Главната героиня е образована и талантлива млада жена, която не може да намери своето място в живота. И се наема да стане рекетьор. Направлявана е от непознати хора, които твърдят, че целта е да се накажат лошите…И се оказва, че в този объркан свят тя не е единственият човек, който не е намерил своето място… Предлагаме ви епизод от романа. Издателството е „Хермес“.
Зоя този момент звънна домашният телефон.
Зоя се върна към действителността.
– Мая Апостолова, нали? Нали вие търсите работа? – гласът бе интелигентен и внушаваше доверие.
- Почти.
- Каква е разликата между „почти” и „да”?
- Поне две букви.
- В смисъл….нещо съм сгрешил?
Зоя не отговори веднага, изчака да разбере дали мъжът ще трака на клавиатурата или ще рови в папка.
Използва паузата, за да издърпа дългия шнур и да пренесе телефона в стаята си.
Чу се шумолене на хартия – това бе обнадеждаващо. Бяха си направили труда да разпечатат СВ-то й и да го сложат в папка.
– Зоя,- мъжът наблегна на правилното име, – извинявам се. Не знам защо, но като четох СВ-то Ви името „Мая” остана някак си в мен. Може би защото някога имах близък човек с това име.
Гласът на човек бе толкова искрен, че Зоя реши да напусне зоната на чисто деловия разговор.
- Не сте първият, който ме нарича Мая. Може би в някакъв друг живот наистина съм се казвала така.
- А мен пък упорито ме наричат Валери – мъжът продължи в зоната на откровеността.
- А всъщност се наричате?
Тук мъжът започна да се колебае:
- Наричам се…Нека да си остана „работодател”. Или може да ме наричате „шефе”, ако започнете работа при нас.
- За каква работа става дума?
- Работата е…малко нестандартна. Иначе е като всяка работа – трябва нещо да се създаде, да се продаде, да му се вземе цената и част от печалбата да си я поделим. Да остане нещо и за следваща инвестиция.
- След като Вие ще бъдете анонимен, подозирам, че става дума за някаква схема за надомна работа. Нали няма да отглеждам кактуси, примерно? Или да шия гоблени?
- Изобщо не става дума за нискоквалифицирана работа. Впрочем ние ще създаваме продукта, ще определяме цената, а вие ще извършвате продажбата.
- Аха, и какво ще продавам? Хапчета от зелени водорасли, зелени плюшени зайчета или прахосмукачки? – попита Зоя с убийствената ирония на човек, който познава мултилевъл маркетинга.
- Става дума за високотехнологичен продукт за избрани клиенти.
- Кафемашини?
- Не – засмя се шефът. – Трудно е да се опише с две думи.
Зоя не знаеше какво да каже. Ходът на разговора вече я притесняваше. Но някакво перверзно любопитство я караше да продължи. Очевидно ставаше дума за нещо различно.
- И все пак – ако ще продавам нещо, трябва да знам какво е.
- Ще продаваме…страх – гласът не звучеше зловещо, може би беше някаква шега.
- Никога не съм продавала страх – тихо каза Зоя. – Сигурно е опасно?
- Обаче си е предизвикателство. И сега е моментът – когато много хора не могат да заспят. Някъде бях прочел нещо интересно – последва пауза, в която се чу отново шумолене на хартия.- „Животът започва не с първия вик, не с първата любов, а със страха. Да видиш страх в очите на другия – това е началото на победата…”
Зоя бавно осъзнаваше, че това са написани от нея думи. Преведени от дневника на истинската Илона и поместени в блога й пред месеци.
- Това нещо са го прочели 24 души в България, доколкото си спомням.
- Значи аз съм един от тях. Направи ми впечатление. Както и на вас преди това…Може да се окаже, че сме от една кръвна група.
- Ако сте запомнили контекста, става дума за сцена на рекет.
- Любимата ми дума. Може да ме наричате Господин Рекет.
- Рекетът предполага сила…
- Повече от сила.
