„И леглото ни е зеленина“ разказва за бурни времена, в които балканските центробежни сили се вихрят безмилостно – изкореняват родове, запращат братя и бащи отвъд океана и оплитат нишките на човешките съдби. Разплитането на всеки възел оставя белези, но и освобождава неподозирани герои. Свободни да обичат, да борят страховете си, да градят и да се провалят, те изтъкават тъканта на ново, пълно с амбиция общество. Ако тази богата семейна история ви се стори някак позната, то е, защото в нейните криволичения се вижда България от началото на XX век, а вероятно и зелените нишки на вашите родови пътеки.
Фотография Яна Лозева
В късния следобед на късния юни, Хейзъл и Иван в новия му костюм стъпват заедно по пясъка на „Тру Хейвън“. Слънцето все още е топло и любезно. Иван, в кабинката за преобличане, се срамува и поти. Разсъждава върху настоящата ситуация – какво е това? Той и Хейзъл, двамата на плаж. Ухажване ли е това? Иван, между другото, научи за ухажването като понятие тук. Онова, на което у тях му викат „сгляда“ (съглеждане, гледане, ще рече съставено изцяло от погледи, при това срамежливи и я видиш хубаво оногова, което сърцето ти желае, я не и после, ако се реши да се вземете, други хора уговарят работата, ще рече нулево участие, пълно бездействие, пълно мълчание), тук се нарича suit (което освен „костюм“, в какъвто е прилежно прибран Иван, ще рече действие, дирене на любов, оказване на внимание с намерение тази любов да бъде спечелена). Ето още едно от многото движения, премествания и размествания, които съпровождат Ивановото пътуване между двата свята – движение от пасивно гледане на потенциална любов до активно търсене на желана любов. Не просто движение, а огромен скок за наскоро костюмирания Иван, който трябва бързо и чевръсто да се оттласне от вехтите цървули и да скочи в лъснатите чепици на американски suitor. Ебаси невъзможния скок. Освен това сега трябва да се премени в друг костюм, бански костюм, за какъвто никой никога не е чувал в Крушово и какъвто впрочем Иван изобщо не притежава. Обаче не каза на Хейзъл, за да не изпусне възможността да се разходят до някой плаж. Тогава не помисли, че няма как да плажува без такъв костюм – дълги гащета и дълга фланела без ръкави, с които акъла не му стига да осъзнае как изобщо е възможно да се плува, но благоприличието го изисква – съответно Иван седи в кабинката и се чуди какво да прави. Да излезе по долни дрехи? Твърде смело или твърде сиромашко? Иван поема дълбоко дъх и се гмурва обратно в слънчевия ден по костюм.
– Ама ти защо не си се преоблякъл? – Хейзъл го гледа с широки очи под червената си плажна шапчица с бял кант. Такъв е и банският ѝ костюм, червен с обкантени с бяло воалчета около деколтето и по полите, които стигат до коленете ѝ.
– Нямам бански костюм.
– Но защо не каза? Можехме да вземем отнякъде!
– Ами не знам. Не го помислих това. Нищо де, ще си седя така.
– Как така? Нали сме дошли на плаж! Трябва да се изкъпем в езерото и после да се пльоснем на пясъка и да попиваме слънце. Съблечи се по долни дрехи.
– Не, не мога. Срамувам се. Виж, всички хора са по бански костюми. Ще ме вземат за луд или последен бедняк.
– Е, и? А водата, а слънцето, а въздухът? Предпочиташ да се лишиш от тях, но да не загубиш високото мнение на хора, които не те познават и може би дори няма да те забележат дори?
– Не мога, неудобно ми е. Ще остана така. Слънцето и въздухът ми стигат.
– Хубаво. Но аз ще тичам към водата.
Хейзъл се ухилва и побягва към водата. Краката ѝ хвърлят пясък, после вода, после се гмурва и се скрива във водите на езерото. Иван седи на пясъка по костюм. Ужасно му е топло и неудобно. Сваля сакото, разхлабва вратовръзката и си събува обувките и чорапите.
Ето го нашият кандидат-ухажор в костюм, приседнал на плаж, наречен „Истинско пристанище“ или може би „Истинско убежище“. И двете сякаш вършат работа. Заравя крака в пясъка, който отдолу е приятно хладен – ето убежище за претоплените му ходила. Докато седи, се чуди какви да ги говори като Хейзъл излезе от водата – или като акостира на това пясъчно пристанище, по което високи матрони разхождат големи, бели бутове и малки деца с остригани глави пищят до небесата. Може би просто да си мълчи пък да става, каквото има да става? Но така ще изглежда тъп и незаинтересован и направо невъзпитан. Като типичен селянин, който не знае как да приказва.
