„ОТЛОМКА НИЩОЖНА ОТ ВИНАГИ ХРАБЪР НАРОД  МЪЧЕНИК”

В Санта Барбара, Калифорния, прекарах най-спокойните, най-красивите и най-щастливите години от моя живот. Там работих и преживявах, учих и преподавах, създадох семейство и ми се родиха деца, сприятелих се с местните и живях прекрасно. Като е така, защо се върна в България г-н Алтънков, като ти е било толкова хубаво, а, де? Също както всяка крушка си има опашка, тъй има и причина и основание за всяка човешка постъпка, па била тя и най-глупавата или погрешна. Ако има време и възможности ще се върна на този проблем, но засега толкова. Там изкарах 25 години от 30-годишното ми изгнание. Втората ми емиграция, сега карам третата.

Градчето не е много голямо – около 80 000 жители, но с прилежащите градчета и поселища-сателити, се събират около 200 000. Калифорнийският Университет в Санта Барбара – където съществуват още три колежа – по мое време имаше над 20 000 студенти, повече от софийския и току-що беше отбелязал милионното постъпление в библиотеката си, която беше по-голяма от Народната библиотека в София. Но България беше около 8 милиона, а Калифорния почти четири пъти по-голяма. А пък отделните кампуси на Калифорнийският университет са десет: Бъркли, Дейвис, Ървайн, Лос Анжелес, Мерсед, Ривърсайд, Сан Диего, Сан Франциско, Санта Барбара и Санта Крус. Губернатора ни Роналд Реган твърдеше – и с право – че Калифорния е четвъртата по мощ икономика в света: след САЩ, Япония и Германия. През 1970те години Китай още не се беше развил както сега, а СССР беше далеч назад.

Значи и с парите не беше зле. Най-богатият щат с най-малко бедни хора. А ако нямаш много пари и на това му се намира колая. Няма да харчиш за зимни дрехи, шал и ръкавици, не ти трябват и обувки, две тениски, джинси, чифт сандали и си готов. И пиячката евтина, Калифорния произвежда страшно много вино и то не е много различно по вкус от нашето. И както тук – има за 5 долара галона (3.6 литра) има и за 50 долара бутилката. Кеф ти риба, кеф ти паламуд!

Дал Господ на Америка, а на Калифорния – изсипал още повече. Океан, пустиня, природа и красота, големи градове (Лос Анжелес и Сан Франциско, но Сан Диего и Сан Хозе, вече по-големи от него) и кокетни, малки местенца: Сосалито, Палм Спрингз, Монтерей и, разбира се, моят град. Сърфа в Калифорния е прочут, той е необходима точка в пътешествието на световните сърфисти, които го гонят – в зависимост от сезона – от Австралия през Флорида до Калифорничка и оттам – Хаваите. Хвърлят се и се спускат виртуозно по вълните и живеят само с мисълта за сърф, разбира се и за съпровождащото го веселие – вечен купон с мацки, танци, музика, питиета, а вече и наркотици, лек и безгрижен живот. Кой за к’вото учил! Или мечтал.

Студентското градче се казва Айла Виста (Isla Vista). Калифорнийците са маниаци на испански, но все гледат да го поангличанчат,  зер те са си присвоили щата (който го е нямало по това време) от мексиканците, които пък са го отвоювали от испанците. Плячка, с други думи. На испански, например, е ИСЛА Виста, а му викат АЙЛА Виста. Иди му търси края, но мехиканос са се примирили, па какво ли и могат да сторят. По думите на Порфирио Диас (1830-1915), който е бил седем пъти президент на Мексико: Бедно Мексико, толкова далеч от Бога и толкова близо до САЩ…

По мое време там живееха около 25-30 000 души. Не всички бяха студенти (4 000те хиляди преподаватели живееха на по-така места), имаше и обикновени хорица, по едно време пристигнаха 30тина семейства Хмонг, или Мяу-хора, след като Сайгон падна в 1975 г. Те са много интересно деяние, за което заслужава да се пише, понеже са почти неизвестни в света. Аз се запознах и даже се сближих с тях, един път им бях Дядо Коледа. Картинки, абсолютно първобитни, нямат литературен език нито книжнина, бяха съюзници на САЩ във войната (във Виетнам бяха потиснати от самите виетнамци и затова американците се погрижиха за тях и ги изтеглиха). И други хора живееха в студентското градче и беше въобще оживено и много гот.

Тогава там имаше 6 църкви и нито една дискотека, не за друго, а защото в света още нямаше дискотеки. Иначе студентите си се веселяха също както подобните им из целия свят. Точно бяха излезли на мода и меките наркотици – и те дойдоха от Виетнам. И за тях – друг път.

Сега сверих с Гугъл: не шест, а 12 църкви изброих в Айла Виста: Сейнт Майкъл Християнска църква, Сейнт Марк Университетска общност, Обединена методистка, Мормонска, Епископална, Светлина и Живот църква в Айла Виста, Къща за молитва Айла Виста, Юбилейна Християнска църква (без деноминация), Университетска църква Голита, Пйонг Канг Църква (вероятно за виетнамците), Шабад към Университета и Православната църква „Св. Атанасий”. Последната се основа и изгради когато аз бях там, тя беше към Антиохийската патриаршия и с нея православните църкви в Санта Барбара станаха пет: две гръцки, две руски и тази. Тогава. Сега ги виждам само три – руска, гръцка и антиохийската. Изброих общо 29 църкви в Санта Барбара (и прилежащите селища). Две са синагоги, джамии няма. Не се чудете на броя на църквите; американците са религиозни и упадъчният атеизъм още не ги е напълно завладял.