Мъжът вече владееше положението. Или така си мислеше. В гласа му се усещаше самоувереност.
От всичко в този живот Зоя най-мразеше да си играят с нея и да се чувства втора категория. Тогава усещаше неочакван прилив на сили. Беше й се случвало и друг път, беше разсъждавала над това свое чувство. Наричаше го „ресантиман”. Нещо подобно – макар и като обществена реакция, беше описал Ницше. След оправдаването на убиеца на майка й това чувство я навестяваше все по-често.
За секунди се стегна и заговори с променен глас:
- Може ли да говорим откровено, а не със заобикалки? Точни ангажименти, заплащане и т.н.
- Това вече е друго нещо – гласът на мъжа вече не беше толктова категоричен и властен.- Да разбирам ли, че имате интерес?
- Първо да чуем офертата.
- След малко ще имате информация – като коментар под постинга за страха. След което ще се чуем пак.
Връзката прекъсна.
От напрежението, които изпита последните минути, на Зоя й се допика. След посещението в тоалетната отиде право към компютъра. Отвори блога си и отвори написаното за страха. След малко читателите станаха с един повече.
Имаше няколко стари коментара на руски. Не бяха свързани с написаното, някакви руснаци пускаха странни линкове. Бяха свързани с нелегален софтуер и порно. Вероятно това беше начин да се обменя информация на места, за които малко хора биха се сетили.
В този момент се появи очаквания коментар. Беше подаден от Мистър Р. Съобщението беше съвсем кратко:
„Точно след 60 минути в пощенската ви кутия ще има нещо от нас. За да разберете, че става дума за сериозно предложение”.
Явно тези хора смятаха, че Зоя е дала съгласието си. Или ако се съмняваха какво решение ще вземе, бяха решили да я купят. Интересно каква цена й бяха определили.
През следващите минути Зоя се опитваше да си представи колко може да бъде авансът. Дали щеше да стигне за един акумулатор?
Отново седна пред компютъра, но вече не можеше да се настрои.
Прегледа пощата, почисти я от спама и в крайна сметка нищо не остана.
…Часовникът на компютъра отброи 55 минути.
Зоя изчака още 5 за всеки случай и извика асансьора.
Като стигна на партера, първо отвори внимателно вратата, за да види дали на площадката пред пощенските кутии има някой. Нямаше жив човек. Първо бръкна в процепа на пощенската кутия и усети, че не е празна
Отключи вратичката и извади дебел плик. Поиска й се да надникне веднага в него, но имаше чувството, че някой я наблюдава.
Едва след като се качи се в асансьора, отвори плика. От пръв поглед й стана ясно, че парите са повече, отколкото би могла да мечтае. Поне повече от цената на лекарството.
Беше объркана. Толкова пари не се даваха при наемане за мултилевъл маркетинг. Явно беше направила първата стъпка в неизвестна посока.
Реши да преброи банкнотите пред вратата, нямаше желание да я види баща й и да пита как е спечелила толкова пари.
Влезе в коридора и чу как телефонът звъни.
Мушна плика в шлифера си, който висеше на закачалката, и влезе при баща си.
Беше Мистър Р. Мълчеше многозначително.
Зоя затвори вратата на стаята и попита делово:
- Какво трябва да направя за тези пари? – този път интонацията на Зоя бе по-премерена.
- Както ви казах, ще продаваме заедно разни неща.
- А откъде сте толкова сигурни, че ще се справя?
- Защото бързо познавам кой ще свърши работа и кой не.
- По какво познавате?
- По това, което пише в папката пред мен.
- Вие сте ме проучвали? Да не сте ченге?
- Познахте! Браво. То кой ли не е бил ченге, но да оставим тази тема и да минем направо на въпроса. Запомнете правилата. Ние с вас никога няма да се срещнем. По никакъв повод. Запомнихте ли го? Вие не ме познавате и аз не ви познавам. Повече няма да разговаряме и по този телефон. Не знам дали намерихте в плика с парите и една сим карта. Ще си я слагате на вашия мобилен телефон всеки ден на обед между 12 и 13 и ще говорите от нея. Само аз ще ви търся…Или най-добре си купете още един телефон…Ако искате аз ще ви купя.