Сети се за оня път като Свиреца го кандърдисваше да ходят да задирят певицата в комбинезон и той се уплаши от тая работа. От какво се уплаши тогава, помниш ли, Иване? Уплаши се да не би да стане нещо и да не би да не стане нещо. И сега така. Ни тако, ни вако. Няма чалъм, Иване, няма. Тогава избра да не участваш, но сега положението е друго и няма как да не участваш, понеже вече участваш и към тебе иде нещо, иде някаква случка, иде някаква развръзка, иде нещо, за което си мечтал. Най-много те е страх от мечтите ти, Иване. Ето я Хейзъл, излиза от водата, ражда се от водата на езерото Мичиган, за да изгрее в червеното си рокле за къпане пред твоите очи, пред твоето лице. Готов ли си, Иване, да посрещнеш своята богиня, своята реципрочна муза? Готов ли си за недействителна любов и невъзможни чувства?
– О, боже, ти да не си получил топлинен удар?
– Така ли изглеждам?
– Така ми се струва, да. Иди поне се наплискай с вода, страх ме е да не припаднеш тук. Какво ще те правя припаднал? Ще трябва да те шамаросвам, а няма да искам никак. Моля те, спести ми това огромно неудобство.
– Добре, предавам се на неудобството. – Иван се изправя до Хейзъл. Той – сух и прашен и горещ, а тя – мокра и гладка и хладна. Капки вода се откъсват от върховете на пръстите ѝ и падат върху ходилата му. Капки вода капят от миглите ѝ и се стичат по бузите ѝ и по ключицата и потъват под червените вълни на деколтето, между гърдите и после надолу, по коленете се стичат, по прасците, по глезените, мокрят сухия пясък отдолу. Иван се втурва към водата, нагазва до кръста и се гмурва. Водата го обхваща, разтрива, разресва. Водата го слага в ред.
– Ето, така е по-добре. Обаче костюмът ти e съсипан.
– Но пък няма да припадна и да те затрудня.
– Чудесно, защото предпочитам да ме улесниш.
– Но няма да мога. – тъгата в гласа на Иван я достига. Ръцете му са хладни. Тя ги взима и ги слага върху горещите си бузи. Лицето ѝ придобива формата на сърце.
– Ще ми кажеш ли? – пита го Хейзъл.
– Убил съм човек, у дома ме чакат жена и дете, до няколко месеца ще си тръгна оттук. Три неща, които няма как да не са.
Лицето на Хейзъл застива, а после се изкривява. Чертите ѝ се разместват така, както се разместват вътрешностите ѝ. Усеща болка в червата, бузите и дланите ѝ се подпалват. Има чувството, че е спряла да диша и ако някой не я бутне, няма да успее да си поеме дъх. Иван мълчи, защото я вижда. Вижда ефекта на своите думи, но няма как тези думи да не бъдат изречени, да бъдат скрити.
– Хейзъл… Съжалявам. Кажи нещо.
– Не, аз… Аз съжалявам. Аз не знаех, не съм и подозирала… Ти си още толкова млад. – Кого си убил?
– Да, зная, но по нашия край е така. Млади ни женят. Един турчин. Без да искам. При самозащита.
– Аз… Съжалявам, извини ме. За първи път си позволявам подобно нещо и ето какво стана. Няма да те безпокоя повече. Прости ми, аз не съм такава.
– И аз не съм такъв. Но не ме оставяй. Можеш ли някак да останеш около мен?
– Не зная. Искам да си отида сега.
– Добре.
***
– Можеш ли да останеш тук? – пита го Хейзъл когато след мъчителни седмици все пак се връща, за да го потърси.
– Не мога.
– Ако искаш, можеш.
– Не, не мога. Заминаването ми е неизбежно.
– Но аз не мога да те пусна. Дори да искам, не мога. Моите мисли са се увили около теб като превръзка върху рана. Залепнали са върху теб, върху кожата ти, върху кръвта ти. Не зная как да те пусна.
– Тогава какво ще правим?
– Нищо. Нищо няма да правим. Ще си въобразяваме, че тези неща не съществуват, и ще живеем тук колкото и както можем. Ти искаш ли да се махна?
– Не, не искам.
– Може ли тогава просто да бъдем заедно без нищо да очакваме и без на нищо да се надяваме?
– Не знам. Ти можеш ли?
– И аз не знам, но не мисля, че имаме избор.
– А когато замина?