Освен гърци, евреи, руснаци, хмонг и виетнамци в Санта Барбара живеят кои ли не и какви ли не. Една трета са мексиканци и шикано (второ поколение). Поляци много – къде ли ги няма по много, сигурно извън Полша живеят още толкова, самите те наричат диаспората си Полония, а Родината – Полска. Niech żyje Polska! Ирландци, италианци не ги броя, те са си отколе американци. Сърби, унгарци и, разбира се, нашичките българи. И те не бяха малко, навремето имаше поне 30 семейства, а имаше и приходящи, нали сме на пътя между Л.А. и Сан Франциско. Имаше и арменци.

За тях става вече дума. Арменците, за разлика от други малцинства, не са шумни, не предигат, траят си и си гледат живота и занаятите. Те са ветерани в емигрантството, разселват се – или ги разселват горе-долу от IV век (сл.Хр., разбира се). Но са добрички, вливат се в новите си местожителства доста плътно, държат на произхода, езика и вярата си без да са фанатици и въобще произвеждат чудесни емигранти, особено трето поколение и нагоре. Навсякъде са приети добре и никой не ги мрази. Шарл Азнавур и Силви Вартан. Ами Крикор Азарян, Хайгашот Агасян, Юлия Берберян, Вили Казасян и Еди, Ами Кеворк?

В Санта Барбара нямаше повече от 20 семейства, но те не са и много забележими, та кой знае. Един от тях (поне) живееше в Айла Виста, много почтен човечец, на години, тогава беше на около 70-75, младите хора му бяха много приятни, беше им приятен също. Беше добре образован, интелигентен, мисля инженер по професия и с интелектуални не само наклонности, но и способности. Познавахме се макар че никога не станахме близки, той не предразполагаше, беше благ и възпитан, лесно се говори с него, но е мъчно да се сприятелиш. Имаше и разлика в годините ни – аз бях почти 40 години по-млад.

Беше пътувал много из света. Мисля, че е роден в Ерзурум, бил бебе по време на първите кланета върху арменците -1895-6 г., избягали в Персия, после се върнали и 6 годишният Куркен бил свидетел на убийството на брат му Агоп пак от турците. Завършил в Москва, после станал доброволец в края на Европейската война, бил се за освобождението на Армения, големи приключения, убили зет му в Карс, след влизането на съветските войски в Армения се мести в Москва, жени се и към 1930 година се изселват в Иран.

Там работи и строи, забогатява, обикаля света, познавал се е с гръцкия цар Георгиос II и египетският Фарук, а се е твърдяло и че се познава лично с Троцки, Сталин, Микоян, Калинин и други видни болшевики. Преселват се в Калифорния след Втората световна война. Част от тези сведения научих по-късно, след смъртта му. Вероятно г-н Янигян и жена му Шушаниг – лекарка са били заможни и добре в материално отношение, понеже не го помня да е говорил за професионална кариера в Америка. Разбрах, че е написал седем книги на оригиналния си език, след това преведени на френски, немски и английски. Занимавал се е с театрална и постановъчна дейност и така го помня и от Айла Виста. Повечето от познатите и приятелите му там бяха млади хора и даже мисля, че беше организирал някаква театрална трупа за и с тях. Мил и приятен човек.

На 27 януари 1973 г. радиото, телевизията и целият град прогърмя от новината, че турският консул в Лос Анжелес и неговият помощник са били току-що застреляни и починали от раните си. Случило се е в хотела Билтмоъ (Biltmore), най-скъпият и елегантен хотел в Санта Барбара. Убиецът е 78-годишният американец от арменски произход Куркен Янигян, който е бил арестуван без да оказва съпротива и е направил пълни самопризнания.

Оказва се, че той е извършил убийствата в пълно съзнание и предумишлено. Двамата турци са били примамени от него в Санта Барбара, където е ангажирал стая за целта, с обещанието да подари на турската държава – чрез тях – маслена картина, някога принадлежала на султана Абдул Хамид, както и една стара турска банкнота – колекционерска ценност –  върху която са били положени подписите на гръцкия крал, на египетският Фарук и други известни европейски и световни политици и държавници.

Пред съда Янигян не отрече постъпката си, нито се разкая, но обясни че убийствата имат изключително политически характер. Чрез тах той отмъщава за всички злини нанесени от турските правителства върху неговото семейство и върху целия арменски народ. Подчерта също, че постъпката му е акт на възмездие за арменския геноцид. Мисля, че покрай оправданото възмущение предизвикано от това, което е извършил, немалко бяха гражданите, които дори да не оправдават постъпката му, не са били несъгласни с неговите доводи.

В САЩ няма понятие нито казус „политическо убийство”. Макар че убийството да не е федерално престъпление, всеки отделен щат преследва много строго подобни постъпки, които не могат да бъдат оправдани при никакви странични обстоятелства, още по-малко извинени. Куркен Яниген получи доживотна присъда и излежа малко повече от 10 години в щатския затвор в Сан Луис Обиспо. Освободен, но поставен под домашен арест, той се помина след няколко месеци, на 27 март 1984 г. В затвора той написа мемоари и отправяше послания до световните правителства, до ООН и до всички арменски организации изразявайки възмущението си, че арменският геноцид все още не е световно признат.

Арменците по света съвсем не са го забравили, а на 20 януари 1975 г. – две години след убийствата – беше основана Тайната армия за освобождение на Армения.

Понякога нищожната отломка предизвиква Великия трус.

Никола Г. Алтънков

27 май 2021 г.