- Имам един стар.
- Уважавам пестеливостта. Намерихте ли сим картата?
- Секунда.
Зоя изтича до коридора и се върна с плика в ръка. Изтръска парите на леглото си и между банкнотите зърна сим картата.
- Вече ми прилича на криминален филм.
- Е, не точно. Но все пак не трябва да казвате нищо на никого за общата ни работа. Даже на най-близките. И второ – изтеглете офертите си за търсене на работа отвсякъде. Вашият адрес вече го имаме. И внимавайте нещо от кореспонденцията ни да не замине някъде погрешка. До утре.
Зоя повтори наум „до утре“, затвори телефона и го замъкна обратно при баща си.
После смени сим картата на своя апарат и започна да търси стария си телефон. След като го откри, го сложи да се зарежда.
Време беше да направи план за парите. Нямаше намерение да ги харчи преди да разбере какво се иска от нея, но реши да рискува.
Още на другия ден сутринта звънна на доктора и си уреди среща на същата пейка.
Лекарят веднага усети, че жената до него е станала по-самоуверена. Това му хареса.
- …100…150..200…- Зоя отброи парите за лекарството и добави – Вече събирам пари за операцията. Мисля, че ще ги събера. Получих голяма поръчка за преводи, дадоха аванс.
Лекарят я погледна в очите:
- Нали съзнавате отговорността, която сте поели? Докато го поддържаме с лекарства, не трябва да прекъсваме лечението.
- Тогава да предплатя и следващата доза?
- Е, сложете ги настрана. Да не взема да ги загубя – усмихна се приятелски лекарят. – И поздравете баща си. Има късмет с такава дъщеря.
Този ден Зоя отдели повече време на баща си. И без това нямаше какво да прави.
Получи едно писмо с някакво мъглява предложение от преводаческа фирма, но не счете за нужно да отговори.
Баща й изглежда беше зарязал писането, защото следеше от сутрин до вечер предаванията с открити телефони. Обаждаше се поне по 5 пъти на ден и макар че се опитваше да бъде кратък, сметките за телефон се оказваха сериозно перо в семейния бюджет, който до вчерашния ден се крепеше на една пенсия.
Зоя се правеше, че не обръща внимание на бащината слабост, но се вслушваше във всяка негова дума – особено, когато усетеше, че се нервира. А той се нервираше от несправедливостите, с които телевизиите ежедневно ни заливаха. Някой път демонстрираше старческо озлобление, но в повечето обаждания критиките му бяха точни и улучваха целта: силните на деня, богатите, недосегаемите, фалшивите „слуги на народа”…
И когато водещият започваше да се притеснява от железните аргументи, които чуваше, тя искрено се гордееше с баща си.
Наскоро го чу даже да цитира Бертолд Брехт: „Този, които не знае истината е само глупак. Но този, който я знае и я нарича лъжа, той е престъпник. “
Впрочем баща й беше учил години наред упорито немски.
Зоя знаеше, че това не са празни приказки. Вероятно и той в онези години, когато е трябвало да се съгласи с някаква присъда, е свеждал глава послушно. Чувствал се е престъпник и сега се опитваше да компенсира.
- Взе ли си хапчето? – попита го тя, след като водещият каза, че предаването е към края си и повече няма да вдига телефона.
- Сега ще го взема. Би ли ми подала чашата с вода.
– Лекарят каза, че не трябва нито ден да се пропуска. И ако не настъпят бързи промени, ще трябва да мислим за операция.
– А, не! В никакъв случай – размаха показалец бащата.
- И аз се страхувам, но лекарите знаят най-добре.
- Освен това операциите сега струват…Питала ли си колко струват?
- Няма страшно. Получих една поръчка за превод на книга – плащат добре.
Това беше добра новина за бащата. Той даже се усмихна:
- Аз като ти казвах, че езиците са най-добрия капитал.
