на размножаването.
Къде е лятото сега, невъобразимото
нулево лято?
Или в „Ийст Коукърг“:
„Какво ли ще прави ноември, какво ли
с оная тревога на ранната пролет,
на лятната жега със съществата,
с кокичета, виещи се под краката,
и ружи, които се целят високо…“
Но защо, питам се, точно това пластово разместване в асоциативната сетивност на Елиът е така важно за него. И изобщо за смисловото развитие на „Четири сезона“. И отговорът е един: Защото за Елиът Природата е Божие проявление. Тя е сътворена от Него ( … че всичко що прави Бог ще бъде вечно; Не е възможно да се притури на него, нито да се отнеме от него, Еклесиаст) и само той владее конструкцията й. И всяко пренареждане иде, за да ни покаже къде е ЧОВЕКА и къде е ТВОРЕЦА в техните крехки отношения между ДЕТЕ и РОДИТЕЛ. Всяко природно пренареждане е знак свише, предупреждение и възмездие, а всяко несъобразяване с тоя ред, е катастрофа. Защото разрушената от човека хармония е човешка вина. Оттук, ако мога така да го формулирам, е и дълбокия религиозен драматизъм на „Четири квартета“. Оттук е и преосмисленото сократово твърдене, че тялото ни ( soma) e гроб на душата, за да се извиси до християнското натъжено презрение към материалното, което е унизило съвременния човек до обезличаване на самата идея за него.
„Тук е мястото на недоволството…
……………………………………………………………………
Нито обилие, ни празнота. Само проблясък
по напрегнати износени от времето лица,
отвлечени от помрачение чрез развлечения,
пълни с помисли, изпразнени от съдържание
в подпухнала апатия без съсредоточеност
хора и хартии, завихрени от ледения вятър,
който духа преди и след времето,
вятър вдишван и издишван от нездрави дробове,
времето назад и времето напред.
……………………………………………..
Те всички отиват в мрака,
в празните междузвездни пространства, празните в празното,
капитаните, банкерите, славните литератори,
великодушните меценати, държавниците и управниците,
видни служители на обществото, един председател на много комитети,
индустриални крале и дребни предприемачи, всички отиват в мрака,
и в мрак са Слънцето и Луната, й „Готския алманах“,
и „Вестник на фондовата борса“, и „Ръководство за ръководители“,
й е студено чувството, и е изгубен мотивът за действие.
…………………………………………………………………………………….
или както, ако подземният влак в метрото спре твърде дълго между две гари
разговорът се възбужда и затихва бавно в мълчание,
и виждаш зад всяко лице как умствената празнота се задълбочава,
за да остане само растящият ужас, че няма за какво да се мисли…“
казва в квартета „Ийст Коукърг“ Елиът, за да постанови пак там нашето човешко място в съвършената уредба на света:
„За нас е само да направим опит. Останалото не е наша работа.“
6.
Иносказателният наратив на „Четири квартета“, идещ като от амвон, иска остро, съсредоточено внимание за разбиране, за проникване, за разчитане в дълбочина на посланията, но едновременно с това е и леко унасящ съзнанието, вкарва го в онова полубудно състояние, в което реалността гради други светове в притихналия ти мозък и те препраща в нови, неимоверни пространства, меко, леко, като будуване под приятна, повърхностна етерна наркоза, на границата на реалността и преддверието на съня. Състояние, в които не разбираш, но чувстваш истината на Вярата. И като на дете вече не ти трябва посредник, ти си Той и Той си ти. На места синтаксисът е като при говоренето на Христос в Гетсиманската градина, на други е библейски печален като при рециталния словоред на Еклесиаст:
„Има време за всяко нещо, И срок за всяка работа под небето:
2 Време за раждане, и време за умиране; Време за насаждане, и време за изкореняване насаденото;
3 Време за убиване, и време за изцеляване; Време за събаряне, и време за градене;
4 Време за плачене, и време за смеене; Време за жалеене, и време за ликуване;
5 Време за разхвърляне камъни, и време за събиране камъни…“
Книга на Еклесиаст, Глава 3
А Елиът сякаш диалогира с него:
„Къщите живеят и умират: има време за градене
и време за живеене, и раждане,
и време вятърът да чупи разхлабените черчевета
и да тресе ламперията, по която тича полска мишка,
и да люлее парцаливия гоблен с втъкан девиз безмълвен.“
Ийст Коукърг
С този елегизъм Елиът пресича и вечната тема на живота. И разсъждава над градежната му формула. А тя е свободната воля на мъжките и женските атоми, свързващи молекулата на живия живот. И тук Елиът е верен на времевия си прочит на случващото се, на времето като обединяващо своето начало и край в едно безвремево битие, в което всичко се повтаря за вечен живот. Любовта, телата, и душите също. Но с християнския градеж на кратката ни човешка телесна направа:
„…и ще ги видиш да танцуват около огъня —
съдружието на жена и мъж
в танц, който означава бракосъчетание —
едно достойно и уютно тайнство.
Двама по двама — необходимо съпричастие,
хванати за китките или за раменете
в израз на съгласие…“
Ийст Коукърг
-
7. При личности с формат, който не се побира в едно или няколко човешки поколения, и за Елиът, няма съдбовно решение, което да е взето случайно. За да поеме по пътя на Вярата, означава, че мислено е извървял и всички останали възможни пътища на Съдбата. Квартетите са писани преди и през времето най-голямата месомелачка – Втората световна война, а Елиът е един от поколението на l’entre deux guerres. Загубеното поколение. Преживялото най-големия хуманен крах. И той е един от стигналите стената на отчаянието, а като поет и мислител и до края на Словото, като съвсем естествено в миговете на крушение е допускал и мисълта за края на думите ( Finem verba ****) ,за тоталната им безполезност.
„ И така, ето ме, на средния път, преживял двайсет години —
двайсет години, предимно погубени, годините на l’entre deux guerres ****—
в опит да се науча да използвам думите, а всеки опит
е напълно ново начало и различен вид провал,
защото си се научил да надвиваш думите само
за целите на това, което вече няма нужда да казваш…“
***** (фр.) — периодът, между двете войни.
…………………………….
„Поезията не е от значение.
Тя не е (да го кажем пак) това, което се очакваше от нея.“
Ийст Коукърг
И точно тогава той още по страстно продължава предначертания си път на Вярата. И го прави с „Четири квартета“, защото „По-блажен е онзи, който слуша Словото Божие и го пази“(Ев. Лука 11:28), а и защото „родът човешки не понася твърде много реалност“ не понеже не може, а понеже реалността на материалния свят е само преддверие към духовните светове, за които го е създал Творецът.
„Върви, върви, върви — каза птицата, — Родът човешки не понася твърде много реалност.“
Бърт Нортън
-
Елиът постави капан на витиеватите богоборци. Докато литературната критика се занимава с непостижимия му стих, структурата на изказа( така близка до проповедта от амвона), с неизбродните пластове културни и исторически препратки и прочие, поетите се влияят и неволно или волно преписват, подражават на стила, плагиатстват образите, интерпретират темите, а зад тях манипулаторите се опитват да подредят гения на Поета в редиците на политическите си проекти, само малцина отбелязват или просто дръзват да отбележат общото и в „Четири квартета“, и в цялото творчество на Елиът. А то е, че той