– Тогава ще разберем. Тогава ще умрем.
– „Защото любовта е силна като смърт“.
– Да, точно така. Но дотогава можем да живеем. Можем да живеем. Искаш ли? Хайде!
Хайде, живейте, Иван от Крушово и Хейзъл от Чикаго, живейте както можете, пък каквото има да става, да става. Живейте се един друг, сънувайте се, пийте от обща чаша и яжте от една паница, говорете си без думи и докосвайте колената си под масата, наричайте се с тайни имена, спете прегърнати под слънцето, плувайте в езерото със или без бански костюми, не се страхувайте да се измокрите до кости, защото големи води не могат да угасят любовта, и реки не ще я залеят.
***
И така Иван от кандидат-ухажор, понеже в крайна сметка така и не стана фактически ухажор, преминава в състоянието на влюбен, до този момент непознато за него. Двамата с Хейзъл вървят покрай брега на езерото, хванати за ръце, в ранната вечер, вървят и бърборят, даже направо маршируват, има сила в походката им, това са всъщност двама завоеватели, които са покорили света и сега го газят с мощните си, уверени стъпки, звънтят като чукове по наковални, силата им, решителността им отеква от другия край на земното кълбо, в Порт-о-Франсе, във вулканичния архипелаг Кергелен, толкова силни са техните стъпки, че вероятно в този момент под натиска им изригват всички вулкани на Кергелен, толкова е мощно усещането за влюбеност, за недосегаемост, за абсолютна власт, способна да подчини цялата вселена и да я огъне според най-дребните си прищевки. Двамата завоеватели маршируват и с всяка крачка завладяват нови и нови територии, и с всяка крачка все повече и повече се отдалечават от обикновените човеци. Ето ги двамата нови свръх-човеци, двете реципрочни музи, всеки облякъл като наметало силата и красотата на другия, и онова, дето Иван каза, че мъждука между тях, изобщо не мъждука, а пуснато на свобода, се разпуква и плъзва, и гори, и пълзи като пламък по хартия, пълзи и гори, и обещава всичко по пътя си да изгори.
Но преди това на Ивановото тяло отново му се налага да стане мокро. Откъм брега при 49-а улица се чуват викове, някаква страшна суматоха се надига. Хейзъл веднага се втурва натам, а Иван – след нея. До водата са се скупчили плажуващи, продавачи на сладолед и сода, обикновени минувачи, отклонени от неотложните си задачи от притегателната сила на любопитното множество, събрало се да наблюдава най-вероятно някакъв инцидент.
– Какво става? – пита Хейзъл мъжа в раиран бански костюм и рунтав мустак до нея.
– Ей там, потъва параход.
Хейзъл се изправя на пръсти, но не може да види поради многото хора и ниския си ръст.
– Ти виждаш ли нещо?
– Да, виждам. Не е много далече от брега. Ще отида да видя какво става. Може да има хора в беда.
– Отиди, но внимавай.
Иван разбутва хората и си пробива път до водата.
– И си свали проклетия костюм! – вика Хейзъл.
Иван се разсмива и, странно дето го беше срам да се съблече по-рано на плажа пред десетина лелки и още толкова деца, сега започва да се съблича без капка свян и остава по долни дрехи пред огромната тълпа. Някои го гледат с възхищение, други с насмешка.
– Хей, момче, не прави глупости – казва му топчест господин с бомбе. – Всеки момент ще дойдат от аварийната служба и ще изпратят дотам лодки да свалят екипажа. Не се прави на герой!
– Каква ти аварийна служба, какъв герой? Та ей го къде е, екипажът е напълно в състояние да се придвижи самостоятелно с плуване до брега. Просто не искат да оставят старото корито да потъне. Иначе досега да са излезли. – обяснява друг зрител с орлов нос и вежди, дебели поне два пръста.
– Абе оставете момчето, иска да се покаже!
Иван се усмихва на себе си и разтръсква ръце и крака. Отдавна не е плувал на по-голямо разстояние, а така му се иска. Плуването към по-далечна цел, което изисква съсредоточаване и намиране на ритъм, уравновесяване на дишането, което ти събира всички чаркове и те превръща в добре смазана машина, изключва всякакви странични шумове от мозъка и дава дълбок покой. Макар че сега е по-спокоен, понеже поне едно терзание му отпадна – онова, което е смятал за невъзможно, се случва, макар че не точно и не съвсем, закачил се е за него, но не го е обхванал, не го е покорил, разтопяването и сливането, ако изобщо се стигне до това, тепърва предстоят и тогава какво ли може да стане, какво ли може да стане, Иване, ако нещата така се подредят, че все пак двамата с Хейзъл легнете заедно, какво ли ще стане тогава с тебе, Иване, какво, какво, какво е да се разтвориш в любов, от любов, в това Хейзълово тяло, в това леко-леко-леко тяло, какво ли е, какво ли е, Иване, ще изчезнеш ли, Иване, ще изплуваш ли отново на повърхността или ще останеш долу, под вълните? Иван поглежда към Хейзъл, тя е до него, на пръсти, целува го по топлата буза с малката си, сладка уста, а той си поема дъх и се хвърля напред във водата.