Зоя бе убедена, че е най- добре и занапред да поддържа у баща си мисълта, че това лечение го е заслужил, макар да не бе наясно с какво е заслужила неочакваните пари и какво трябва да направи за тях.
Малко преди обед Зоя тръгна на пазар – не искаше баща й да подслуша очакваното телефонно обаждане.
Звъннаха й точно на светофара, докато чакаше зеленото.
- Да, аз съм. Пазарувам. И чакам да разбера какво ще продаваме.
- Казах вече…страх – гласът звучеше съвсем сериозно.
- Помислих, че се шегувате…За магии ли става дума?
- Казах за какво става дума…Внимавайте, тръгнахте на червено.
Наистина в този момент пресичаше на червено. Върна се назад и започна да се оглежда. Отнякъде я наблюдаваха, но наоколо имаше толкова хора и коли, че не можеше да отгатне откъде я гледат.
- Мога ли все пак да попитам. ..кой сте вие? Или кои?
- Ние сме…представете си, че сме група хора, които са учили в един клас. Или израснали в една махала. Или са завършили в един курс… Един е станал ченге, друг прокурор, трети данъчен, четвърти журналист. Всеки знае по нещо за това какво става в града, по нещо малко, но като се съберем от малките истини събираме по някоя голяма истина. Грозна и скъпа. Която можем да изтръскаме като бръшнян чувал. Следите ли мисълта ми?
- Следя. И аз ще трябва да тръскам чувала с брашното.
- С парите. Бързо схващате. Парите на лошите – да уточним от началото.
- И ако ме хванат..Ще имам за оправдание само един телефонен номер?
- На който вече няма да отговаря никой. Познахте.
- На ако вас ви хванат – какво ще обясните?
- Нас няма кой да ни хване. Този, който хваща в момента – ако това е определението, вече работи за нас. Ясен ли съм? Сега на работа. Вече сме изпратили нещо на мейла ви. Впрочем останаха ли ви пари?
- Останаха – Зоя изтръпна при мисълта, че те са в състояние да контролират всяка нейна крачка.
- Купете си принтер.
- Имам.
- Идеално. До половин час ще получите първата задача. Ще бъде отбелязано кои документи да отпечатате. Инструкциите запомняте и изтривате веднага. Ще се представяте за …сама изберете за каква ще се представяте, за да влезете при съответния човек. Аз бих се представял за журналист, който иска да напише нещо позитивно… Или – сега импровизирам, казвате, че съставяте безплатен каталог на 100-те най-известни фирми.
- Или…че съставям списък за номинации „Бизнесмен на годината”.
- Точно така. Аз с една такава номинация изгорях 4000 евро. Бих път до Барселона. Щом аз се хванах, значи номерът върви… Има хляб във вас.
Мъжът затвори, без да каже нищо за сбогуване.
Зоя се отказа да довърши пазаруването, а почти побягна към вкъщи. Нямаше търпение да узнае, какво има в пощата й.
Отвори вратата и чу откъм стаята на баща си някакъв разговор.
Беше дошъл лекарят.
Когато влезе той точно прибираше слушалката си.
Посрещна я с усмивка, каквато имат само лекарите, когато съобщават добри новини.
- Има резултат. Мисля, че стабилизирахме процесите. Но без операция няма да минем. Така че – лека-полека се настройвайте.
- Нещо ще пиете ли? – пита Зоя.
- С удоволствие – една студена вода, ако имате.
- Имаме – Зоя тръгна към кухнята. Направи й впечатление, че баща й и лекарят размениха някакви реплики много по-тихо, отколкото когато тя ги чу при влизането си.
Вероятно лекарят убеждаваше пациента си да се оперира.
„Само да не му каже цената” – помисли си Зоя, защото знаеше колко се притеснява баща й от липсата на пари.
Когато се върна с чаша вода и бонбониера, чу двамата да си говорят съвсем банални неща.
- Не е лошо наистина да спреш цигарите – доверително шепнеше докторът. – И да свалиш някой и друг килограм.
Докторът отказа бонбон:
- И на мен докторите не позволяват някои неща. Много са лоши. Впрочем, нали търсехте работа?
Зоя само кимна.
- Случайно чух за една добра работа. Френска фирма търси представител. Не бяхте ли с френски?
Бащата избърза с отговора:
- Завърши френска гимназия и френска филология.
- Мога да им се обадя. Но мисля, че заплатата не е кой знае каква. Е, доста по-добра от българските…
Зоя беше склонна да приеме тази възможност за работа, но се опасяваше в каква комплицирана ситуация би могла да попадне. Нямаше и представа с какви хора се беше вече хванала.
- Имам едно сериозно предложение в момента. Ако не стане, ще се обадя.
Докторът прие думите на Зоя за деликатен отказ, усмихна се , изпи на един дъх водата и стана:
– Хайде, че ме чакат.
Писмото, подписано от „М.Р.” имаше 3 прикачени файла. Бяха факсимилета от документи. Поигра си малко, докато ги отвори, в крайна сметка успя и ги пусна на принтера.
След това прилежно изтри писмото – така, както й беше наредено.
Следобедът отиде в проучване на документите.
Този, който й ги беше изпратил, беше подчертал цифрите, на които трябваше да обърне внимание. На последната страница имаше нещо като обобщение на слабите места на човека, който трябваше да бъде изнуден.
Направи още няколко справки в интернет и късно следобед вече беше почти готова.
Трябваше да се държи като обвинител, а като не прост рекетьор. Самото очакване, че ще играе такава роля, странно я възбуждаше.
Намери някаква папка, подреди документите и ги скри в гардероба под бельото си.
После реши, че вече е дошло време да помисли и за акумулатора. Баща й се обади на някакъв приятел и се разбраха, че следващия ден всичко ще бъде наред.
На другия ден взе папката, акумулаторът даде всичко от себе си, като прощален жест и с последни сили запали колата.
Стигна без проблеми до сервиза, а там симпатичен чичо сложи новия акумулатор, взе си парите и пожела много здраве на баща й.
Чудеше се какво още да си измисли, за да отложи старта на първата задача.
Най-накрая събра смелост. Отвори папката, за да види номерът, на който трябваше да се обади. Набра го и докато чакаше свързването, усети как сърцето й биеше лудо.
От другата страна вдигнаха най-после, Зоя си пое въздух и се усмихна насила:
- Обаждам се да ви съобщя една радостна новина. Става дума, че сте номиниран за годишните награди на списание „Автосвят”. И трябва да направя малко интервю с вас, нещо като визитна картичка…..Наградите ще се връчват след два месеца, но дотогава ще трябва да представим всички номинирани….Не, не трябва да плащате. Абсолютно безплатно…Сега имам друга среща, но след два часа ще мога да мина. Ще ви бъде ли удобно?
Зоя беше доволна от себе си. Бяха повярвали на лъжите й. Макар най-трудното да предстоеше…
Първата акция трябваше да проведе в автосалон и то не какъв да е, а специализиран за скъпи коли. Беше кръстен като френска кръчма – „При Филип”. Лесно бе за отгатване, че Филип беше мутрата–стопанин.
Автосалонът се намираше в края на града, точно срещу Затвора.
В документите, които бяха изпратени по интернет, се изреждаха коли, които са били внасяни и продавани на „симулативни” цени. Нещо като апартаментите на властта.
Доказателства за доплащане под масата обаче нямаше. Единствено сравнителни таблици с реалните цени в друга автосалони из Европа. Липсата на доказателства ще трябваше да допълва с намеци от типа „аз всичко знам”.
Според очакванията на Зоя секретарката на една мутра би трябвало да изглежда лекомислено. Сегашната обаче притежаваше откровено курвенски вид. Не беше нужно човек да анализира задника й – всичко беше изписано на челото й. Огледа безцеремонно Зоя и я пропусна.