На около километър и половина насреща скърца дървеното тяло на „Силвър Спрей“, наклонено и ревящо като ранен в хълбока слон. Параходът е заорал в плитчината „Морган“ – огромен варовиков чаршаф, издул дъното на езерото почти до повърхността – на път да натовари група ученици и да ги отведе на екскурзия до няколко фабрики за стомана. Иван разсича водите на езерото спокойно и уверено, сякаш е негов естествен обитател, и много бързо достига до парахода. Екипажът, около дузина мъже от всякакъв вид и калибър, скупчени на палубата, любопитно протягат вратове към водата и току-що изплувалия Иван.
– Здравейте, добре ли сте? – пита той по-скоро от учтивост, от колкото от загриженост, особено предвид доволните лица, които го гледат отгоре.
– Направо отлично, момче! – отвръща едно от лицата, окръглено и декорирано с пухкава бяла брада и коса, и щастливи, червени бузи – капитанът.
– Какво е положението? Ще го бъде ли параходът?
– Не, няма да го бъде. Нищо не може да се направи, момче, потъваме.
– А нямате ли намерение да слезете и да се спасите?
– Имаме, ама няма да е сега.
– Но как така? Нали потъвате? Умеете ли да плувате?
– Разбира се, че умеем, не говори глупости, момче. Разбира се, че потъваме, но това ще отнеме много часове. Има време.
– Време за какво? За какъв дявол ще стоите в потъващия параход!
– Виж сега, момче, ние имаме тука неотложна задача. Господин Тоби, ей го този хубавец тук, е нашият готвач. И за днес господин Тоби ни е предвидил от неговото великолепно варено, което вече къкри на огъня и което ние по никакъв начин не можем да изоставим.
– Тоест искате първо да вечеряте и после евентуално да се спасите? – Иван движи енергично тялото си под водата, за да се задържа на едно място.
– Зависи, не е хубаво да се плува след ядене. Даже, да ти кажа правичката, мисля, след като уважим вареното на господин Тоби, да си полегнем и да поспим, и направо да дочакаме утре сутрин да ни измъкнат, че да не се морим излишно да плуваме. Тъй и тъй ще дойдат да видят дали не може да издавят и скъпата ни дървения, ще ни натоварят и нас, че и багажа ни. По мои изчисления се очаква да потънем утре около 5-6 сутринта. Така че нямаме зор, момче. А ти защо доплува до тука?
– Ами да видя дали нямате нужда от помощ.
– Хе-хе-хе, че как ще ни помогнеш пък ти? Я кръгом, че тука ще се смръзнеш. Бягай обратно при твоята момичка да те стопли, хе-хе-хе. Имаш си момичка, нали момче?
– Имам, имам. – отвръща Иван щастливо и се отпуска назад по гръб.
Отгоре му се смеят доволните лица, предвкусващи апетитното варено, което скоро ще напълни стомасите им, смеят му се и прелитащите птици, и тъмнорозовите облаци, всичко, цялата вселена, се смее, цялата вселена кънти от радост за Иван Кляндов от Крушово.
***
Иван се прибира в къщата на улица „Моцарт“ номер 1734 мокър и щастлив.
– Не че се учудвам особено, но все пак да попитам: защо си вир вода? – пита Симон, по пантофи и нощна шапчица, захапал лула.
– Защото плувах. – ухилено отвръща Иван.
– С костюм? Отново? – изумява се Симон, ръсейки пепел по лакирания дървен под.
– Да! – обявява победоносно Иван. – Всъщност без костюма, само по долни дрехи.
– Е, това ще да е било истинско представление. Имаше ли зрители?
– Имаше.
– А какво наложи това измокряне?
– С Хейзъл се разхождахме покрай езерото.
– Аха, Хейзъл. Ясно, ясно. Ясна е работата. – Симон не е много доволен. Това, което знаеше, че ще стане, стана и той, който го беше предвидил ясно и беше предупредил Иван също така ясно, както се и очакваше, не успя да промени хода на събитията и ето го вече готов да поднесе към устните си чашата с горчивина, която накрая всички щяха да изпият.