Филип не приличаше на мутра. Направо бе симпатяга. Беше около 50 годишен и нямаше ланци.
Офисът в никакъв случай не бе парвенюшки. На стените бяха наредени десетки снимки, поставени в стилни рамки.
На снимките собственикът се бе снимал пред някакви екзотични и сигурно много скъпи коли, запечатани бяха и срещи с хора в състезателни костюми, а зад тях се виждаха болиди от Формула 1. На централно място бе поставена голяма снимка с яхта, върху която се подвизаваха разни хора в блейзъри и капитански фуражки, но Зоя беше далече, за да разпознае дали лицата са на известни хора.
Домакинът запали пура и се изтегна, усмихвайки се. Със сигурност нямаше представа какво го очаква.
- Та откъде казахате, че сте?
- От списание “Автосвят”. Сигурно го четете, след като сте в този бизнес?
- Те толкова станаха списанията, че…И всички искат пари за реклама. Вие обещахте, че няма да искате?
- Не…Засега. Правим серия портрети на сериозни хора в автобизнеса.
- Хайде, питайте тогава.
- Да започнем от образованието? – след известно колебание започна Зоя.
- Образованието разваля характера – засмя се Филип, – По-добре ме питайте откъде тръгнах. Тръгнах от асфалта. Баща ми беше шофьор в градския транспорт. След 45 години ставане в 4 часа през нощта се пенсионира с 200 лева пенсия. Та тогава реших – никаква държавна работа. Първо карах такси, после внесох една кола, после с печалбата две, после четири и така – е, виждаш. Като онази приказка с ябълките.
Зоя още не знаеше как да атакува. Реши да бави още.
– А какви са колите на снимката?
Изглежда въпросът беше от любимите на домакина, защото се впусна в пространен монолог, марките, които се споменаваха бяха известни, но след тях имаше задължително някакви цифри и букви, които изглежда бяха много важни.
– А хората не са ли важни? – реши да конкретиризира разговора Зоя.
– Собствениците се сменят, колите остават – избегна отговорът домакинът.
– А няма ли някой, на когото да сте задължени?
Филип погледна към снимката с яхтата и многозначително се прекръсти.
Явно с човека се се бе случило нещо лошо.
Зоя извади папката с документи от чантата си и я остави на масичката:
- Тук пише, че сте забравили да върнете парите на вдовицата му.
Филип очевидно се очуди на неочаквания завой в хода на разговора, но не загуби самообладание.
- Така пише във вестниците. Ти на вестници вярваш ли?
Зоя продължава да рови из папката, извади един документ и почука по него с пръст:
- Това не е вестник, нали?
- Какво още има в папката, ако мога да попитам?
- Сведения за крадени коли в салоните ви.
Тук вече Филип се направи физиономия на безкрайно изненадан. Направо замръзна с пурата в ръка.
- Аз? Крадени коли? Кражбата на коли е криминално деяние. А криминалното деяние се доказва в съда. В противен случай се завежда дело за клевета. Предупреждавам ви!
Зоя не се уплаши от контраатаката, но се замисли какъв би бил най-подходящия следващ ход. Порови отново в папката и извади следващия документ.
- А вярно ли е, че сте продали скъпи коли на съпругата на един полицейски шеф, на един следовател и на един митнически шеф? Почти нови коли на безценица.
Филип Вместо да покаже признаци на притеснение Филип започна да се усмихва – като че ли са забавляваше:
– Живеем в пазарна икономика. Няма скъпо, няма евтино – има търсене и предлагане.
- Цените са направо смешни. Защо една и съща кола на пет места в Европа струва приблизително еднакво, а вие я внасяте и продавате доста по-евтино. Не е трудно да се сметне с колко сте ощетили държавата.
- То в Европа всичко е по-скъпо. Тук заплатите са по-ниски, знаеш, и трябва да се съобразяваме.
- Има коли, които при вас са дошли на пет пъти по-ниска цена. Има коли, които сте ги продали на чиста загуба.