– Един параход потъваше недалече от брега и отидох да видя дали има хора в беда.
– Е, имаше ли? – пита начумерено Симон. Имаше ли други в беда освен тебе, Иване? Понеже ти си определено в беда, че и други хора покрай теб. Ах, момче мило, момче загубено.
– Не, екипажът си чакаше вареното и отказа да напусне гемията. – Иван продължава развеселен, но все пак е уловил неприязънта на Симон. Недей, Симоне, не се сърди, не ми се сърди. Няма какво да се направи. Зеленият фитил се развива и нищо не може да го спре. Дори да искам, не мога да го спра. Не ми се сърди, Симоне, чу ли, недей.
– Невероятно! Американска му работа. Това нормални хора няма да го направят. Хайде, върви да се изсушиш и да лягаш.
– Отивам. – Иван не мърда от мястото си. Гледа Симон, но нищо не казва.
– Какво? – пита го тихо Симон.
– Нищо. – отвръща Иван.
***
Иван се събужда топъл, лепнещ от пот. Сърцето му лупа в гърдите и те не смогват да се разтворят за въздух. Сънувал е. В къщата в Крушово е, през нощта. Той се разхожда тихо из нея като крадец. На лунната светлина в едно кьоше лъщи паяжина, а паякът, кехлибарен на цвят, е застинал точно на средата ѝ като камък в пръстен. Иван се доближава и полюшва паяжината с дъха си. После доближава показалеца си да я докосне, но тогава паякът се извръща към него с човешко лице и му заговаря: „Издуших ти кокошките, Иване. И всичките им яйца изпих, като караконджул. Аха-ха-ха-ха-ха-ха! Яйцето ще ти изям, Иване. Готви се, Иване.“
Другият му живот, изоставеният му живот, долази до него и го убоде. Само допреди няколко часа клетките му се разпукваха от щастие, душата му летеше и умът му бе чист и бистър като бърза вода всред планински кристал, а сега цялата радост се изпари и съмненията и съжаленията отново задраха мозъка му. Не може. Няма изход. Няма какво да се направи. Неговите хора, неговата кръв оттатък го вика, напомнят му за себе си, нужен е там, дългът му го вика, затова му изпрати и този сън – да си знае, че всичко тука трябва да остави, че другаде трябва, другаде е потребен.
И не само това. Какъв мъж се показа той? Погледът на Симон, когато се прибра развеселен и пълен с любов, го порязва сега още по-силно. Какъв се показа ти, Иване? Остави си бедното семейство само да се мъчи, да го бият и горят, а ти тука на хубавото се научи, на културното, на чистото. На любов се научи тука, докато там умират. Отдавна трябваше да се върнеш. Ако беше тръгнал по-рано, нищо от това нямаше да се случи. Нямаше да има Хейзъл. И ако преди ти беше трудно да оставиш всичко хубаво и чисто, и културно тук, всичко, което бе заобичал, то сега вече тръгването ти ще бъде хирургическа операция. Зловеща ампутация, като в илюстрациите, дето веднъж видя в един албум по анатомия – разни мъченици, мъже, жени, деца, всякакви, в несвяст или с разкривени в агония физиономии, завързани и затиснати върху кушетки, докато над болните им крайници стоят надвесени хирурзи с триони и щипци. Обаче ти сам ще трябва да я извършиш тази ампутация, сам ще трябва да се отрежеш, да се отсечеш от тоя китен клон, към който се привърза, от това китно тяло, с което се срасна.
Но всичко това тук е сън! Аз ще се събудя от него един ден и когато се събудя ще го забравя, както се забравя сън. Сън е, сън като сън.
Не, не е сън като сън. Това е сънят на сънищата ти! Това е сънят на живота ти! Понеже онова, дето уж го живееш всъщност е сън, а това тук, това, което ти се случва тук, е целия ти живот. Сега живееш, а не сънуваш. Чу ли? И като тръгнеш от тук ще заспиш, а няма да се събудиш. Ще заспиш най-дълбокия си сън, Иване, помни ми думата.
Ще заспиш.
За автора:
Виолета Радкова е завършила английска филология и магистратура по британска и американска литература в СУ „Св. Климент Охридски“. Стипендиант на Созополските семинари на Фондация „Елизабет Костова“. Заедно с Михаил Минчев е съ-автор на книжния подкаст „Четене му е майката“. „И леглото ни е зеленина“ е първият ѝ роман.