- Значи голям пазарлък е паднал – и при покупката, и при продажбата. Аз лично нищо не продавам. Имам хора – много са добри. Ще проверя кой е определил тази цена и ще го накажа, ако е продадено на загуба. Абе нали щяхме да се хвалим, ти май искаш нещо?
- Искам – тихо, но твърдо отговори Зоя.- Искам 30 процента от укритите данъци. Ето, тук всичко е сметнато.
Зоя остави на бюрото един от листовете. Филип даже не погледна цифрите. По-интересно му беше поведението на Зоя.
- И кой точно те праща?
- Този, който ме праща, ти прави услуга. Предлагаме ти най-лесния изход. За да знам всичко за теб, значи си вече на верижка. Аз мога да те откача и да продължиш, както досега. Другият вариант е да си преместиш офиса малко по-натам – Зоя посочи към Затвора.
- А, такава ли е работата? – малко театрално се учуди жертвата.
Поигра си с пурата, припали я отново – печелеше време. Погледна листа най-после.
– А, че те искат кажи-речи целия ми салон…
– Има търсене, има и предлагане – Зоя остана доволна от реакцията си.
Филип също оцени репликата и даже се усмихна предразполагащо:
- А не е ли по-добре да ти дам на теб някой лев и ти да покриеш нещата. Какво ще кажеш? Ще си остане между нас.
Зоя си помисли на колко ли я оценяват.
– Усещам, че с теб ще се разберем – продължи с изкусителен тон домакинът. – Или по-добре ми кажи кой те праща. Аз ще се оправя нататък.
Филип отвори чекмеджето на бюрото си и измъкна една пачка – това са …2000 евра. Лично за вас.
- Искате да ме купите – лично? – попита тихо Зоя.
- Всички имат нужда от пари – също така тихо и кротко отговори Филип. – Видях с каква кола дойдохте. Стигат ли?
Зоя обаче бе чувствителна на тема купуване и такъв развой на преговорите съвсем не бе по вкуса й.. Усети прилив на ресантиман.
- Ей – надигна се тя – няма да се ебаваш с мен, защото просто не знаеш с кого си имаш работа. Ние не се шегуваме. А аз нямам цена.
Филип очевидно беше силно впечатлен от реакцията. Мълча смутено известно време, след което се усмихна широко, даже стана и изръкопляска. Като че ли беше присъствал на театрално представление, чийто финал му беше харесал.
– Браво! Хареса ми. Ако някога останеш без работа, обади се – придърпа телефона и избра някакъв номер. – Откъде я намери тази, бе? – попита смеейки се неизвестния си събеседник. – Желязна е. Мина проверката с 6.
Зоя бавно осъзна ситуацията, в която бе попаднала. Устните й се разтрепериха от гняв.
Филип остави телефона, облегна се тържествуващо и доволен от развитието на срещата опъна пурата.
– Набери ми го! – Зоя посочи телефона, бе направо бясна.
Филип се поколеба няколко секунди, но в крайна сметка натисна бутона за повторение, подаде слушалката на Зоя и зачака следващото действие от представлението..
- Ей, който и да си ти – изсъска Зоя, след като чу „алото”, – нямахме такава уговорка – да ме проверяваш.
Последва някакво дълго обяснение, след което Зоя затвори и подаде обратно слушалката на домакина.
Това, което стигна до ушите на Филип в никакъв случай не го зарадва.
Въздъхна дълбоко и загаси пурата.
- Печелиш от първия път. За компенсация получаваш кола. Ела да си избереш. И не се изхвърляй.
След десетина минути Зоя държеше кормилото в едно БМВ тройка. Е, не беше от най-скъпите коли в салона. Реши да не отказва – това беше компенсация за преживяното.
„Язък, че се охарчих за нов акумулатор” – помисли си все пак, когато мина с пълна газ край старата си кола, на която се надяваше никога повече да не качи.
„Колко бързо хората свикват с хубавото” – припомни си някаква чужда мисъл Зоя, без да се сети кой беше авторът.